Борислав Тодоров

ЛИЗИНГЪТ КАТО БИЗНЕС

Финансово-Правна Теория и Икономическа Практика

ЧАСТ II

Първо издание

град София

01.2018

„Когато изключенията се превърнат в регулярен бизнес, тогава може да кажем, че сме станали гъвкави. Гъвкавостта е новото име на модерния бизнес.“

Борислав Тодоров

Лизингът като бизнес, част 2 (15 лв / 7,67 euro)

Посвещавам на семейството си и на Клаус Конрад Кюн. Едните ме правят това което съм, всеки ден. Другият ме направи това което съм в лизинговата индустрия. Всичко друго е суета.

 

Съдържание

Въведение

ГЛАВА ТРЕТА

НАДЗОР. ПОРТФЕЙЛ. ФИНАСНИРАНЕ И Управление на портфейла

 

• 9.1. Надзор. Контролни органи.

• 9.2. Най-общо за Финансово обезпечаване на лизинговата компания: собствен капитал, кредити, привлечени средства, добро Управление на портфейла.

• 9.3. Обезпечения в лизинга. Публични регистри. Рискове. Финансов и Кредитен анализ като средство за гарантиране редовността на лизинговата сделка.

• 9.4. Управление на лизинговата сделка и лизинговия (кредитния) портфейл като част от доброто Финансово обезпечаване.

• 9.5. Мониторинг рискови експозиции. Събиране на вземания по текущи (валидни) договори. Неустойки.

• 9.6. Неизпълнение. Прекратяване поради неизпълнение, изземане, реализация. Разрешаване на спорове.

Заключение

ПРИЛОЖЕНИЯ

Въведение

 

В икономиката на всяка Страна, независимо от достигнатата степен на социално и икономическо  развитие, основно ключово звено е отделната стопанска единица – предприятието, компанията, корпорацията. Безспорно на съвременния етап на динамично развитие на Международните Икономически Отношения, на интензивно въвличане на националните икономики в международния стопански живот, приоритетно значение придобива външноикономическата дейност на предприятието. Тя обхваща разнообразието от варианти на методи, форми и средства за участие в международния бизнес – износ и внос на идеи, стоки и услуги, съвместна инвестиционна, търговска, изследователска, производствена дейност, отдаване под наем и друга дейност с партньори от други държави.

Логиката на пазарното стопанство и развитието на отделните сектори на икономиката налагат все по-пълното прилагане на разнородни източници за осигуряването на финансовите и производствени пазари. Една традиционна форма за участие в международните икономически отношения – лизингът, заслужава особено внимание в съвременните условия за развитие на Световната икономика. През последните тридесет години, лизингът в световен мащаб достигна значителен дял от общите инвестиции, превръщайки се в показател за зрелостта на финансово-кредитната система на развитите икономики. Следвайки тази тенденция, лизинговият пазар в България започна своето развитие. До 2008 год. лизинговият пазар нарастваше с темпове, изпреварващи много други сектори от икономиката. Въпреки изострената конкуренция, вследствие на увеличаване на броя на лизинговите компании, пазарът остава силно незадоволен от качествени лизингови услуги. Високите изисквания, поставени пред нашите производства, за качество, технически показатели и други, стимулираха родните търговски субекти да обърнат по-голямо внимание на съществуващия машинен парк и да пристъпят към неговото обновяване и увеличаване на дейността си. Наред с това се появява и необходимостта от такава форма на финансиране, която няма да погълне голяма част от капиталовите ресурси, необходими за бизнеса, а именно финансирането чрез лизинг.

            За съжаление, Световната финансова криза се отрази сериозно на всички сектори в Икономиката и Лизингът не остана изолиран от тези процеси. По време на кризата лизинговите компании сериозно ограничиха нестандартните продукти и запазиха основно стандартизираните – лизинг на машина, лизинг на лек автомобил, на строителна техника, на производствени машини, и в рамките на параметрите, които са определени като продукт, който е добре пресметнат от гледна точка на риска. Това е една от основните разлики от 2007 – 2008 година, когато се приема доста по-често и гъвкаво промени в условия, съгласно търсенията на всеки конкретен клиент. Ако може да се очертае тенденцията, за в бъдеще се очаква лизинговите компании да станат по-гъвкави и агресивни („жадни“ за клиенти и финансови проекти), като много важен въпрос за индустрията ще е дали по пътя на развитието й ще се запази политиката на правилно и качествено управление на портфейла и в по-малка степен да е застъпен факторът „борба за всеки клиент и всяка сделка на всяка цена“, или съотношението ще е в полза на трупане на портфейл за сметка на неговото качество. Тези очаквания се пораждат от ситуацията след 2014 г., при която се наблюдава натиск върху цените в целия финансов сектор, и това е валидно и за лизинговия пазар и очакванията са, тази тенденция да се запази. Към края на 2017 г. лизинговите компании имат по-добър достъп до евтино финансиране спрямо годините преди кризата както от Българския, така и от международния пазар. Макар някои от компаниите в индустрията да имат предимства в това отношение, защото са свързани с банкови групи и през тях привличат финансиране от Западна Европа, независимите лизингови дружества също успяват да получат евтин ресурс от общия Европейски пазар. При чисто автомобилните дружества ценовите предимства идват по линия на ексклузивните партньорства с производителите или доставчиците на този тип активи. Осезаем е фактът, че Лизинговата дейност към края на 2018 г. вече е силно конкурентна, но и в условията на все по-засилени и променящи се регулативни изисквания, засягащи дейността на финансовите институции. Нарастването на пазара ще се обуславя както от икономически фактори (нужда от нови мощности или обновяване на съществуващи), така и от чисто психологически като повишаване на доверието и очакванията за бъдещето при бизнесмените, стабилност на доходите и перспективи за бизнеса. Що се отнася до вътрешната структура на пазара като движещи го сектори, в основата на бъдещия ръст се очертава да бъдат селското стопанство (особено заради европейските субсидии), транспортът и експортно ориентираните производства със завоюван относително стабилен пазар. Големият въпрос за лизинговата индустрия в бъдеще ще е, дали тя ще постигне по-добра позиция като предпочитан тип финансиране.

Докато в България делът на инвестициите, финансирани с лизинг, е около 6%, то например в Белгия той е 14%, в Германия – 16%, а във Франция – 18%. Което ясно говори, че потенциал има, и усилията ще бъдат насочени към спечелването на клиента.

(www.leaseurope.org/index.php?page=key-facts-figures )

 

 

Новости в Европейската регулация

 

Тук ще обърна внимание на IFRS 16 — „Leases“ (МСФО16), приет в средата на януари 2016 г. и очакващ се да влезе в сила от 1 януари 2019 г. (Подробна информация ще намерите в Приложение 2 на настоящата Част II на учебника, стр. 137). Основните моменти на новия стандарт са, че той ще даде цялостен нов модел за определяне на дадени сделки като лизингови, ще въведе някои нови правила за счетоводно отчитане при лизингополучател и лизингодател; въвежда модела на “контрола” при идентифициране на лизингови сделки, който да дефинира разликата между договора за финансов лизинг и договора за оперативен лизинг (договор за услуга); ще наложи промени в подхода на счетоводното отчитане на лизинговите сделки при лизингополучателите; не предвижда значителни промени в подхода на счетоводно отчитане на лизинговите сделки при лизингодателите; променя представянето на лизинговите сделки в Баланса, Отчета за Приходи и Разходи (ОПР) и отчета за паричните потоци на лизингополучателите; налага разширяване на оповестяванията и разрешава модифицирано ретроспективно приложение за първи път.

Предимствата на новия стандарт са повишаване на достоверното представяне на активите и пасивите на дадено предприятие, повишаване на прозрачността при финансовата отчетност, подобряване съпоставимостта на показателите на предприятия, които придобиват активи на лизинг спрямо тези, които придобиват активи на кредит или кеш.

Очакваните ефекти от прилагането на IFRS 16 — „Leases“ са в това, че би следвало той да доведе до съществени промени в ключови показатели на финансовите отчети на определени лизингополучатели – търговци, хотелиери, управители на търговски центрове, авиокомпании, банки, и др. По-специално би следвало той да доведе до признаване на нови активи и признаване на финансови задължения на съществена стойност, със значителен ефект върху съотношението “дълг – собствен капитал”, както и до промяна на типа на разхода и разпределението му по периоди – от лизингова вноска към разход за амортизация и лихвен разход, със значителен ефект върху ключови показатели като EBIDTA, EpS. и т.н.

ГЛАВА ТРЕТА

• 9. НАДЗОР. ПОРТФЕЙЛ. ФИНАНСИРАНЕ И

УПРАВЛЕНИЕ НА ПОРТФЕЙЛА

 

• 9.1. Надзор. Контролни органи.

Основни надзорни органи на Лизинговата индустрия в България.

Основните цели на надзора изобщо са да осигурява сигурността и стабилността на финансовата система, да засилва финансовата интеграция и стабилност, както и да осигурява последователен надзор върху дейността на определени компании, в това число спазване и правилно прилагане на законодателството.

Дейността на финансовите институции в България е дефинирана в чл. 3, ал.1 от ЗКИ, като тя е съобразена с изискванията на разпоредбите на Директива 2013/36/ЕС относно достъпа до осъществяването на дейност от финансовите институции и относно пруденциалния надзор върху финансовите институции и инвестиционните посредници, за изменение на Директива 2002/87/ЕО и за отмяна на директиви 2006/48/ЕО и 2006/49/ЕО и Регламент (ЕС) № 575/2013 относно пруденциалните изисквания за финансовите институции и инвестиционните посредници и за изменение на Регламент (ЕС) № 648/2012. Към вписаните в Регистъра по чл. 3а от ЗКИ финансови институции Българска Народна Банка (БНБ) прилага регистрационен режим. Тук е важно да се отбележи в частност, че на регистрационен режим към БНБ подлежат само тези лизингови компании, които имат за основен предмет на дейност (над 30% от дейността съгласно Наредба 26 на БНБ) Финансов лизинг. Под дефиницията на чл. 3, ал.1 от ЗКИ за финансова институция не попадат лизингови компании, които основно по занятие предлагат Оперативен лизинг, те не са задължени да се регистрират при БНБ и не попадат под нейния надзор. Оперативен лизинг може да се предлага от всеки търговец на пазара, регистриран като такъв по смисъла на Търговския закон, без да е необходимо изпълнението на специфичните правила на ЗКИ.

Разбира се лизинговите компании, независимо от това, дали предлагат и двата вида лизинг или само финансов или само оперативен, и независимо дали извършват и други дейности (най-вече спомагателни към основния им предмет на дейност) или не, се подчиняват на регулацията и на други Закони, които до определена степен ги правят поднадзорни на съответни държавни органи, като основните от тях са:

• Комисия за защита на конкуренцията (КЗК)
• Комисия за защита на потребителите (КЗП)
• Комисия за Защита на Личните Данни (КЗЛД)
• Комисия за финансов надзор (КФН) (опосредено по силата на Кодекса за Застраховането и Закона за публично предлагане на ценните книжа)
• Държавна агенция „Национална сигурност“ (ДАНС)
• Национална агенция за приходите (НАП)
• КАТ при МВР и КТИ при Министерство на земеделието (МЗХ)
• ИААА („ДАИ“) при Министерство на Транспорта (МТ)

 

• 9.1.1.1. Българска народна банка (www.bnb.bg/BankSupervision/index.htm)

Българската народна банка поддържа Регистър на финансовите институции по чл. 3-а от Закона за кредитните институции (ЗКИ), който е публичен и съдържа основни данни както за вписаните дружества, които извършват дейност на територията на Р. България, така и за заличените финансови институции. Регистърът предоставя информация и за служебно регистрираните кредитни кооперация по § 12 от ПЗР на ЗКИ, учредените фондове по реда на Закона за ББР и чуждестранните финансови институции, които отговарят на изискванията на ЗКИ. Чл. 3а, ал. 1 от ЗКИ предвижда, че регистрация като финансова институция, в това число лизингова компания, се извършва ако минимум 30% от дейността на едно лице попада сред изрично изброени дейности по чл. 2, ал. 2 от ЗКИ (вкл. финансов лизинг). Аналогично чл. 9, ал.1, т.3 от Наредба № 26 на БНБ предвижда финансова институция да бъде дерегистрирана служебно (ако вече сама не е поискала това) когато финансовата й дейност по чл. 2, ал. 2 от ЗКИ е спаднала под 30 % от общата й дейност, като се приема, че законодателят безспорно приема, че наред с дейности и сделки по чл. 2, ал.2 и чл. 3 от ЗКИ, регистрираните финансови институции могат да извършват и други дейности и сделки (например и сделки по оперативен лизинг). Редът и необходимите документи за вписване и заличаване на финансовите институции по чл. 3-а от ЗКИ в/от регистъра на БНБ се урежда от Наредба № 26 на БНБ. В нея са залегнали изискванията към капитала, дейността на финансовите институции по чл. 3-а ЗКИ, към лицата, които ги управляват и представляват и лицата, които притежават квалифицирано дялово участие или са действителни собственици, и към предоставяните от регистрираните финансови институции финансови отчети и друга информация в БНБ.

Следва да се обърне внимание и на това, че финансовите институции имат право да регистрират и притежават дъщерни компании с предмет на дейност извън дейностите по чл. 2, ал.2 и чл. 3, ал.1 от ЗКИ. Това означава, че за финансовите институции е приложим по аналогия чл. 2, ал.4 от ЗКИ (без оглед на разпоредбите на чл. 3а, ал.2, т.2 вр. чл. 3, ал.1 т.1 и 2), и в тази връзка по аналогия се приема, че финансовите институции разполагат с право и сами да извършват дейности, свързани с предмета им на дейност, както и налагащи се за събиране на вземанията им и управление на имуществото по проблемни сделки на финансов лизинг (в това число да могат да поддържат и ремонтират, продават, отдават под наем и да извършват други обичайни дейности по управление, поддръжка и реализация на лизингови активи). Неприлагането на чл. 2, ал.4 от ЗКИ към финансовите институции и евентуалната забраната да се сключват сделки извън регистрирания предмет на дейност би представлявало неравноправно третиране на финансовите институции и отклоняване от основните цели на ЗКИ, а именно – създаване на по- ясни правила за функционирането на финансовите институции, за по- нисък праг на същественост на финансовата дейност, при която те подлежат на регистрация с оглед по- стриктен контрол върху този пазар, и отпадане на лица, извършващи несъществени финансови дейности от кръга поднадзорни лица, чрез намаляване на дейностите, за които се изисква регистрация в БНБ..

• 9.1.1.2. Комисия за защита на конкуренцията (КЗК – www.cpc.bg/).

КЗК е независим специализиран държавен орган, който е оправомощен да прилага Закона за защита на конкуренцията (ЗЗК), Закона за обществените поръчки (ЗОП) и Закона за концесиите (ЗК). КЗК установява нарушения на свободната конкуренция съгласно разпоредбите на ЗЗК и/или на чл. 101 и чл. 102 от Договора за функционирането на Европейския съюз, извършва секторни анализи и застъпничество за конкуренцията. КЗК е националният орган по конкуренцията, който осъществява сътрудничество с Европейската комисия и другите национални органи по конкуренцията на държавите-членки на Европейския съюз по реда на Регламент (ЕО) № 1/2003 и Регламент (ЕО) № 139/2004. Комисията разглежда и се произнася по жалбите за незаконосъобразност на решения, действия и бездействия на възложители или концеденти в процедури по възлагане на обществена поръчка или концесия съгласно разпоредбите на ЗОП и ЗК.

Лизинговата индустрия в България комуникира с КЗК основно в три направления:

• В случаите, в които лизингова компания участва в обществени поръчки;
• В случаите, в които КЗК изисква от лизинговите компании, както и от Българска Асоциация за лизинг (БАЛ) компетентно становище относно консолидация на пазара (изкупуване, сливане, вливане на лизингови компании) и възможна концентрация, и за това как тя ще се отрази на българския лизингов пазар като цяло и при предоставянето на отделните видове услуги, съответно за очакванията за съществено предимство пред другите пазарни участници по видове лизингови услуги. По данните на БНБ към края на декември 2014 г. опериращите лизингови дружества у нас са били 62. Към края на 2015 г. броят им се е понижил на 44 – 30% по-малко. Това е най-малкият брой лизингови компании, които оперират на нашия пазар, откакто БНБ води подобна статистика от средата на 2005 година и основно е плод на процес на консолидация, при която КЗК е основен орган за контрол по спазване правилата за конкуренция в пазарната икономика;
• Надзор за ненарушаване на свободната конкуренция съгласно разпоредбите на ЗЗК и/или на чл. 101 и чл. 102 от Договора за функционирането на Европейския съюз.

• 9.1.1.3. Комисия за защита на потребителите (КЗП – www.kzp.bg)

КЗП е специализиран държавен орган, прилагащ законодателството за защита на потребителите в България и осъществяващ административен контрол върху целия вътрешен пазар. Основната цел на този контрол е да създаде среда, където потребителите да се чувстват спокойни и сигурни. КЗП притежава компетенции по 11 закона – Закон за защита на потребителите (ЗЗП) и 10 секторни стопански закона, от които най-важен за лизинговата индустрия е Закона за потребителския кредит (ЗПКр.). Законодателната уредба на правата на потребителите включва и задълженията на търговците, съставите на административните нарушения и предвидените за тях санкции. Основните дейности на КЗП са надзора на пазара за опасни стоки, контрол върху нелоялните търговски практики, отстраняване на неравноправни клаузи в общите условия на потребителските договори и продажбите от разстояние. КЗП съдейства за разрешаване на възникнали спорове между потребители и търговци във връзка с гаранционната отговорност, правото на рекламация за стоки и услуги и др.

Лизинговата индустрия в България комуникира с КЗП основно в три направления:

• контрол върху нелоялните търговски практики по отношение на контрагенти – потребители, и подпомагане взимането на информирано решение от потребителите за ползването на лизинг финансиране;
• отстраняване на неравноправни клаузи в общите условия на договорите за лизинг с потребители (по-подробно на въпроса е обърнато внимание в Част I от учебника, 7.4. „Особености на договора за лизинг с потребител ( приложение на ЗПКр.)“;
• Участие на лизинговите компании в способите за алтернативно решаване на спорове с потребители (АРС) съгласно Директива 2013/11/ЕС. На основание чл. 181о от ЗЗП, министърът на икономиката признава за органи за АРС и включва в списъка по чл. 181п от същия закон общи и секторни помирителни комисии, които ще разглеждат национални и трансгранични спорове между потребители и търговци. В следствие на това от началото на 2016 г. започна да функционира Секторната помирителна комисия за разглеждане на спорове в областта на финансовите услуги (СПКРСОФУ), в която Лизинговата индустрия има петима представители. Помирителното производство е безплатно за страните и те не заплащат такса за разглеждане на спора. Езикът, на който потребителите подават жалбите си и на който се провежда помирителното производство е българският. Предметът на споровете, които попадат в обхвата на процедурата на органа са национални и трансгранични спорове между потребители и търговци, в областта на финансовите услуги, включително и при предоставянето на финансови услуги от разстояние, свързани с предоставянето на потребителски и ипотечни кредити. Споровете се разглеждат неприсъствено въз основа на предоставените документи, доказателства, експертизи и становища на страните. Процедурата се провежда в писмена форма. Процедурата завършва с писменото помирително предложение за решаване на спора между страните, което е с незадължителен характер. След одобряване на предложението от двете страни, то има сила на извънсъдебно споразумение между тях.

В допълнение на АРС и в изпълнение на чл. 39 от Глава XV, Раздел I “Жалби на потребители. Колективни искове за защита на потребителите” от ЗЗП всяка лизингова компания има право да приеме като част от вътрешните си правила Процедура за подаване и администриране на потребителски жалби.

В съответствие с Регламент (ЕС) № 524/2013 относно онлайн решаване на потребителски спорове (Регламент за ОРС), от 15.02.2016 г., започна да функционира европейска платформа за онлайн решаване на спорове (т.нар. „платформа за ОРС“). Платформата за ОРС свързва всички признати от ЕК органи за АРС и има за цел да позволи на потребителите в ЕС да отнасят спорове, възникнали във връзка със задължения, произтичащи от договори за онлайн продажби или услуги, независимо дали спорът е национален или трансграничен, до компетентен орган за АРС.

• 9.1.1.4. Комисия за Защита на Личните Данни (КЗЛД – www.cpdp.bg/index.php)

КЗЛД е независим държавен орган, който осъществява защитата на лицата при обработването на техните лични данни и при осъществяването на достъпа до тези данни, както и контрола по спазването на Закона за защита на личните данни (ЗЗЛД). Целта на закона и на Комисията е гарантиране на неприкосновеността на личността и личния живот чрез осигуряване на защита на физическите лица при неправомерно обработване на свързаните с тях лични данни в процеса на свободното движение на данните. КЗЛД поддържа Информационната система за Електронна Регистрация на Администратори на Лични Данни (еРАЛД). В случай, че една лизингова компания възнамерява, в процеса на одобрение на дадена лизингова сделка, да изисква и събира лични данни от лизингоискателите, тя задължително следва да спазва изискванията на ЗЗЛД и да се регистрира като Администратори на Лични Данни.

Новият Общ регламент за защита на личните данни (GDPR):

Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни и за отмяна на Директива 95/46/EО (Общ регламент относно защитата на данните) е обнародван в Официален вестник на Европейския съюз на 4 май 2016 г. Общият регламент въвежда множество значителни промени спрямо действащата правна рамка и поставя завишени изисквания към субектите в системата за защита на личните данни, което е причина за неговото отложено прилагане, считано от 25 май 2018 г. Някои задължения за администраторите (АЛД) и обработващите лични данни са изцяло нови и непознати в досега действащата правна уредба. Те са :

• Обработване на данните в съответствие с принципите за защита на личните данни, заложени в регламента, като АЛД трябва да е в състояние да докаже това (отчетност);
• Осигуряване на защита на данните по подразбиране;
• Определяне на длъжностно лице по защита на личните данни в изрично посочените от регламента случаи, поддържане на регистър на дейностите по обработване, за които АЛД отговаря;
• Уведомяване на надзорния орган и субекта на данни в случай на нарушаване на сигурността на личните данни, както и документиране на всяко нарушение на сигурността на личните данни, в т.ч. фактите, свързани с нарушението, последиците от него, предприетите действия за справяне с нарушението;
• Извършване на оценка на въздействието върху защитата на данните;
• Провеждане на предварителна консултация с надзорния орган преди обработването, когато оценката на въздействието покаже, че обработването ще породи висок риск, ако АЛД не предприеме мерки за ограничаване на риска;
• Прилагане на подходящи технически и организационни мерки за осигуряване на сигурност на данните. В регламента са посочени и конкретни технически и организационни мерки за сигурност, като:
  • Псевдонимизация;
  • Криптиране;
  • Гарантиране на постоянна поверителност, цялостност, наличност и устойчивост на системите и услугите за обработване;
  • Своевременно възстановяване на наличността и достъпа до личните данни в случай на физически или технически инцидент;
  • Редовно изпитване, преценяване и оценка на ефективността на техническите и организационните мерки;
  • Сътрудничество с надзорния орган за защита на личните данни при изпълнение на задълженията, произтичащи от регламента.

(Регламентът (ЕС) 2016/679 „GDPR“ в неговата цялост може да бъде намерен на български на https://www.cpdp.bg/?p=element&aid=991 ) .

 

• 9.1.1.5. Комисия за финансов надзор (КФН – www.fsc.bg/bg/)

КФН е специализиран държавен орган, който обединява регулирането и надзора на различни сегменти на финансовата система – капиталовия, застрахователния, пазара на допълнителното пенсионно осигуряване и пазара на доброволното здравно осигуряване. КФН е създадена на 1 март 2003 г. със Закона за Комисията за финансов надзор. Тя е независима от изпълнителната власт институция и за своята дейност се отчита пред Народното събрание на Р. България. Основна мисия на КФН е да съдейства с юридически, административни и информационни средства за поддържане на стабилност и прозрачност на небанковата финансова система в България, както и да защитава интересите на инвеститорите, застрахованите и осигурените лица.

Пряко поднадзорни на КФН са тези лизингови компании, които емитират и публично предлагат ценни книжа. КФН следи за стриктното спазване от страна на тези Лизингови компании най-вече на изискванията и нормите на Закон за публично предлагане на ценните книжа (ЗППЦК) и Закона срещу пазарните злоупотреби с финансови инструменти (ЗПЗФИ) във връзка с издаването и разпореждането с безналични ценни книжа, включително извън случаите на публично предлагане, както и ограниченията относно разпореждането с ценни книжа, издадени чрез непублично предлагане, с дейността на Централния депозитар и на Фонда за компенсиране на инвеститорите както и по отношение на изискванията към лицата, които управляват и контролират емитента – лизингодател, както и към лицата, притежаващи 10 или повече от 10 на сто от гласовете на общото събрание на емитента – лизингодател.

С Новия Кодекс за Застраховане (КЗ – в сила от 01.01.2016 г.) на КФН се дадоха и допълнителни контролно-санкционни правомощия спрямо лизинговата индустрия, касаещи правилното прилагане от страна на лизинговите компании на чл. 384 КЗ по отношение на застрахователното правоотношение между лизингодател и лизингополучател като част от правната рамка на договора за финансов лизинг, а именно: преди сключването на застрахователен договор между лизингодател и застраховател по повод на лизингово имущество, в случаите на финансов лизинг и когато премията е дължима и платима от лизингополучател, включително в случаите, когато застрахователната премия е включена в лизинговата цена, лизингодателят е длъжен да получи изричното предварително писмено съгласие на лизингополучателя по условията на застрахователния договор. Наред с това, Кодексът уреди нов режим относно застрахователното обезщетение по частични щети, което следва да се изплаща на лизингополучателя. Съображенията на законодателя за това бяха, че по договор за финансов лизинг съгласно Търговския закон рискът от увреждане на имуществото се носи от лизингополучателя.

Следва да се отбележи, че по отношение на договорите за лизинг до момента липсваше специална уредба, регламентираща правила за защита интересите на лизингодателите в качеството им на застраховани лица и лизингополучателите – в качеството на ползватели на активите. До 01.01.2016 г. практиката на лизинговите компании, отчитайки взаимния интерес на страните и обществения интерес, бе изградила система на застраховане, която осигурява 100% застрахователно покритие на всички лизингови активи, което повишава застрахователната култура и осигурява защита както на лизингодателите, така и дава сигурност на лизингополучателите и на третите лица – евентуално увредени от лизингови вещи. Смятам, че правната уредба на новия КЗ в областта на застраховането при договори за лизинг трябваше да осигури запазване на вече постигнатите достижения в практиката и отчитайки спецификите на лизинговите продукти да възприеме добрите практики от пазара, за да бъдат детайлно регламентирани интересите на всички страни. За съжаление текстът на чл. 384 КЗ не бе прецизиран и все още създава правна несигурност в следните посоки:

• Застрахователен договор по смисъла на Приложение № 1, раздел II, т.  10, 11 и 12 КЗ касае и задължителната застраховка „Гражданска отговорност“, която чрез новия кодекс е ограничена до максимален времеви обхват от три години. Реално при сегашната редакция на КЗ съществува опасност, ако лизингополучателят на третата година от договора за лизинг не предостави съгласие или изкаже несъгласие за сключване на такава застраховка, да има случаи на лизингови МПС без сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, което поставя в риск трети лица и чужди вещи. В допълнение, собственикът на тези МПС (лизингодателят) ще е в неизпълнение на законовото си задължение да поддържа валидно и непрекъснато покритие на застраховката „Гражданска отговорност“. В обобщение, не е допустимо изпълнението на императивно задължение по закон да се поставя в условие от свободната воля на трети субекти (лизингополучатели), които нито имат задължение, нито отговорност да поддържат съответното застрахователно покритие.
• Заплащането на частичните щети директно на лизингополучателите води до множество неясноти:
  • Средствата за ликвидиране на частични щети са целеви – те са предназначени за възстановяване на нормалното състояние на лизинговите вещи, а няма механизъм лизингополучателят, който не е собственик на тези вещи, да бъде мотивиран да ликвидира щетите. Съществува риск от нарушаване на лизинговия договор от страна на лизингополучателя, като, получавайки застрахователната сума по частична щета, той да не я изразходва по предназначение, а да отклони средствата за други цели. По този начин ще е налице неоснователно обогатяване за лизингополучателя и вреда за лизингодателя – собственик на неотремонтираните вещи. Тези рискове се увеличават пропорционално на размера на застрахователната щета, респективно на необходимата и дължима застрахователна сума, която може да е в значителен размер.
  • Възниква въпросът, от къде следва Застрахователят да знае кой е лизингополучател на даден актив към даден момент, и дали няма да плати на лице, което няма право да получи застрахователната сума.
• Остава опасността от правна несигурност и сериозни рискове за лизинговата индустрия по отношение сключените при действието на стария КЗ договори за лизинг, в които не се предвиждаше задължение за предоставяне на изрично предварително съгласие от страна на лизингополучателя по условията на застрахователния договор във връзка с договора за финансов лизинг и съответна санкция при непредоставяне на такова съгласие. Прилагането на разпоредбите на новия КЗ по отношение заварените договори за лизинг, предполага всяко лизингово дружество да предоговори условията по тези договори. Липсата на съгласие за промяна на условията по договора за лизинг във връзка със застрахователните клаузи, от страна на лизингополучателя, би довела до правна несигурност, доколкото в тези случаи предоставянето на предварително съгласие по условията на застрахователния договор ще зависи изцяло от волята на лизингополучателите, а лизингодателите ще бъдат изправени пред опасността да бъдат санкционирани съгласно чл. 646 КЗ напълно неоснователно. Не е изяснен и въпросът, до колко регулацията на новия КЗ би създала неудобства по прилагане на новия стандарт IFRS 17 „Insurance Contracts“ (МСФО 17 „Застрахователни договори“/ за повече подробности виж Приложение 7 на настоящата Част II на учебника, стр. 168).

 

• 9.1.1.6. Държавна агенция „Национална сигурност“ (ДАНС – www.dans.bg/ )

ДАНС е специализиран орган за контраразузнаване и сигурност, чиято основна мисия е разкриване, предотвратяване, пресичане и неутрализиране на заплахите за националната сигурност. Агенцията е създадена, за да осигури ненамеса във вътрешните работи на българската държава от страна на външни фактори, да предоставя необходимата информация на висшите органи на държавна власт за провеждане на политиката по националната сигурност и вземане на решения в съответствие с националните интереси. В изпълнение на законовите си функции ДАНС работи с целия инструментариум от оперативно-издирвателни методи и средства и във връзка с правоприлагане нормите на Закона за мерките срещу изпирането на пари (ЗМИП). С този закон се определят мерки за превенция на използването на финансовата система за целите на изпирането на пари, както и организацията и контролът по тяхното изпълнение.

През 2017 г. ДАНС имаше за задача да събере информация и данни, въз основа на които да идентифицира основните рискове от изпиране на пари в България, да идентифицира уязвимостта на българската финансова система към тези рискове, да оцени степента на вероятност от реализиране на тези рискове и да предложи действия за тяхното минимизиране. В процеса по изготвяне на националната оценка на риска лизинговите компании участваха, като предоставяха данни, информация и мнение във връзка с натрупаната практика, вътрешни анализи и прочие, свързани с изпирането на пари на ниво Лизингов сектор / организация.

Противодействието на изпирането на пари и на финансирането на тероризма е важна част от задълженията на лизинговите компании като част от финансовата система на Република България и Европейския съюз. Полагайки непрекъснати усилия да усъвършенстват вътрешните си правила за противодействие изпирането на пари и финансиране на тероризма, лизинговите компании следят развитието на националното и европейското законодателство, както и международните добри практики. Прилагането на подхода, основан на риска от изпиране на пари / финансиране на тероризъм, обаче, понякога се оказва в противоречие с формални изисквания на приложимото българско законодателство, които не отчитат спецификата на дейност на лизинговите предприятия, нито позицията им в рамките на финансовата система и произтичащите от това рискове.

По адм. дело № 10282/2015 г. Административен съд – София разглежда въпроса дали лизингодателят (в качеството му на задължено лице по чл. 3, ал. 2, т. 13 от ЗМИП) е длъжен да изисква от лизингополучателя декларация за произход на средствата при всяко плащане по лизинговата сделка, надвишаващо сумата от 30.000 лв. (. чл. 4, ал. 1 и ал. 2 ЗМИП), ако лизингополучателят вече е представил такава декларация при сключването на лизинговия договор, с която е декларирал произхода на средствата, с които ще осигурява бъдещите плащания. Съгласно съдебното решение, декларацията е дължима от клиента не само при сключването на сделка, но и по всяко плащане по нея, когато договорът предвижда плащане на части, когато сумата надхвърля размерите, посочени в закона – над 30.000 лева или тяхната равностойност в чужда валута при плащане по банков път, съответно над 10.000 лева или тяхната равностойност в чужда валута, когато плащането се извършва в брой. Съдът е счел, че с подаването на декларация от лизингополучателя при сключване на сделка, предвиждаща последващи плащания по нея и то за един продължителен период от време, лицето по чл. 3, ал. 2 ЗМИП, т.е. лизинговата компания, не се освобождава от задължението да изисква декларация за произход на средствата по всяко последващо плащане. Така съдът смята, че ще бъде постигната целта на закона – обезпечаване на яснота относно произхода на средствата, с които едно лице участва в търговския оборот чрез декларирането му, като тази декларация е свързана винаги с конкретен акт. Съдът тълкува обстоятелството, че банката, при която лизингополучателят нарежда плащането, изисква декларация за произход на средствата, с които извършва плащането, като неосвобождаващо лизинговата компания от собственото ѝ задължение също да поиска такава декларация за същите средства; лизинговата компания е длъжна на самостоятелно правно основание.

            Следва да се отбележи, че подходът при декларирането пред лизинговото дружество при плащане по банков път, а именно – вписването на пълния размер на лизинговата цена, е и единственият възможен във времето. В тази връзка, той осигурява установяването на произхода на паричните средства по лизинговата сделка, както в цялост, така и за която и да е част от тях, без значение от конкретния размер на лизинговата вноска. Снабдяването на лизинговото дружество с коментираната декларация, към момента на сключването на договора за лизинг, по съществото си означава, че изпълнението на изискването на закона е налице още на фазата „намерение за плащане“, преди ефективно същото да бъде осъществено. Възлагането на самостоятелни задължения на лизинговите дружества, като отделни задължени субекти по ЗМИП, включително – по отношение на идентифицирането на клиентите, поставя съществения въпрос за възможните, съгласно ЗМИП, моменти на декларирането пред тях на произхода на средствата, особено в контекст на извършването на плащания по банков път. Видно от разпоредбата на чл. 4, ал. 7 от ЗМИП, задължението да се изисква декларация за произхода на парични средства следва да бъде изпълнено алтернативно преди извършването на съответната операция или сделка. Безспорно е, че по своето същество, сключването на договор за лизинг еднозначно може да бъде квалифицирано като извършването на сделка. Възприетият момент на установяването на произхода на паричните средства е единственият възможен преди плащането, в който лизингодателят е в състояние да изпълни вмененото му от закона задължение най-вече с оглед на обстоятелството, че при осъществяването на последващите сключването на договора лизингови плащания, за съответната компания липсва възможността да контролира входящия по банков път към нея паричен поток. Следва да се държи сметка и за обстоятелството, че независимо от наличието на погасителен план към всеки договор за лизинг, напълно възможна и реална житейска ситуация е допускането на просрочия от страна на клиентите, съответно – извършването на плащания на по-късен от предвидения в съответния погасителен план падеж. Този подход, освен това, е в пълно съответствие с разпоредбата на чл. 4, ал. 7 от ЗМИП. Противното – пост фактум снабдяване с декларация, т.е. – след извършването на конкретна операция (след нареждането на лизингова вноска) и то – в контекста на вече предварително деклариран и установен произход на пълния размер на цената по лизинговата сделка, освен че не би било в съответствие с изискванията на чл. 4, ал. 7 от ЗМИП и не следва от текста на закона, който изрично изисква лицата по чл.3, ал.2 и 3 от ЗМИП, да изискат декларацията преди извършването на съответната операция или сделка.

За съжаление, становището на съда не споделя изложените по-горе аргументи и поражда следните основни практически проблеми:

• Лизингодателят не би могъл да знае в кой момент ще получи плащане на стойност над 30.000 лв., поради което няма как да поиска декларация от клиента преди извършване на операцията;
• С получаването на плащане в размер над 30.000 лв. и липсата на изрична декларация от клиента, отнасяща се към това плащане, лизингодателят е в неизпълнение на задълженията си по ЗМИП, тъй като при липса на декларация за произход на средствата, лизингодателят е длъжен да откаже извършването на операцията (Чл. 4, ал. 4 ЗМИП). Операцията обаче е вече извършена с постъпването на плащането по банковата сметка на лизингодателя.

Неизпълнението на задължението на лизинговата компания за изискване на декларация за произход на средствата е основание за налагане на имуществена санкция в размери от 2.000 до 50.000 лв. (Чл. 23, ал. 4 вр. ал. 1 ЗМИП). Във връзка с изложеното по-горе следва да се очаква възникналите проблеми да се поставят за разглеждане пред ДАНС от гледна точка на тяхното принципно значение за лизинговите компании. От една страна следва да се търси предоставянето на методическа помощ от страна на Дирекция „Финансово разузнаване“ на ДАНС и от друга горе изразеното становище да залегне като мотив при измененията на ЗМИП, които освен новите разпоредби по Директива (ЕС) 2015/849 на Европейския парламент и на Съвета за предотвратяване използването на финансовата система за целите на изпирането на пари и финансирането на тероризма, да засегнат и текущите проблеми по прилагане на ЗМИП във връзка с лизинговата дейност.

• 9.1.1.7. Национална агенция за приходите (НАП – www.nap.bg)

На основните данъчно—счетоводно-правни моменти в лизинговата сделка, е обърнато внимание в Част I от учебника, „§ 5. Данъчно – счетоводни аспекти; Данъчни преимущества в България“. Тук засягам темата, доколкото НАП (във връзка именно с данъчно—счетоводно-правните моменти в лизинговата сделка) се явява контролен орган за всяка лизингова компания. НАП започва реално да функционира от 1 януари 2006 г., като обединява събирането и обслужването на републиканските данъци (данък върху доходите, патентни данъци, ДДС, корпоративни данъци) и задължителните осигурителни вноски (здравни, вноските за пенсия, вноските за допълнително задължително пенсионно осигуряване и др.). Администрирането на акцизите преминава в правомощията на Агенция Митници от средата на 2006 г. В изпълнение на решение на Правителството е внедрена система “Интрастат” за събиране на данни от ДДС-регистрирани лица за осъществената от тях търговия със стоки в рамките на Европейския съюз. През 2007 г. е внедрена и българската информационна система за обмен на информация по ДДС с държавите от Европейския съюз – VIES. От началото на 2010 г. в НАП се влива Агенцията за държавни вземания. С тази промяна приходната агенция започва да събира всички публични и частни държавни вземания. НАП пое и задълженията да представлява държавата в производства по несъстоятелност.

• 9.1.1.8. Отдел „Пътна полиция“ – МВР (КАТ – kat.mvr.bg/default.htm) и Контролно Техническа Инспекция при Министерство на земеделието (КТИ – http://kti.government.bg/).

В Закона за движение по пътищата (ЗДвП), в Правилника за прилагането му, както и в Закона за МВР е регламентирана контролната функция на Отдел „КАТ – Пътна полиция“ за безопасност и спазване на правилата за движение по пътищата. КАТ и КТИ са едни от важните държавни органи, с които лизинговите компании тясно работят, както във връзка с регистрация на лизинговите превозни средства (ПС), и земеделска и строителна техника (ЗТ), така и по отношение на последващия контрол, водене на отчет, дерегистрация и административно наказателна дейност. Подробности относно правоотношенията КАТ – Лизингодател – Лизингополучател по прилагане на ЗДвП относно електронния фиш са дадени в Част I от учебника, § 8.2.4.

Положителна промяна в режима на регистрация на МПС е влязлата в сила от 01.1.2015 г. промяна в Закона за Местни данъци и такси (ЗМДТ), съгласно която от същия ден собствениците на новопридобити ПС не са длъжни да ги декларират в общините. Задължението за това отпадна с промените, с които бе регламентирано обменът на данни между институциите да става по електронен път. За целта се използва единната информационна система на Министерството на финансите (МФ). КАТ предоставя информацията на МФ, то я предоставя на общините, а общините определят размера на данъка и го съобщават на съответното лице с известие, както се съобщава данъкът върху недвижимите имоти. Промяната пести време на собствениците (лизингодателите), разходи на администрацията и се предполага, че с това ще се повишат постъпленията от местния данък върху ПС. Понастоящем се очаква електронизацията на системите да продължи да се развива, като стане възможно и дерегистрирането на ПС, а така също и подаването на други заявления и документи към Местната администрация и органите на КАТ, да се извършва по електронен път.

Следва да се отбележи и възникналия през 2014 г. проблем с издаваните от КАТ документи за регистрация на превозни средства, във връзка с промени в Директивите на ЕС и уеднаквяване на стандартите по издаване на тези документи и съдържащата се информация в тях в рамките на целия ЕС. Съгласно Директива на Съвета 1999/37/ЕС от 29.IV.1999 г. относно документите за регистрация на превозни средства „за целите на идентифицирането на превозно средство в пътния трафик държавите-членки могат да изискват водачът да носи при себе си част I от свидетелството за регистрация“. Според действащите в момента нормативна уредба в България, „големият талон“ (част I по Българското законодателство) служи за удостоверяване на правото на собственост. Изискването оригиналът на свидетелството за регистрация Част I да бъде на борда на превозното средство поражда риск от злоупотреба, който дава потенциални възможности за разпореждане със собствеността на транспортите средства от направоимащо лице. С оглед на гореизложеното Българска асоциация за лизинг предложи да се направят следните изменения в текста на Чл. 33 на Наредба I-45:

„Чл. 33(1) Свидетелството за регистрация е по образец, утвърден от министъра на вътрешните работи, и се състои от две части, съдържащи данни за превозното средство и собственика, съгласно изискванията на Директива на Съвета 1999/37/ЕС от 29.IV.1999 г.

(2) Част първа на свидетелството за регистрация служи за идентифициране на превозното средство при движение по пътищата и се носи от водача винаги при ползването на превозното средство.

(3) Част първа и част втора на свидетелството за регистрация съдържат данни, обозначени с латински букви съгласно приложение № 5.

(4) Част втора на свидетелството за регистрация служи за идентифициране на превозното средство. Тя удостоверява правото на разпореждане на собственика с превозното средство.

(5) В свидетелството за регистрация – част първа, се съдържат данните за превозното средство от част втора, необходими при контрол на пътя съгласно приложение № 6.“

Трябва да кажем, че на този етап МВР реши проблема, като подготви и внедри в началото на 2015 г. нов формат на свидетелство Част II (“малък талон”), в който фигурират техническите данни от Част I („големия талон”), които до момента лиспваха, но са необходими на контролните органи при извършване на проверки.

Развитието на КТИ (създадена още през 1961 г.) е неразривно свързано с развитието на земеделската техника и механизацията в селското стопанство. КТИ прилага правото на ЕО в областта на типовото одобрение на колесни трактори, системи и компоненти за тях, както и на верижни трактори, ремаркета и сменяема прикачна техника, предназначени за използване в земеделието и горите, в съответствие с изискванията на Директива 2003/37/ЕО и извършва дейностите, свързани с регистрацията на земеделската, строителна и горската техника, контрола по-техническото състояние и безопасността на техниката при работа с нея, техническите прегледи на техниката, придобиването и отнемането на правоспособност за работа с техниката.

• 9.1.1.9. ИА „Автомобилна администрация” при Министерство на Транспорта (ИААА – www.rta.government.bg).

Основните задачи на агенцията произтичащи от Закона за автомобилните превози и Закона за движението по пътищата са свързани с осъществяване на контрол и регулация на общественият превоз на пътници и товари, автомобилните превози на опасни товари, техническата изправност на превозните средства, одобряването на превозни средства, придобиването на правоспособност за управление на МПС, повишаване квалификацията на водачите, психологически подбор и др. дейности определени с национални или европейски нормативни документи. Контролните органи на ИААА, комуникират и взаимодействат с лизинговите компании, в качеството им на собственици на експлоатираните от лизингополучателите лизингови ПС и финансови контрагенти на поднадзорните на ИААА лица-превозвачи (лизингополучатели). Едни от основните дейности, които пряко или косвено засягат лизинга на ПС са контрола по извършване на Годишните технически прегледи на отделните видове ПС и администрирането на процесите по заверка и ползване на тахографи от всички лизингополучатели на ПС над 3,5т.

• 9.1.1.10. Външен и вътрешен одит

Външният одит е дейност по осъществяване на одит от независима организация спрямо одитираната финансова институция. Външният одит се извършва задължително от лица, имащи статут на одитори. Външният одитор e одитен специалист (обичайно юрист или икономист), който извършва одит на финансите на предприятие, правителство, отделно лице или друг правен субект или организация, и е независим от правния субект, който се одитира. Всички потребители на информацията от одита разчитат на външния одитор да представи компетентна, независима, обективна, добросъвестна, почтена и безпристрастна оценка. Обективността на външните одитори е от съществено значение за да може да се осъществи одита при спазването на тези принципи. По принцип всяка връзка между външния одитор и субекта, различна от ангажимента по одита сама по себе си е основание за отвод, като трябва да бъде и отразена в докладите на външния одитор. Според това принципно положение съществуват законови и други забрани заинтересувани лица, при съмнение от конфликт на интереси, да извършват външен одит.

Вътрешният одит е независима и обективна дейност, предназначена да носи полза и да подобрява дейността на финансовата институция. Вътрешният одит помага предприятието да постигне целите си чрез прилагането на систематичен и дисциплиниран подход за оценяване и подобряване ефективността на процесите на управление на риска, на общ контрол и управление. Рамката за осъществяването и развитието на вътрешния одит се дава в Международните стандарти за професионалната практика по вътрешен одит. Спазването на концепциите, заложени в задължителните указания е изключително важно и определящо за извършването на вътрешен одит. Одитният ангажимент се изразява както в предоставяне на обективна оценка на доказателствата от вътрешния одитор с цел да се предостави независимо мнение или извод относно процес, система или друг обект на одита, така и в даване на съвет, мнение, обучение и други, предназначени да подобряват процесите на управление на риска и контрола без вътрешният одитор да поема управленска отговорност за това. Одитния ангажимент за консултиране се извършва по инициатива на ръководителя на предприятието. Основни ползи от вътрешния одит са:

• Идентифициране и Намаляване на бизнес рисковете; Препоръки на контролни политики и механизми, минимизиращи рисковете;
• Осигуряване на гаранции за това, че ръководството и служителите изпълняват функциите и задълженията си;
• Набелязване на зони с риск от потенциална измама или кражба, а при реализация на рисковете: политики и механизми за тяхното разследване;
• Сътрудничество с мениджмънта, за да се подобри производителността и печалбата;
• Документиране на действащите процеси и контрола при идентифициране на пропуските в контролите; Оценка на съответствието със законовите, данъчните и подзаконовите нормативни разпоредби.

Основна работна рамка на двата типа одит, както и взаимодействието помежду им откриваме в МОС 315 /преработен/ “Идентифициране и оценяване на рисковете от съществени отклонения чрез получаване на разбиране за предприятието и неговата среда“ и в МОС 610 “Ползване работата на вътрешните одитори“, на който се основава и МСВОИ 1610. Преработеният вариант на МОС 610 “Ползване работата на вътрешните одитори“ определя изискване външните одитори да правят проверки и предварителни тестове на работата на вътрешните одитори преди да използват помощта им, т.е. директното ползване работата на вътрешните одитори не е разрешено.

Безспорни са и ползите от едно взаимодействие между вътрешния и външния одит – по-добро разпределяне на ресурсите за одит и повишаване на ефективността, намаляване на тежестта от одитите върху одитираните предприятия и по-полезни препоръки към ръководството.

• 9.2. НАЙ-ОБЩО ЗА ФинансовоТО обезпечаване на лизинговата компания: собствен капитал, кредити, други привлечени средства.

Съгласно данните и сравнителния анализ на БНБ източниците на финансиране на лизинговите компании в България са следните :

В края на септември 2017 г. пасивите на лизинговите дружества са 4.287 млрд. лв. при 4.021 млрд. лв. в края на септември 2016 година. Те нарастват с 6.6% (266.1 млн. лв.) спрямо септември 2016 г. и с 2.9% (121.6 млн. лв.) спрямо края на юни 2017 година. В структурата на пасивите преобладават получените кредити, като относителният им дял намалява от 74.7% в края на септември 2016 г. до 74.2% в края на същия месец на 2017 година. Техният размер е 3.180 млрд. лв. в края на третото тримесечие на 2017 г., като на годишна база те нарастват с 5.9% (177.3 млн. лв.) и с 3.1% (94.5 млн. лв.) спрямо края на юни 2017 година. Кредитите с матуритет над 1 година представляват 74.3% от общия размер на получените кредити в края на септември 2017 г. при 69.4% в края на същия месец на 2016 година. Техният размер е 2.362 млрд. лв. в края на септември 2017 г., като на годишна база те нарастват с 13.3% (276.8 млн. лв.) и с 3.3% (74.6 млн. лв.) спрямо края на второто тримесечие на 2017 година. В структурата на получените кредити преобладават кредитите от нерезиденти, които са 2.137 млрд. лв. в края на септември 2017 г. Размерът им намалява с 3.3% (73 млн. лв.) спрямо края на септември 2016 г. и нараства с 0.7% (14.1 млн. лева) в сравнение с края на юни 2017 година. Относителният дял на тези кредити в общия размер на получените кредити намалява от 73.6% в края на септември 2016 г. до 67.2% в края на септември 2017 година. Размерът на емитираните дългови ценни книжа от лизинговите дружества в края на септември 2017 г. e 34.1 млн. лв. Той нараства с 9.4% (2.9 млн. лв.) в сравнение с края на септември 2016 г. и с 32.9% (8.5 млн. лв.) спрямо края на юни 2017 година. На фона на тази статистика прави впечатление високата капитализация на лизинговата индустрия в България, която надхвърля 17 %. (източник:

www.bnb.bg/PressOffice/POStatisticalPressReleases/POPRSLeasingCompanies/index.htm )

Вътрешни и външни източници на ликвидност. Основни източници на ликвидност на дружествата от лизинговата индустрия (както се вижда и от статистиката на БНБ) са кредити, отпуснати (основно) от небългарски резиденти (външни за компанията – чужди финансови институции, в това число такива на ЕС и вътрешни – от свързани лица, особено дружества-майки), емитираните дългови ценни книжа и собствения капитал, в това число източници от парични потоци от оперативна дейност. Тоест, нищо по-различно от важащите в това отношение правила и практики, за която и да е фирма, от който и да е икономически сектор на свободния пазар.

• 9.2.1. Собствен капитал. Това е тази част от капитала, която е притежание на собственика или на неговите съдружници (акционери) и характеризира размера на собствеността, произхода на имуществата, икономическата мощ и финансовата независимост на фирмата. Той се формира от: основен капитал; допълнителен, резервен, резултат от предходни години и резултат от текущия период. Печалбата има формиращо значение за собствения капитал.

Основните източници на парични потоци от оперативна дейност на една лизингова компания са средствата, получени от лихви, комисионни и други такива, както и от възстановени данъци и застраховки. Наличието на отрицателни парични потоци от инвестиционна дейност основно се дължи на динамичното нарастване на лизинговия портфейл (каквато бе ситуацията на пазара до 2008 г. и се очаква да бъде след 2017 г.), което налага големи изходящи парични потоци за момента и входящи парични потоци, пропорционално разпределени за периода на лизинговия договор. Нарастването на паричните потоци от финансова дейност в резултат на увеличеното кредитиране бе необходимо условие за финансиране на непрекъснато нарастващите ново-стартирали лизингови договори. В тази връзка съществена роля играят финансовите инструменти на лизингодателя, които включват парични средства в брой и по банкови сметки, заеми, вземания и задължения, и тяхната правилна и вярна оценка. Оценката на справедливата стойност на всяка група финансови инструменти, се прави по определени методи и предположения. При паричните средства в брой и по банкови сметки като инструмент, поради ликвидния им характер, може да се приеме, че балансовата стойност съответства на справедливата им стойност. При банковите заеми с плаващ лихвен процент, обвързан с EURIBOR, променящ се спрямо пазарните условия, могат да се очакват само незначителни разлики между първоначално определената цена на заемите и тяхната справедлива цена. При банковите заеми с фиксиран лихвен процент, могат да се очакват сериозни разлики между първоначално определената цена на заемите и тяхната справедлива цена, поради което те трябва да се квалифицира като по-сериозно рискови, и биха могли да доведат както до по-големи печалби, така и до необмислени загуби.

Задължително условие за да може една лизингова компания да привлича средства, както от заеми, така от емитиране на дълг, е възможността и да прехвърля права. Лизингодателят трябва да предвиди в договорите със своите клиенти правото да се разпорежда с правата си по Договора, в полза на едно или повече местни или чуждестранни лица, които го кредитират. Както и да предвиди норма в договора, с която в случай, че уведоми лизингополучателя за подобно разпореждане, лизингополучателят да е задължен да извършва плащанията по Договора на един или повече кредитори на Лизингодателя.

• 9.2.2. Финансиране на собствения капитал с дялово участие. В годините преди присъединяването на България към ЕС, се отчита недостиг на реален финансов ресурс за развитие на фирмите в Страната. Поради това между набора от финансови инструменти, следва да обърнем внимание на дяловото участие. Компаниите в лизинговата индустрия също могат да се възползват от осигуряване на ликвидност чрез дялово участие. По света тази форма е развита от няколко десетилетия. Има сделки на фондове в размери за милиарди евро. На практика всяка компания на определени етапи от развитието си може да има нужда от такъв финансов ресурс. Зависи от амбициите на мениджмънта, от стратегията за развитие и пазарната среда, в която работи, твърде често от наличието на финансови проблеми, които е трудно да реши с традиционните форми на финансиране. Частното дялово финансиране осигурява дългосрочен капитал за подпомагане на компании, които не са листвани на фондови борси, за постигане на желания растеж и развитие. Получаването на дялово финансиране се различава съществено от получаването на банков заем. Банките имат законово право на получаване на лихва и изплащане на главницата по заема без значение какво е състоянието на фирмата. За сравнение, дяловото финансиране се осигурява срещу дял в собствеността на фирмата получател. Следователно възвращаемостта на инвеститорите като собственици зависи пряко от това как се развива бизнесът и колко е печеливш и жизнен той. Така инвеститорите имат пряк интерес да подпомагат и да подкрепят фирмата. Това, което дяловото финансиране допълнително носи, са знанията и опитът на мениджърите на инвеститорите. В много случаи те работят и с други фирми, които осигуряват финансиране под различни форми и могат да са полезни за постигане на цялостно решение за финансирането на фирмата. Инвеститорите ще търсят начини да увеличат стойността на компанията. Икономическата среда и глобализацията в световен мащаб ще принудят бизнеса да мисли по-радикално и когато се налага да инвестира, да преодолява ефективно и фактора време. Основните предимства при финансирането чрез дялово участие са:
• Няма обезпечения, или ако се изискват такива, те са в много по-гъвкава форма от тези при стандартното кредитиране;
• Фирмата и инвеститорът поемат всички активи и пасиви, бъдещите успехи и провали солидарно, съобразно размера на дяловите си участия.
• Дяловото участие се използва за финансиране на инвестиционни намерения, за осъществяване на значителен растеж, често в пъти за сравнително кратко време – понякога месеци до година след реализиране на самите намерения. Това е възможно, ако компанията е преценила адекватно бизнес средата и пазара, и има ефективен мениджмънт.
• Дяловото участие подобрява финансовото здраве на фирмата и дава възможност за вземане на повече кредити и при по-добри условия, защото попада в по-добра категория по отношения кредитоспособността поради увеличаване на размера си.
• Финансирането на инвестиции чрез дялов капитал увеличава размера на активите и следователно възможностите за предоставяне на обезпечения при нужда от нови кредити.

Основни недостатъци на частното дялово финансиране в сравнение с банковия кредит:

• губи се част от собствеността;
• продължителността на подготовка на сделката е по-дълга, обикновено няколко месеца;
• необходим е да се изготви стратегически план за периода на инвестицията;
• контролът върху управлението се споделя с инвеститора.
• 9.2.3. Акциите и Облигациите като възможност за привличане на средства от фондовата борса

Компаниите в лизинговата индустрия могат да се възползват от осигуряване на ликвидност чрез дялово участие като емитират Акции или чрез поемане на дълг посредством Облигации, които могат да пласират както първично така и вторично. Акцията е ценна книга, която е носител на право на собственост върху капитал. Срещу определен брой притежавани акции акционерът получава определен дивидент в края на всяка отчетна година за съответното акционерно дружество. Капиталът на акционерното дружество (АД) е разделен на акции. Акциите са: Част от капитала – книжният еквивалент на съответната част от капитала; Ценна книга, която материализира права, които могат да се упражняват чрез предявяването ѝ; и документ, който материализира участието в дружеството, т.е. тя е титул за участие. Облигацията е документ за дълг, т.е. за предоставена парична сума на кредит от притежателя на облигацията на нейния издател (емитент). Облигацията е вид ценна книга на кредитора, и като такава е с предварително фиксиран постоянен доход под формата на купони (лихва) и изплащане на главницата на падежа в зависимост от вида на самата облигация. Обезпечението по книжата стандартно е вземанията по лизингови договори.

Лизинговата компания като всеки друг търговец на пазара при емитирането на Акции или обезпечени корпоративни Облигации следва предварително да е избрала водещ мениджър и поемател.

• 9.2.4. Кредити. Уредбата на банковия кредит по действащото законодателство в България е разпокъсана в множество законови и подзаконови нормативни актове. Такива са както актовете на банковото законодателство ­- ЗБНБ, ЗКИ и наредбите по прилагането им, така и актовете на общото търговско и гражданско законодателство. Кредитите са форма на привлечен капитал – част от капитала, привлечена от капитала на други фирми или банки при изгодни финансови или икономически условия. Формите на привлечения капитал са: дългосрочни задължения, краткосрочни задължения, финансирания. Специфичното при ползване на привлечен капитал от лизинговите компании в България е видно и от статистиката на БНБ: кредити, отпуснати (основно) от небългарски резиденти, като особеното тук, е че до голяма степен те, кредитите, са от свързани лица, обикновено дружества-майки (особено при лизинговите компании, собственост на банкови институции).

Провизиите като допълнително задължение, свързано с финансирането чрез кредитен ресурс. По начало лизинговите компании, независимо от това, че тези, от тях чийто основен предмет на дейност е предлагане на финансов лизинг, са небанкови финансови институции по смисъла на ЗКИ, не са задължени с нормативен акт да заделят провизии, макар да се очаква в бъдеще и на база нови Директиви на ЕС това да се промени. Често обаче задължението да се заделят провизии е налице и произтича от това, че лизинговите компании привличат банков кредитен ресурс и банките-кредитори (обичайно банки-майки) ги задължават да провизират при същите или подобни условия части или целия си портфейл, с които/който обезпечават получените кредити, които кредити банките по нормативна уредба са задължени да провизират.

В България по отношение на Провизиите се прилагат стандарти, инкорпорирани в МСС 37/ НСС 37 – „Провизии, условни пасиви и условни активи“ (Приложение 5 на настоящата Част II на учебника, стр. 152)): Целта на стандарта е да осигури подходящи критерии за признаване и бази за оценяване, които да се прилагат към провизиите, условните пасиви и условните активи, както и да осигури оповестяването на достатъчна информация в поясненията към счетоводния отчет, за да се даде възможност на потребителите му да разберат техния характер, разположение във времето и сума. В случаите, когато определени провизии, условни задължения или условни активи се разглеждат от друг стандарт, предприятието следва да прилага този съответен стандарт, а не настоящия стандарт. Например някои видове провизии се разглеждат в стандартите за лизинги (виж МСС 17 „Лизинг“ Приложение 3 на Част I на учебника, стр. 144). Въпреки това МСС 17 не съдържа специфични изисквания за третиране на оперативните лизинги, които са станали обременяващи, в такива случаи се прилага МСС 37/ НСС 37;

Провизията е задължение с неопределена срочност или сума. Тя е свързана с пасивите на компанията. Пасив е настоящо задължение, произтичащо от минали събития, чието уреждане се очаква да породи необходимост от изходящ поток от ресурси на предприятието, съдържащ икономически ползи. Формирането на провизии за загуби от обезценка на рискови експозиции е специфично за банките при осъществяване на техните активни банкови операции, водещи до натрупването на голям обем от рискови активи. Рискови експозиции по смисъла на член 2 от Наредба 9 на БНБ за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за формиране на провизии за загуби от обезценка са:

а/ Всички кредити и други вземания на банка, отразени като балансови позиции, независимо от основанието за възникването им и използвания финансов инструмент, за които има риск от намаляване на балансовата им стойност;

б/ условните задължения на банката, отразени като задбалансови позиции, за които има вероятност да бъдат изплатени от банката.

Банките, респективно лизинговите компании оценяват и класифицират рисковите си експозиции, когато са налице обективни свидетелства (доказателства) за влошаване. Банките, респективно лизинговите компании отчитат най-малко към датата на съставяне на всеки счетоводен баланс формираните провизии за загуби от обезценка. Всяка банка, респективно лизингова компания разработва политика за оценка на рисковите експозиции и създава специализиран вътрешен орган за наблюдение, оценка, класифициране и провизиране на рисковите експозиции за загуби от обезценка. Рисковите експозиции се оценяват и класифицират въз основа степента на кредитен риск, срока на забавата на изискуемите суми по тях, оценката на финансовото състояние на длъжника и източниците за изплащане на неговите задължения. Рисковите експозиции на банката, респективно лизингова компания се класифицират в 4 класификационни групи както следва:

• редовни експозиции;
• експозиции под наблюдение;
• нередовни експозиции;
• необслужвани експозиции.

При редовните експозиции банките, респективно лизинговите компании формират провизии за индивидуално значима експозиции за разликата между балансовата стойност от предходния отчетен период на рисковата експозиция и нейната възстановима стойност към отчетния период., която се определя като:

• договорените парични потоци се намаляват с процент за риск от загуби ;
• така получените очаквани парични потоци се дисконтират чрез прилагането на съответен ефективен лихвен процент.

Към Провизиите намира приложение и стандарт IFRS 9 „Финансови инструменти“ (IFRS 9 Financial Instruments (Приложение 3 на настоящата Част II на учебника, стр. 144), който от 01.01.2018 г. заменя стария IAS (МСС) 39 „Финансови Инструменти: Признаване и Оценяване“. Стандартът уточнява как предприятието трябва да класифицира и оценява финансовите активи, финансовите пасиви и някои договори за закупуване или продажба на нефинансови позиции. Той изисква предприятието да признае финансов актив или финансов пасив в отчета за финансовото му състояние, когато стане страна по договорните разпоредби на инструмента. При първоначално признаване предприятието оценява финансов актив или финансов пасив по неговата справедлива стойност, плюс или минус, в случай на финансов актив или финансов пасив, който не се отчита по справедлива стойност в печалбата или загубата, транзакционни разходи, пряко свързани с придобиването или емитирането на финансовия актив или финансовия пасив.

Финансови активи:

Когато предприятието първо признава финансов актив, той го класифицира въз основа на бизнес модела на предприятието за управление на актива и характеристиките на договорния паричен поток на актива, както следва:

• Амортизирана стойност – даден финансов актив се оценява по амортизирана стойност, ако са изпълнени и двете от следните условия:
• активът се държи в рамките на бизнес модел, чиято цел е да държи активи, за да събира договорни парични потоци; и
• договорните условия на финансовия актив дават на определени дати парични потоци, които са единствено плащания на главница и лихви върху неизплатената главница.
• Справедливата стойност чрез други всеобхватни финансови активи се класифицират и оценяват по справедлива стойност чрез друг всеобхватен доход, ако са държани в бизнес модел, чиято цел се постига чрез събиране на договорни парични потоци и продажба на финансови активи.
• Справедлива стойност в печалбата или загубата – всички финансови активи, които не са държани в един от двата споменати бизнес модела, се оценяват по справедлива стойност в печалбата или загубата.

Когато и само когато предприятието промени своя бизнес модел за управление на финансови активи, то трябва да прекласифицира всички засегнати финансови активи.

• 9.2.5. Възможности за осигуряване на Финансиране по програмите на т. нар. План „Юнкер“ (www.eib.org/products/clients.htm).

Европейският фонд за стратегически инвестиции (ЕФСИ, Плана за инвестиции в Европа или т.н. плана „Юнкер“) е механизъм за осигуряване на евтино финансиране и (когато е необходимо) институционална подкрепа за реализиране на амбициозни и жизнеспособни бизнес проекти, които по един или друг начин съответстват на политиката на ЕС за стимулиране на икономиката и растежа в Европа и създаване на нови работни места. Предимствата на Плана са, че чрез гаранция от европейския бюджет той осигурява достъп до големи заеми по процедури, които са обичайни и общоприети за предприемачите. Планът ще финансира проекти с по-рисков профил, стига да са изгодни и устойчиви, като целта е да се привлекат колкото се може повече частни инвестиции. От февруари 2016 г. като част от плана заработи и онлайн Портал за европейски проекти, за да свърже кандидатите за финансиране с потенциалните инвеститори професионалисти. Той осигурява възможността за споделяне на информация за всякакви европейски проекти на стойност над 10 млн. евро, като основна цел е търсене на инвеститори на европейско и световно ниво. Всеки предприемач с проект, който планира да се развива на територията на ЕС, има шанс за финансиране, стига той да спомага за постигане на целите за повече растеж и заетост в Европа. Предимство имат проектите в ключови области като инфраструктура, образование, изследвания и иновации, както и рисковото финансиране за малки и средни предприятия. Проектите на стойност под 25 млн. евро кандидатстват през финансови посредници, например търговски банки, а по-големите проекти – директно към ЕИБ.

„COSME“ като част от Плана „Юнкер“: Програмата за конкурентоспособност на предприятията и малките и средни предприятия, 2014-2020 г., приета с Регламент (ЕС) №1287/2013 г. на ЕП на Съвета от 11 декември 2013 г. или по-известна като Програма COSME е насочена към специфичните нужди на малките и средни предприятия (МСП). Програма COSME надгражда Програмата за предприемачество и иновации (ЕIP), създадена през периода 2007-2013 г., в съответствие с Рамковата Програма за иновации (CIP), с изключение на иновационните дейности, които ще бъдат подкрепяни от програма „Horizon 2020“. Програма COSME e с общ бюджет от 2.3 млрд. евро за периода 2014 г.-2020 г. В обхвата й са 4 (четири) области на подпомагане, в т.ч. подобряване достъпа до финансиране за МСП под формата на капиталови и дългови инструменти, подобряване достъпа до пазарите за МСП в световен мащаб, подобряване на рамковите условия за конкурентоспособност на предприятията, насърчаване на предприемачеството. Програма COSME се разглежда преди всичко като инструмент за финансиране, защото ще улесни достъпа на МСП до финансиране. За тази цел за периода 2014-2020 г. почти 1.4 млрд. евро от бюджета на COSME се разпределя за заеми и рисков капитал, които достигат до МПС с помощта на финансови посредници (в това число лизингови компании) и могат да се допълват с използването на национални финансови инструменти за МСП. Финансовите инструменти на програма COSMЕ включват механизъм за гарантиране на заеми (включва покриване на гаранции за заеми до 150 000 евро, предназначени за МСП) и капиталов механизъм за растеж (включва подкрепа на фондове за рисков капитал, с особен акцент върху разширяването и фазата на растеж на МСП).

ИновФин („ЕС ИновФин за Иноватори”) е програма на Европейския фонд за стратегически инвестиции (ЕФСИ) по програмата на Европейската комисия „Хоризонт 2020”. Тя дава възможност на финансова институция (в това число Лизингова компания) да предоставя на иновативни компании допълнително финансиране при по-благоприятни условия. „Тя е насочено към подкрепа за МСП, които създават най-много от новите работни места в Европа”, заявява в края на 2015 г. Кристалина Георгиева, тогава заместник-председател на Европейската комисия с ресор бюджет и човешки ресурси. То е резултат на желанието на Европейската инвестиционна банка (ЕИБ) за бързо реализиране на конкретни инициативи по ЕФСИ, в съответствие с очакванията на страните членки, Европейската комисия и Европейския парламент. Европейският инвестиционен фонд (ЕИФ) като част от групата на Европейската инвестиционна банка разработва и развива както рисков, така и капитал за растеж, гаранции и инструменти за микро- финансиране, които са насочени специално към горния сегмент. В тази си роля ЕИФ подпомага целите на ЕС в подкрепа на иновациите, изследванията и развитието, предприемачеството, растежа и заетостта.

            ЕФСИ и на този етап и двете програми: COSME и ИновФин, дават възможност на лизинговите компании, от една страна да си осигурят по-евтин ресурс, с който да повишат конкурентоспособността си при предлагане на лизинг и да станат по-атрактивни за клиентите, а от друга страна да ползват гаранционните схеми, за да могат да предложат достъп до лизинг на по-широк кръг клиенти (най-вече по-високо рискови, в това число стартиращи предприятия (“Start up”)).

• 9.3. Обезпечения в лизинга. Публични регистри. Оценка на рисковете и прилагане на Финансов и Кредитен анализ
• 9.3.1. Обезпечения. Обезпеченията са гаранциите за изпълнение на облигационното отношение и най-вече на вземанията по него. Обезпеченията в гражданското право се делят на лични и реални. Лични са поръчителството и пасивната солидарност. Реалните са залог, ипотека, правото на задържане и привилегиите. Всички те се използват и в търговското право, но има и специален режим за някои от тях, а именно за залога, за правото на задържане, които стават съответно търговски залог и търговско право на задържане. Тук привилегиите нямат универсално значение, а само по отношение на търговската несъстоятелност (чл. 722 ТЗ). В търговското право има две основни обезпечения – банковата гаранция и документарния акредитив (те са типични търговско-правни сдеки), но може да се каже, че в търговското право обезпеченията се разделят на три групи:
• Обезпеченията, които търговското право не урежда, но ползва от гражданското право ;
• Обезпеченията, които са модификации на гражданско-правните залог и право на задържане, а и привилегиите.
• Някои обезпечения, типични само за търговското право;

За целите на нашето изложение и предвид спецификите и особеностите на лизинговата сделка, в тази книга се отделя внимание на всички онези обезпечителни инструменти, които са от полза на страните по лизинговия договор и служат за достатъчна гаранция за редовното изпълнение на всичко договорено (към което страните са се задължили) за да е стабилен икономическия оборот от една страна, и от друга, които допринасят за небюрократичността и гъвкавостта на лизинговата сделка, която е особено популярна именно заради миксираното прилагане на някои обезпечителни инструменти и неизползването или рядкото ползване на други обезпечителни инструменти.

През целия Срок на лизинговия договор вещта е собственост на Лизингодателя. По договора за лизинг основното задължение за Лизингодателя е да придобие избраната от Лизингополучателя вещ, но това е и основното обезпечение за Лизингодателя по сделката, във връзка с всички произтичащи законови последствия и защита собствеността на лизингодателя като собственик, в сравнения с банката (например), която е само заложен или ипотекарен кредитор, но не и собственик на финансираните вещи.

Залог. Залогът е договор, с който залогодателят предава на залогоприемателя една движима вещ като обезпечение на едно вземане на залогоприемателя. Във връзка с горе казаното лизингодателят не се нуждае от залог върху лизинговата вещ, тя е негова. Въпреки това обаче договорът за лизинг следва да се впише в Централния регистър на особените залози (ЦРОЗ) с оглед придаване на публичност и противопоставимост на всяко трето лице на договорните права и задължения на страните, свързани с конкретната вещ. Не на последно място вписванията в ЦРОЗ играят важна роля и при удостоверяване на добросъвестност/ недобросъвестност по отношение на неправомерно продадена вещ, за която не е предвиден държавен регистрационен режим на собственост като този на КАТ на МВР, КТИ и други подобни (регистърът в това отношение може да бъде от съществена полза по отношение на маши и съоръжения, за които не е предвиден друг публичен регистър на собствеността). В някои случаи обаче, при необходимост от допълнителни обезпечения по сделката е възможно лизингополучателят или трето лице да учреди в ползва на лизингодателя залог върху своя движима вещ, различен от лизинговата вещ.

Ипотека. Ипотеката представлява ограничено вещно право върху определен недвижим имот, което се учредява с цел обезпечаване на определено вземане и придобиване на право от кредитора на предпочтително удовлетворение от цената на ипотекирания имот. Ипотеката следва имота – при прехвърлянето му не се погасява. Ипотечното право е неделимо – учредява се за целия имот  или за част от имот, която отговаря на изискванията за самостоятелен имот и се вдига след като е погасен целия дълг. Ипотеките биват два вида – законови и договорни. По договора за лизинг вещта е собственост на Лизингодателя и с оглед на това не е възможно, дори и тя да е недвижим имот, да се учредява Ипотека в полза на Лизингодателя, но в някои случаи при необходимост от допълнителни обезпечения по сделката и особено при миксиране на лизингово и банково финансиране по сделка е възможно лизингополучателят или трето лице да учреди в ползва на лизингодателя Ипотека върху свой собствен имот, различен от лизинговата вещ. (виж и Решение на САС № 1606 / гр. София, 25.07.2016 г. на стр. 179 и сл. oт настоящата Част II).

Право на задържане. Функциите на правото на задържане в тесен смисъл на думата са обезпечителни. По силата на чл. 91 ЗЗД се задържа чужда движима вещ, отказва се изпълнението на една вещна претенция, нарушава се чуждо абсолютно право. Задържа се една чужда вещ и държателят правомерно не се съобразява с едно чуждо абсолютно право. По договора за лизинг вещта е собственост на Лизингодателя и с оглед на това не е изпълнен фактическия състав на нормата доколкото разглеждаме правото на собственост. Но ако погледнем лизинговото правоотношение по стандартен договор за финансов лизинг от гледна точка на другите права на лизингополучателя, в правната теория и практика има застъпени мнения, че това спокойно може да се определи именно като подобно на правото на задържане на собствеността на лизингодателя спрямо лизингополучателя. Лизингополучателят придобива правото на собственост върху вещта, предмет на договора за лизинг, след изтичане срока на договора и извършване на последното дължимо плащане на лизинговите вноски, съгласно договорения погасителен план, както и на всички други дължими плащания по договора. При договор за финансов лизинг с Опция, както и при договор за Оперативен лизинг, в част от случаите след изтичане на Срока на Договора лизингополучателят е длъжен да върне вещта на лизингодателя и института на Правото на задържане не може да бъде приложим.

 

Института на „Солидарния длъжник”. Поръчителство. Солидарният длъжник е правна фигура, която възниква, когато има множество длъжници и един кредитор. Налице е хипотеза, при която няколко длъжници дължат една и съща престация на един кредитор. Той може да иска изпълнението й от всеки съ-длъжник, както и точното изпълнение на един съ-длъжник освобождава всички.

Фигурата солидарен длъжник е регламентирана в чл. 121 – 127 ЗЗД. Солидарност между двама или повече длъжници възниква само когато е уговорена такава и в определените от закона случаи. От своя страна кредиторът може да иска изпълнение на цялото задължение, от който и да е от длъжниците. Предявен иск срещу един от длъжниците не засяга другите съ-длъжници. Законът е регламентирал и прекъсването и спирането на давността срещу един солидарен длъжник. При тази хипотеза не се произвежда действие спрямо останалите съ-длъжници, но ако този, спрямо когото давността не е изтекла, е изпълнил задължението, той има иск срещу освободените вследствие на давността. Отказ на един солидарен длъжник от давността не може да произведе действие за другите съ-длъжници. При евентуална настъпила невъзможност, отговорността за което е на един от длъжниците, кредиторът може да поиска пълно обезщетение за вредите. Останалите съ-длъжници отговарят солидарно за първоначално дължимата престация. Забава от страна на един от кредиторите не произвежда действие спрямо другите. От своя страна всеки от длъжниците, изпълнил повече от своята част, има право на иск за разликата срещу всеки от останалите съ-длъжници. Ако някои от тях се окаже неплатежоспособен, загубата се разпределя срещу останалите, включително и този, който го е изпълнил. Съществува хипотеза, при която изпълнилият солидарен длъжник не се е противопоставил на кредитора с някое общо възражение или не е уведомил своите съ-длъжници за изпълнението. В този случай той отговаря спрямо тях за причинените вреди.

Поръчителят е солидарен длъжник. Поръчителят е страна по поръчителственото правоотношение (като съставна част от договора за лизинг), която поема задължение пред кредитора да отговаря напълно или частично за изпълнението на задълженията на длъжника. При неизпълнение на задълженията от страна на длъжника, поръчителят носи солидарна с него отговорност пред кредитора. Поръчителството не е само подпис. Поръчителственото правоотношение (договорът за поръчителство) задължително е в писмена форма. Той е едно цяло с договора за кредит (лизинг). По този начин поръчителят се информира за клаузите му и декларира, че ще отговаря при предвидените условия. По своята същност обаче поръчителственото правоотношение е самостоятелен договор между поръчителя и кредитора. При подписването му поръчителят трябва да знае, че е солидарно отговорен с лизингополучателя за цялата сума на задължението и за всички разноски по него, и че ако длъжникът не плати, кредиторът може да поиска цялата сума от поръчителя, в това число и с помощта на съда и съдебното (доброволно/ принудително) изпълнение. Когато реши, че ще стане поръчител, лицето трябва да е наясно дали може сам да плати задължението на лизингоискателя.

Записът на заповед (ЗЗ). Записът на заповед е ценна книга, писмено обещание за безусловно плащане. Записът на заповед (ЗЗ) е форма за писмено, доброволно и предварително уреждане на финансови отношенията между лица. ЗЗ е уреден в гл. 31 от Търговския закон (ТЗ). Легална дефиниция липсва. Това е формална, едностранна, безусловна и абстрактна правна сделка с несъдебно изпълнително основание. Разпоредбите за запис на заповед се съдържат в чл. 535-538 от ТЗ, а при празноти, се прилагат тези за менителницата, доколкото са съвместими с естеството им. В миналото бе прието под запис на заповед да се разбира безусловно писмено обещание на едно лице-издател (платец) да плати на друго лице-поемател фиксирана сума пари на определен падеж или на негова заповед. В последните години съдебната практика обаче, в противовес на поостарялото схващане, че е налице безусловна и абстрактна правна сделка, особено по дела, по които лизинговите компании търсят възмездяване за неизпълнение, предявявайки Запис на заповед, все по основателно налага позицията, че Запис, издаден като обезпечение по договор за лизинг няма самостоятелен абстрактен характер, а е издаден като обезпечение по договора за лизинг (записът на заповед има Кауза и е обвързан пряко с плащането на конкретни лизингови задължения), и до колкото длъжникът е платил частично или изцяло дължимото по договора, или е налице погасителна давност по договора, Записът остава без основание (уеднаквена практика на ВКС в производствата по реда на чл. 290 ГПК – решение 17 / 21.4.2011 по т.д. 213/ 2010, II т.о. ТК и решение 223/18.12.2013 г. по т.д. 1036/2013, II т.о. ТК).

Свидетелството за регистрация част I на транспортното средство («голям талон»). Обичайната практиката при лизинга на превозно средство (ПС) е лизингодателят, като собственик на вещта, да съхранява свидетелството за регистрация част I на транспортното средство, тъй като лизинговият актив (в частност ПС) е единственото и основно обезпечение по сделката. През 2014 г. във връзка с възникнал проблем по забавено синхронизиране на промените в Директива 1999/37/ЕО – 29.4.1999 на Съвета на ЕС относно издаваните Свидетелства за регистрация на ПС от страна на КАТ се прокрадна идея Свидетелството за регистрация част I да бъде на борда на ПС. То можеше да породи сериозни рискове за лизингодателите в качество на обезпечени собственици, както застрахователен, свързан с отказ за изплащане на обезщетение при настъпване на застрахователно събитие, в което е погинало/ изчезнало и свидетелството, така и риск от злоупотреба при държането на Свидетелството част I, което дава потенциални възможности за неправомерно/ престъпно разпореждане с чужда собственост. Тук следва да се има предвид, че проблемът не би възникнал само за лизинговия бранш, защото засяга всеки собственик на автопарк от множество превозни средства, управлявани от трети лица (шофьори) при условията на определени договорни правоотношения (за лизингодателя – лизингови, за собственика – трудово правни или други).

Застраховане. На основните моменти, свързващи лизинга и застрахователните правоотношения относно видовете застраховки, намиращи приложение по договора за лизинг, е обърнато внимание в Част I от учебника, „§ 7.3. Застраховане: Отговорности, Каско/ Имущество, допълн. Рискове“ (стр. 81 и сл.). Тук ще се спра на фундаменталния въпрос за това, че Застраховките от гледна точка на Лизингодателя са основно Обезпечение. Особено внимание на това се отдели в края на 2015 г. във връзка с проекта за нов Кодекс за застраховане (КЗ) и мотивите към него (влязъл в сила на 01.01.2016 г.), и в частност чл. 384 и чл. 646 (КЗ), който касае лизинга пряко и следва да дава разумен баланс при защита интересите на всички засегнати при застраховането на лизингови вещи страни (лизингодател, лизингополучател, застраховател и трети увредени лица). Ако лизингодателят не разполага с инструменти за пряк контрол върху застрахователното правоотношение по оста лизингодател- лизингополучател- застраховател на първо място има реална опасност да се стигне до поставяне на всички лизингови компании в позицията на Необезпечен кредитор по сделките за финансов лизинг. Съответно това би рефлектирало негативно и върху Българската Банкова система, защото голяма част от българските лизингови компании принадлежат на банковите групи и в частност ползват кредитиране от тях. Негативните ефекти за лизингодателите и банките биха били свързани с необходимостта да се преразгледа нивото на риск по лизинговите сделки и класифицирането им като високо рискови, което ще доведе от една страна до необходимост от тяхното допълнително провизиране (съответно повишение на цената за лизингополучателя) и от друга до влошаване на стабилността на самите лизингови компании. Остана и усещането, че условието, което законодателят поставя, лизингополучателят да е изразил предварително писмено съгласие с условията по договора за застраховка колидира с чл. 17, ал. 3 от Конституцията, тъй като ограничава неприкосновеността на частната собственост на лизингодателя върху вещта, предмет на лизинговия договор и правото му да е пълноправен разпоредител с начините за охрана и обезпечаване срещу евентуални щети. Частична сигурност тук лизингодателят може да си осигури посредством сключването на дългосрочни застраховки ГОА (Гражданска отговорност на автомобилиста), КАСКО и/или „Имущество“, които да са валидни от начало и до края на срока на лизинговия договор.

Споразумение за Обратно Изкупуване с доставчика/ производителя на актива. Тук говорим за споразумение, с което предварително се уговаря евентуалното обратно изкупуване на лизингов актив, при определени условия, цена, срокове. То урежда взаимоотношенията между купувач (лизингодателя) и продавач (доставчик/ производител) във връзка с обратното изкупуване на продадени във връзка с лизингово правоотношение, от втория на първия, вещи. Това споразумение служи като допълнително обезпечение на лизингодателя при няколко хипотези:

– при договори за лизинг на специфични активи, предвид на това, че много често Продавачът притежава много по-добрата ремаркетинг експертиза ако се стигне да продажба на лизинговите активи на вторичния пазара;

– при договори за оперативен лизинг, поради спецификата на самия договор, при който след изтичане на срока на договора, активът се връща или заменя с нов и от друга страна Продавачът притежава много по-добрата ремаркетинг експертиза;

– в случаите на предпоставки за изземане на актив, най-вече при просрочия от страна на лизингополучателя или при сериозно неизпълнение на някое друго негово задължение по договора за лизинг;

              В споразумението би следвало като минимум да залегнат клаузи, които да уреждат:

              – при предприемането на действия по възстановяване на владението върху актив: за кого ще са рисковете и разноските във връзка с тези действия;

– на каква цена ще се извърши обратното изкупуване, до колко тази цена ще е обвързана с текущата остатъчна стойност на актива по валидния, прекратения или редовно изтеклия договор за лизинг (както оперативен, така и финансов), кога и как във времето;

              – уговорка за задължение за Лизингодателя да предоставя документи, от които е виден графикът на плащане от страна на Лизингополучателя и остатъка по главницата, както и да се уговори клауза, според която Погасителният план към лизинговия договор, сключен с Лизингополучателя, представлява неразделна част от споразумението за обратно изкупуване;

– Ако действащото законодателство предвижда изрична форма за покупката (независимо, че е под формата на обратно изкупуване) следва да се сключи отделен изричен договор за покупко-продажба, в предвидената форма, като предварително следва да е уговорено между страните в споразумението как се разпределят всички разходи за прехвърляне на собствеността.

Клаузи за липса на тежести както по отношение на Лизингополучателя (като част от условията на договора за лизинг), така и по отношение на Доставчика/Продавача на лизинговия актив (като част от условията на договора за покупко-продажба).

Лизингодателят следва да предвиди клаузи, съгласно които да има право едностранно и в качеството си на изправна страна да прекратява Договора за лизинг в случай, че са на лице каквито и да е пречки за надлежна регистрация / пререгистрация на МПС в КАТ, на Земеделски и строителни активи в КТИ, на машини и т.н. в други публични регистри или при условие, че след придобиване на собствеността върху актива, същият се окаже обременен с особен залог, запор или други тежести, които могат да му се противопоставят. В тези случаи не трябва да се пропуска изричното предвиждане на санкции като дължимо обезщетение към Лизингодателя за пълния размер на претърпените от него вреди (основно остатъчна стойността за лизинг). В тези случаи следва да се прецени дали Договорът за лизинг да се прекратява от датата на изплащане на пълния размер на претърпените от Лизингодателя вреди или на друг етап.

Лизингодателят следва да предвиди клаузи, съгласно които Продавачът на лизинговия актив декларира, че той е негова собственост и гарантира, че към момента на сключване на договора за покупко-продажба не е обект на предварителни или окончателни договори с трети лица, че върху него няма наложени тежести – залози, запори, вписани искови молби, обезпечителни заповеди, ограничени вещни права на трети лица и не е предмет на съдебни спорове. В случай, че след подписване на Договора за покупко-продажба бъдат установени тежести, ограничителни вещни права или други претенции на трети лица върху актива, Продавачът следва да бъде задължен да възстановява в определен срок продажната цена заедно със законната лихва, считано от определена датата. В тези случаи е редно след получаване на цената Лизингодателят да прехвърли обратно на Продавача собствеността на актива и да му предаде държането върху него в състоянието, в което той е към момента на установяване на обстоятелствата, а именно бъдат установени тежести, ограничителни вещни права или други претенции на трети лица. Допълнително може да се изисква продавачът да декларира, че няма да има претенции към Купувача (Лизингодателя) или ползвателя на актива (лизингополучателя) по отношение състоянието на актива при настъпване на горе описаните обстоятелства.

• 9.3.2. Публични регистри
• 9.3.2.1. Вписване на Договора за лизинг в Централния регистър на особените залози (ЦРОЗ – http://www.justice.government.bg/40/ ).

Законът за особените залози (ЗОЗ) урежда условията и реда, при които се учредява залог без предаване на заложеното имущество. Със създаването на единния електронен ЦРОЗ, за вписване на сключени договори за особен залог бяха създадени реални възможности за обезпечаване на вземанията на всички субекти на стопанската дейност в условията на новите пазарни отношения, което допринесе за разгръщането на стопанската инициатива, включително и за по-активното привличане на инвестиции. В този смисъл ЦРОЗ е част създаването на надеждни гаранции за кредитните институции. Не на последно място следва да се отбележи, че това е едно изключително напредничаво решение на българския законодател с оглед на факта, че подобен регистър все още липсва в някои силно развити икономически държави от ЕС като Германия, Австрия и Франция, и там сигурността, която дава ЦРОЗ се постига, чрез намирането на различни частни форми на заместване на ЦРОЗ (като пример са създадените в Германия дружества с цел водене на подобен, но частен регистър).

В тази връзка е желателно Лизингополучателят да бъде задължен да оказва съдействие на лизингодателя по отношение вписването на договора за лизинг в ЦРОЗ. Необходимото съдействие се изразява основно в предоставяне от страна на лизингополучателя при подписване на Договора за лизинг на нотариално заверено (съгласие) Заявление (по образец) и Декларация за вписването на договора за лизинг в ЦРОЗ.

            През 2016 г. Народното събрание одобри предложения за изменения и допълнения в Глава пета „Централен регистър на особените залози“ и Глава шеста  „Вписвания“, с които нормативно се обезпечава както преминаването на дейността на съществуващата като самостоятелно юридическо лице към министъра на правосъдието администрация на Централния регистър на особените залози (ЦРОЗ към МП) към Агенцията по вписванията, така и цялостната електронизация на регистъра на особените залози, с цел предоставяне на електронни услуги в съответствие с изискванията на Закона за електронното управление и превръщането на регистъра в публично достъпна база данни за вписаните обстоятелства по Закона за особените залози. Промяната следва да доведе до повишаване ефективността във функционирането на регистрите, администрирани от Агенцията по вписванията, интегриране на предоставяните административни услуги. С промените в чл. 10 ЗОЗ, уреждащ правата на заложния кредитор (лизингодател), следва да се систематизират на едно място начините, по които заложният кредитор се удовлетворява по реда на ЗОЗ. С цел преодоляване на противоречива съдебна практика се внася яснота в отношенията между кредиторите, когато върху заложеното имущество се провежда индивидуално изпълнение по различни начини, като е съобразена конкуренцията при принудителното изпълнение по Гражданския процесуален кодекс и Данъчно-осигурителния процесуален кодекс и начинът, по който са уредени правата на присъединените кредитори в тези производства. В съответствие с тези промени е и новият чл. 32а ЗОЗ, който урежда правата на заложния кредитор при конкуренция на тези производства с изпълнението по ЗОЗ. Принципът, който е изведен, е съвършено ясен – което производство е започнало първо, по реда на това производство ще се удовлетвори заложният кредитор, което не изключва възможността същият да се присъедини към насоченото друго индивидуално принудително изпълнение, дори и в случай, че производството по ЗОЗ е първо. (Същият подход е възприет и при конкуренцията при открито производство по несъстоятелност на залогодателя). Новата ал. 4 на чл. 10 ЗОЗ следва да внесе яснота по въпроса, че когато заложният кредитор се удовлетворява от равностойност, изпълнението е само по реда на Гражданския процесуален кодекс. (Допълнителна информация за очакваните през 2017 – 2018 г. промени в режима на работа на ЦРОЗ ще намерите в Приложение 1 на настоящата Част II на учебника, стр. 133).

            Със създаването на възможност за електронен достъп до информацията в ЦРОЗ ще се доразвие въведеният принцип на публичност на регистъра. Следва да се има предвид обаче и един негативен ефект, който може да се породи за лизингодателите и лизингополучателите по отношение на изискването за прилагане на акта (договора за лизинг), по силата на който се прави съответното вписване в ЦРОЗ. С последните промени договорът следва да се публикува в бъдещата платформа на ЦРОЗ (по подобие на вписаните документи на ЮЛ в Търговския регистър) за да придобие публичност. Тук обаче законодателят е забравил да помисли за Търговската тайна между страните в лизинговото правоотношение (този проблем не стои при Банките например, защото те не вписват договора за кредит в ЦРОЗ, а само договора за залог и тайната между страните в кредитното правоотношение се запазва). Изискването да се направят публични договорите за лизинг, вписани в ЦРОЗ, може да доведе и до масова злоупотреба с конфиденциална информация, търговска тайна и не на последно място сериозно да накърни основните правила за конкуренция. Фактът, че няма законово задължение за вписване на договора за лизинг и лизингодателят изисква съгласие от лизингополучателя за вписване на договора в ЦРОЗ на база на самия договор, може да доведе до несъгласие от страна на лизингополучателя за разкриване на търговската тайна на сделката. Това ще принуди лизингодателят да се откаже от тази форма на обезпечаване на сделката. Превърне ли се горе казаното несъгласие за публично оповестяване на търговските тайни между страните в правоотношението в масова практика, ще се стигне до напълно отпадане на вписването в ЦРОЗ на договори за лизинг като допълнителна обезпечителна мярка по сделката, от което има опасност сериозно да бъдат накърнени интересите и на двете страни.

• 9.3.2.2. Деклариране на Вземанията по лизинговата сделка в Централния кредитен регистър (ЦКР).

ЦКР е важен информационен инструмент в политиката на всяка лизингова компания по определяне на кредитния рейтинг (кредитна репутация) на своите клиенти – лизингоискатели и вярното и актуално водене на кредитните им досиета, не само на основа собствените сделки с тях, а и на сделките, които лизингополучателите сключват и с други финансови институции и банки, участници в ЦКР. ЦКР е основният официален, легален и правно регламентиран регистър, който дава информация за кредитното минало на платеца: информация по плащания към банки и финансови институции. По информацията от него всеки лизингодател може да обследва миналото и настоящото финансово състояние на клиента, касаещо кредити и лизинг. Боравейки с вярна информация, лизингодателите индиректно подпомагат и клиента, предпазвайки го от свръх задлъжнялост и опасност от настъпване на трудно преодолими проблеми в бъдеще – нещо, което клиентът може да не осъзнава в момента, когато търси поредното финансиране. В повечето европейски страни и САЩ действат кредитни регистри, които отразява както кредитната история за всички кредитни задължения (в това число лизинг и други), но и за регулярното плащане на битовите сметки, данъци и дори глоби за паркиране.

ЦКР е организирана и поддържана от БНБ информационна система за кредитната задлъжнялост на клиентите към банките и финансовите институции, които извършват дейност на територията на Република България. С Наредба № 22 на БНБ се урежда функционирането, включването в подаването и получаването на информация от ЦКР (вкл. изискванията на които трябва да отговарят лизинговите компании). В ЦКР се включват банки, финансови институции (в това число лизинговите компании), платежни институции и дружества за електронни пари със седалище в Република България, които извършват дейност на територията на Страната. Подават се данни за всички активни кредити (в това число лизинг) към съответния отчетен период, независимо от периода през който са били разрешени. Информацията включва както данни за балансовите, така и за задбалансовите вземания, които една институция отчита. Ако един кредит (лизинг) е прехвърлен към трето лице и отговаря на изискванията на чл. 15 от Наредба № 22 за ЦКР, трябва да бъде подаван към ИС на ЦКР. Банките и финансовите институции, в това число лизинговите компании – участници в системата на ЦКР, носят отговорност за верността на данните, подадени към регистъра. Само те могат да извършват корекции на собствените си данни. БНБ не извършва корекции и не носи отговорност за информацията, подадена към регистъра от участниците в системата на ЦКР. Информацията в ЦКР се обновява ежемесечно до 15 – 20-то число на месеца, следващ отчетния период. Следва да се отбележи, че критериите на Наредба № 9 на БНБ са приложими и за лизинговите дружества като финансови институции във връзка с прилагане на чл. 13, ал. 2 от Наредба № 22 за ЦКР. Те следва да прилагат Наредба № 9 като класифицират предоставените от тях кредити (лизинг) „условно“ в съответните групи на Наредба № 9, в зависимост от дните на просрочие, без да посочват начислените провизии. Лизингодателите подават информация за състоянието на договорите за лизинг към последния отчетен период. Бъдещите непадежирани лихви не се отчитат за целите на регистъра. Ако лизинговият обект се счита за обезпечение съгласно договорните условия на дружеството, стойността на обезпечението е тази, която е отразена в счетоводната система. В информационната система на ЦКР се отчитат кредити (лизинг) на клиенти, по които същите са само и единствено титуляри, съгласно сключен договор за лизинг. Това се основава на нормите на Наредба № 22 за ЦКР и Указанията за прилагането й, където не се поставя изискване за събиране на данни за свързани с лизингополучателите лица, в това число съдлъжници, гаранти или поръчители.

• 9.3.2.3. Нотариална заверка на подписите.

Страните по Договора за лизинг могат да уговорят сключването му с нотариална заверка на подписите, като следва да се споразумеят и за чия сметка ще е заплащането на нотариалната такса, определена според материалния интерес. Независимо от липсата на специално законово изискване за удостоверяване на подписа по договори за лизинг, няма пречка всяко лице да поиска такова удостоверяване, при което се доказва, че съответният частен документ изхожда от лицето, чийто подпис нотариусът е удостоверил. При удостоверяването на подписа се удостоверява и фактът, че в деня на удостоверяване на подписа частният документ е съществувал, поради което с това действие се удостоверява и датата на частния документ. Смисълът на нотариалната заверка е предимството, което дава чл. 417 т. 3 ГПК във връзка с извънсъдебните основания за снабдяване с изпълнителен лист (Заповед за изпълнение въз основа на документ). Изпълнителният лист се издава на кредитора, като препис от него не се връчва на длъжника. Кредиторът директно подава молба за образуване на изпълнително дело при частен съдебен изпълнител, който има точно регламентирани права и задължения, които водят до удовлетворяването на кредитора, т.е. до връщане на дължимото. Съдебният изпълнител от своя страна има право да иска съдействие от всички държавни органи, длъжностни лица и организации, да прави справки и получава сведения за длъжника, както и да иска копия и извлечения от документи, да налага запори и възбрани, нужни за обезпечаване на изпълнителния процес и всичко това, преди длъжникът да узнае за наложените мерки, с цел да не може да укрие доходи и вещи, от които кредиторът може да се обезщети.

• 9.3.2.4. Единен регистър на длъжниците към Камарата на ЧСИ https://www.registry.bcpea.org/

Централният регистър на длъжниците /ЦРД/ към Камарата на Частните съдебни изпълнители на Република България представлява централизирана база данни на заведените в страната изпълнителни дела при частни съдебни изпълнители. Справка от регистъра може да бъде издадена в кантората на всеки частен съдебен изпълнител, а за корпоративни клиенти при условията на Закона за защита на личните данни и след предварително одобрение и сключване на договор с Камарата на частните съдебни изпълнители (КЧСИ) чрез отдалечен електронен достъп до регистъра. Регистърът е от голяма полза за всички финансови институции, които могат да проверят предварително статуса на лицето, кандидатстващо за кредит/ лизинг или вече получило такъв, както и на бизнеса и гражданите при сключване на всякакви сделки и договори. Следва да се отбележи, че нотариалните кантори нямат връзка с регистрите на КАТ, КТИ и т.н., а само там се вписват запорите, които съдебен изпълнител или друг държавен орган е наложил върху определена вещ, освен това не винаги може да се касае за ППС, запор може да е наложен върху машини и съоръжения например. Срещу такса единният регистър на длъжниците към Камарата на ЧСИ издава удостоверение на всяко лице, за това дали към негово имущество има наложени запори. Понастоящем в ЦРД са въведени данните за длъжниците по близо 1.5 милиона изпълнителни дела, като целта на КЧСИ е да поддържа актуална информацията за 100 процента от длъжниците в страната. Преди да се въведе институтът на частния съдебен изпълнител у нас, финансовите институции и някои държавни и общински органи при процедури за обществени поръчки, изискваха кандидатът да представи удостоверение за заведени изпълнителни дела срещу него от съдебно-изпълнителната служба при съответния районен съд, където е регистрирано лицето. При липса на национална база данни подобно удостоверение бе лишено от практическа стойност доколкото то не отразяваше заведени изпълнителни дела в други райони на страната. Със създаването на ЦРД, този въпрос бе разрешен. Всеки гражданин или юридическо лице може да получи справка за наличието или не на висящи изпълнителни дела срещу него в кантората на който и да било ЧСИ на територията на страната. В седалището на Камарата също се издават справки, включително на органи на прокуратура, полиция и съд. Справката се отнася за цялата страна. Справки от Регистъра на длъжниците се извършват както за лицето, което е подало искането (лично или чрез пълномощник), така и за търговци и други юридически лица, независимо кой е молителят. Съобразявайки изискванията на Закона за защита на личните данни по отношение на едноличните търговци, когато молителят е лице различно от търговеца, могат да се правят справки само по техния ЕИК, не и по ЕГН на физическото лице. Справките в единния регистър на длъжниците към КЧСИ ни предпазват от риска, задлъжнели лица, имащи запор върху свои вещи, да ги продават безпроблемно, както и дава възможност на лизинговата компания още на етап анализ на рисковете по дадено искане за нова сделка или за преструктуриране (в това число при „встъпване в дълг“/ виж § 9.4.2. Предоговаряне на лизинговата сделка, стр. 74) на стара такава да вземе правилно решение на база наличие или липса на информация в ЦРД както за лизингоискателя, така и за свързани с него лица и сделки.

• 9.3.3. Финансов и Кредитен анализ. Рискове.
• 9.3.3.1. Финансов и Кредитен анализ като средство за гарантиране редовността на лизинговата сделка

Финансовият и кредитен анализ както правилната оценка и управление на Рисковете е жизненоважен елемент от дейността както на една лизингова компания, така за всеки друг търговски субект на пазара. Основната цел е поглед към собствения бизнес през призмата на Рисковете и тяхното правилно обезпечаване, а именно:

• Апетитът за повече сделки срещу нарастване на рисковете;
• Увеличение на портфейла срещу качеството и «здравословността» на портфейла;
• Правилно управление на потоците от информация и статистически данни (в това число приходи, разходи, доходност, бъдещи очаквания и прогнози);
• Правен, Финансов и кредитен анализ на клиенти и доставчици;
• Правилен начин на обезпечаване, в това число боравене с Публична информация и Регистри;

Финансовият и кредитният анализ може да обхващат дейността на стопанския субект, отразена в счетоводните отчети през последния отчетен период. В такъв случай става дума за статичен финансов анализ. Анализът може да бъде насочен към третиране на миналото и бъдещо развитие на стопанския субект, като чрез него се предвиждат печелившият капацитет и финансовите потоци. В такъв случай се говори за динамичен финансов анализ. Ако се имат предвид дейностите, които се извършват във фирмата, анализът може да бъде анализ на финансовата дейност, анализ на инвестиционната дейност и анализ на оперативната дейност. Финансовата дейност е свързана с придобиването на капитали. Тя обхваща набавянето, извеждането преструктурирането и освобождаването на капитала. Инвестиционната дейност обхваща вложението на капитали. Инвестициите са свързани с активната смяна на наличните средства, които като ликвидни се превръщат в по-слабо ликвидируеми части от имуществото на фирмата. Оперативната дейност е свързана с използването на придобитите ресурси.

От гледна точка на момента на извършването на анализа, спрямо осъществяваната дейност различаваме предварителен, текущ и последващ финансов анализ. Предварителният анализ има за цел да мотивира и установи целесъобразността от започването и развитието на дейност, която до този момент не е част от предмета на дейност на фирмата. Основава се на маркетинговото проучване, счетоводната информация извън фирмата и информацията, която показва какви евентуални инвестиции са необходими за започване на тази дейност и ефективността от осъществяването й по отношение на възвращаемостта на инвестициите и степента на капитализация. Текущият анализ цели да се постигне оптимизиране на дейността на фирмата в продуктов (нишов) аспект, стойностен, количествен, качествен израз. Последващият финансов анализ има за цел да се разкрият факторите, които са оказали влияние върху финансовото състояние на фирмата през даден период, посоката на проявлението им и да се мотивират предложения за практически промени, ако такива се налагат.

Методите на финансовия анализ представляват система от елементи и способи за цялостна и взаимно свързано изучаване на стопанските явления и процеси и обуславящите ги фактори в условията на функциониране на лизингополучателя, независимо от това в кой сектор на икономиката реализира своята доходност той. В основата на методите на финансов анализ е заложен диалектическият подход към изучаване на причинно-следствените връзки и зависимости между икономически процеси и явления. Сред най-често използваните в практиката на съвременния финансов анализ както на фирмата, така и на потребителя – лизингополучател, са следните аналитични методи:

• Метод на сравнението. Той е основен за финансовия анализ. Чрез метода на сравнението е възможно да се оценят измененията в параметрите на доходност, да се намери нейното място в пространството и времето, да се очертае тенденцията и перспективата за нейното развитие на фона на динамично променящата се стопанска конюнктура.
• Метод на групировката. Този метод има голямо приложение в практиката при финансовия анализ. Чрез него информацията се групира по определени признаци и съобразно с определени критерии. Методът на групировката има широко приложение при анализ както на разходите, така и на оборота и/или доходността. От правилната групировка в голяма степен зависи обективността на аналитичните сравнения, както и достоверността на резултатите от прилагането на повечето от методите на финансов анализ.
• Балансов метод. Балансовият метод се заражда в методологията на счетоводството и основно е приложим по отношение на корпоративните лизингополучатели. Той се използва широко при изследването на различни балансови зависимости: при анализа на количествени съотношения между стопанските средства и източниците на средства на стопанското предприятие; при решаване на аналитични задачи от типа „потребности – ресурси“; при анализа на платежния баланс, стоковия баланс, както и при анализа на балансовата зависимост между индивидуалните влияния на отделните фактори от даден факторен модел.
• Метод на детайлизацията. Чрез метода на детайлизация се измерва единичното влияние на поведението на отделните компоненти на системата върху поведението на системата като цяло.
• Метод на верижните замествания. Чрез него се измерва индивидуалното влияние на отделни факторни показатели върху изменението на даден резултативен показател. Всеки две показателни числови вериги се сравняват като получената разлика по същество представлява числовия израз на влиянието на анализирания факторен показател.
• Метод на разликите. Методът на разликите е модификация на метода на верижните замествания. Техниката му се свежда до директно установяване на влиянието на изследвания фактор като абсолютна разлика между фактическото и базисното значение на съответстващия му показател.
• Интегрален метод на факторен анализ. При него се приема, че скоростта на изменение на влиянието на факторите е относително постоянна. Интегралният метод се базира на сумирането на прирастите на функцията, отразяваща зависимостта между факториалните променливи и резултатния показател.
• Индексен метод. Индексният метод е специфичен за статистиката, но намира широко приложение във финансовия анализ. По индексен метод се разбира „съвкупността от принципи, правила, схеми и формули за количествено измерване и логическо тълкуване на различията по време, място между фактическите резултати и нормативи на факторно-резултативни връзки, проявяващи се в динамиката на явленията“. Според характера на функциите, които изпълнява индексният метод, индексите се делят на синтетични и аналитични. Синтетичните индекси служат за анализ на динамиката на явленията в количествен аспект във времето посредством единична числова характеристика. Аналитичните индекси служат за измерване на влиянието на явленията, фактор върху измененията на дадено явление резултат. Чрез тях се осъществява финансов анализ като се разчленява изменението на явленията – резултат на отделните негови факторни компоненти. Индексният факторен анализ е конкретно приложение на индексния метод за измерване на влиянието на отделните фактори върху изменението на явлението резултат.
• Метод на корелационния анализ. Методът се използва за измерване на теснотата на връзка между явленията, както и за измерване на влиянието на фактори при недетерминирани факторни зависимости. Корелацията бива три вида – обикновена, частична и множествена, като според характера на връзката може да бъде: права, обратна, праволинейна и криволинейна.
• Графичен метод. Графичният метод се използва за нагледно представяне на развитието на стопанските явления и процеси. Използва се в две основни направления: графично представяне на стопанската (трудовата) дейност с оглед на визуално следене на стопанския процес; графични способи за аналитични разчети. Графичните построения дават възможност да се изчислят и онагледят стойностите на редица функционални параметри както на фирмата, така и на потребителя – лизингополучател.

По отношение Кредитният анализ като основно средство за превенция в корпоративната дейност на лизингодателя (виж Приложение 8, на настоящата Част II на учебника стр. 174), ще се спрем по-подробно върху нефинансовите фактори, които биха могли да повлияят върху кредитния риск. Ключови елементи са:

• Тълкуване на счетоводните отчети (или документите, удостоверяващи доходите при физически лица) на лизингополучателя за целите на кредитирането;
• Извършване на обоснована оценка на всяко предложение за лизинг-финансиране. Характеристики на подходящото и достатъчно обезпечение както по отношение на всеки конкретен клиент, така и при отчитане на икономическата, общата пазарна, конкурентната среда. Видове предлагани обезпечения. Гаранции. Оценка на видовете обезпечения;
• Рискове и възможни обезпечения при лизинг финансиране за малки и новосъздадени предприятия. SWOT анализ. Анализ на нефинансова информация при оценка на предложението за лизинг. Проучване влиянието на евентуалните промени сред служителите и доставчиците върху финансовите резултати и крайния успех на фирмата-лизингополучател;
• Прогнозиране на паричните потоци (в т.ч. на доходността). Лизинг финансиране срещу оформени като полици вземания на лизингополучателя. Възможности и ползване на Факторинг;
• Особени Икономически фактори, които влияят на точно определен или група от субекти в конкретен стопански сектор;
• Методи за мониторинг на дейността на му. Признаци за ранно диагностициране на фактори и дейности, които биха довели до повишен риск от изпадане на лизингополучателя в несъстоятелност и евентуален фалит лизингополучателя (както корпоративен, така и частен).

 

• 9.3.3.2. Рискове. Правилна оценка и управление на рисковете:

Управлението на риска е дял от стопанското управление, който се занимава с оценка и управление на рисковете за едно предприятие. То играе основна роля при управлението на проекти и други начинания. Често намира място и при съставянето на бизнес планове. Формално, управлението на риска е процес, при който се изследва, анализира и проследява развитието на съществуващите рискове с цел да се намали негативния ефект от евентуалното им настъпване или пък да се предостави възможност за възползване от тяхното настъпване. Управлението на риска има за цел да бъде проактивен процес – да работи с вредите / възможностите много преди те да станат реалност. Голяма част от рисковете, които могат да сполетят едно начинание е възможно да бъдат предвидени. Те се наричат известни рискове. Това са и тези рискове, които могат да бъдат управлявани. Остават и рискове, които обикновено няма как да бъдат предвидени. Такива рискове се наричат неизвестни. Такива рискове могат да бъдат контролирани само с техники като предвиждане на финансов, времеви или материален резерв. Съществуват различни типове риск, които могат да се обединят условно в две основни категории: систематични и специфични. Ефектът от влиянието на различните рискови фактори е зависим от системата за управление на рисковете на дадена компания, както и от нейния размер, пазарен сегмент, продукт и др. Общо правило е, че колкото по-малка е една компания, толкова по-отворена е тя към специфични рискове и обратно, колкото по-голяма е организацията, толкова по-силен е ефектът на рисковете на системно ниво.

СЕКТОРНИ РИСКОВЕ

Всяка отделна лизингова сделка, а така също и целия портфейл на Лизингодателя могат да бъдат изложени на различни рискове. Те могат да бъдат неблагоприятно засегнати от множество фактори: конюнктура на лизинговия пазар и финансовия сектор като цяло; способностите на Лизингодателя да осигури ефективно управление, оценка на кредитния риск и икономическата целесъобразност на отделните лизингови сделки, икономическия климат в Страната и други.

Основните типове секторни рискове по отношение на лизинговите сделки са:

• Риск от погиване на актива, включващ кражба, обсебване, загуба или др. Една от основните разлики между оперативния и финансовия лизинг е в носенето на този риск – при финансовия лизинг лизингополучателя основно носи риска от случайно погиване (прехвърляне на лизингополучателя на всички рискове и изгоди, свързани със собствеността върху актива);
• Риск на доставчика – възможно е доставчикът на актива да се окаже ненадежден, да преустанови дейността си преди изтичане на гаранционния срок на актива или да не оказва договорените услуги за последваща поддръжка и гаранции;
• Риск на клиента – опасността лизингополучателят да не може или да не желае да изплати дължимите суми. Важно разграничение, и съответно предмет на управлението на риска, е това между невъзможността и нежеланието на клиента да погасява задълженията си;
• Риск на застрахователя – рискът застрахователната компания да не изплати необходимото обезщетение при възникване на застрахователно събитие.

Най-висок от гореописаните рискове е „рискът на клиента“.

СПЕЦИФИЧНИ РИСКОВЕ

·                  Кредитен риск. Всеки лизингодател ще е изложен на кредитен риск, в случай на невъзможност или нежелание от страна на клиентите да изпълнят договорните си задължения. Това е риск от неизплащане от страна на Лизингополучателите на дължимите лизингови вноски съгласно условията на лизинговите договори. Правилната политиката на Лизингодателя по отношение на минимизиране на кредитния риск следва да е насочена към предоставяне на лизингови услуги на клиенти с подходяща кредитна репутация и добър финансов статус. Този риск може най-добре да се управлява и контролира чрез извършване на анализ на кредитоспособността на Лизингополучателите и икономическата целесъобразност на всеки конкретен проект, както следва:

• За корпоративни клиенти (фирми) следва да се извършва бизнес и финансов анализ, както и систематизирана оценка съгласно матрица на риска, отчитаща основните рискови фактори. В зависимост от размера на конкретната сделка, лизинговия обект и общата експозиция към Лизингополучателя, се прогнозират бъдещите приходи от продажби и/или парични потоци на клиента за срока на лизинговия договор и се анализира коефициента за покритие на лизинговите вноски към Лизингодателя.

С цел лимитиране на кредитния риск, препоръчително е лизингодателят да се стреми да поддържа диверсифициран портфейл по отношение на секторите, в които оперират корпоративните му клиенти, с оглед на техния предмет на дейност, отчитайки текущото състояние и перспективите за бъдещо развитие на всеки сектор.

• За физически лица следва да се извърша оценка на семейните доходи и задължения с оглед осигуряване на необходимото покритие на плащанията по лизинговите договори към Лизингодателя. Желателно е да се оценява остатъчният доход на член от семейството след погасяване на лизинговата вноска и другите присъщи разходи като застраховки, данъци и такси и да се анализира коефициентът дълг/нетен доход. С цел лимитиране на кредитния риск, препоръчително е лизингодателят да се стреми да поддържа диверсифициран портфейл по отношение на секторите, в които са заети клиентите му – потребители, отчитайки текущото състояние и перспективите за бъдещо развитие на всеки сектор.

• Риск от концентрация

Рискът от концентрация се определя като един от най важните потенциални източници на големи загуби, които могат да застрашат текущата корпоративна дейност. По тази причина рискът от концентрация се разглежда както от гледна точка на балансовите експозиции на Лизингодателя, така и от гледна точка на задбалансовите и експозиции и експозиции, произтичащи от различните финансови инструменти. Концентрационния риск е тясно свързан с кредитния риск, анализиран и измерван като част от общия процес на управление на кредитния риск, но може да се прояви във всеки друг вид риск.

Кредиторът (лизингодателят) следва да анализира риска от концентрация както в кредитния, така и в търговския портфейл, като при последния се проявява от гледна точка на риск от контрагента, значителна експозиция към определени инструменти или инструменти, чиято стойност се определя от еднакви основни фактори. В кредитния портфейл рискът от концентрация се определя в следните подвидове:

• Риск от концентрация в големи експозиции към клиент или група свързани лица по смисъла на Наредба 7 на БНБ;
• Риск от концентрация в отделен клиент – за целта се изготвят анализи на експозиции към отделен лизингополучател по договорен размер и по текуща експозиция;
• Риск от концентрация по отрасли;
• Риск от концентрация по договорен размер;
• Риск от концентрация по оригинален срок на договора;
• Риск от концентрация по остатъчен матуритет;
• Риск от концентрация по валути;
• Риск от концентрация по региони;
• Риск от концентрация по възраст на лизингополучателя(за физически лица).

·                             Риск на обезпечението. Това е риск от кражба, обсебване, погиване или увреждане на обезпечението, както и рискове, свързани с невъзможност за реализация на обезпечението, както следва:

а) Кражба, погиване или увреждане на обезпечението;

Тези рискове се управляват и контролират като се застраховат. За всеки актив следва да се сключва застраховка “Пълно автокаско” или „Имущество“ при реномирани застрахователни компании, като застраховките се подновяват за целия срок на лизинговия договор;

б) Невъзможност за изземане на обезпечението;

Този риск се управлява и контролира като се използват възможностите за защита на Лизингодателя като собственик на активите, предвидени в Закона за Особените Залози, и силните правомощия на Лизингодателя като собственик, произтичащи от регистрацията или инвентаризацията на активите на негово име; Процедурите за оценка на Кредитния риск следва да са насочени преди всичко към минимизиране и респективно лимитиране на случаите, в които да се налага изземване на обезпечението;

в) Невъзможност за реализация на обезпечението по предварително заложени оценки и очаквания относно неговата стойност в резултат на недобро техническо състояние или липса на ликвидно търсене на вторичния пазар на това обезпечение. Рисковете, свързани с техническото състояние на обезпечението, се ограничават чрез поставяне на изискване в лизинговите договори относно поддръжката на активите. В допълнение, преобладаващата част от финансираните активи би било добре да са нови и да подлежат на регулярна сервизна поддръжка като част от гаранционните условия; Препоръчително е да се създаде вътрешна организация за следене на състоянието на активите при клиенти с наблюдавани нерегулярни плащания.

·            Застрахователен риск. Този риск възниква в случаите, когато Застрахователят не е в състояние или възрази срещу изплащане на обезщетение в случай на кражба, погиване или частична щета на лизингованите активи. С цел минимизиране на този риск, е препоръчително Лизингодателят внимателно да следи финансовото състояние на Застрахователите, при които са застраховани активите, както и да разпределя риска между няколко застрахователни компании. В допълнение, договорите за лизинг могат да съдържат специални изисквания към Лизингополучателите, целящи ограничаване на риска от настъпване на събития, които могат да доведат до щети, непокрити от Застрахователя (примери: шофиране в нетрезво състояние, управление на активи от неоправомощени лица, и др.).

·                  Оперативен риск. Това е риск от допускане на оперативни грешки и пропуски в дейността на Лизингодателя, който би могъл да доведе до загуби. Този риск се контролира и ограничава чрез прилагането на детайлизирани Процедури, касаещи обработката на документи по всеки лизингов договор, както и всички други процеси, включително счетоводство, информационни системи и управление на портфейла. Политиките по отношение на минимизиране на оперативния риск следва да са свързани с периодично актуализиране и стриктно прилагане на съществуващите процедури за управление и администрация на дейностите, които обхващат всички аспекти от дейността на Лизингодателя, включително изготвяне на примерните лизингови схеми на етап маркетинг, събиране на документи във връзка с конкретни лизингови проекти, проучване на потенциалните клиенти и изготвяне на Предложения за одобрение на лизингови сделки, одобрение на лизинговите проекти, изготвяне и подписване на лизингови договори, изготвяне и подписване на договори за покупко-продажба с доставчиците, застраховане на активите и администриране на сделките през целия срок на лизинговия договор.

• Лихвен риск. Дейността на всеки лизингодател може да е обект на лихвен риск, свързан с промяна в стойността на активите и пасивите на дружеството в определена степен в резултат на промяна на лихвените равнища. Политиката на лизингодателя по отношение на минимизиране на лихвения риск следва да е насочена към поддържане на активи и пасиви с променлива лихва при близък базис (едно- и тримесечен EURIBOR например), като се налага ограничаване на активите с фиксирана лихва. В случаите на формиране на активи с фиксирана лихва, с цел оптимизиране на нетните приходи от лихви и намаляване на лихвения риск, следва да се прилагат относително по-високи лихвени равнища и да се следи делът на тези активи в общата структура на активите на дружеството, така че те да не надвишават предварително определени нива. За целите на тази политика договорите за оперативен лизинг могат да се разглеждат като инструменти с фиксиран доход.

• Ликвиден риск. Ликвидният риск е свързан с поддържането на еднаква срочност на активите и пасивите с цел осигуряване на необходимите средства за покриване на задълженията на Лизингодателя. Този риск следва да се управлява и контролира чрез следене на вземанията по лизингови договори, например, в едномесечен, тримесечен и едногодишен план и следене те да надвишават задълженията по заеми на лизингодателя при определен коефициент. Основен инструмент за управление на този коефициент е правилното структуриране на кредитите (лизинг), които ползва самия лизингодател.

• Валутен риск. Дейността на Лизингодателя може да е обект на валутен риск, свързан с промяна в стойността на активите и пасивите му в определена степен в резултат на промяна на валутни курсове. Този риск може да се ограничава като Активите и Пасивите са деноминирани в евро. При тази ситуация рискът е сведен до потенциална обезценка в еврово изражение на текущите средства, деноминирани в лева. Политиката по отношение на минимизиране на валутния риск следва да се изразява в сключване на договори за външно финансиране в евро, и от друга страна, договори за отдаване на имущество на лизинг или за заеми на доставчици, също деноминирани в единната европейска валута. Фиксираният курс на лева към еврото носи за българската валута риска от неблагоприятни движения на курса на еврото спрямо другите основни валути (щатски долар, японска йена, швейцарски франк) на международните финансови пазари, но се смята, че такъв неблагоприятен ефект няма да е определящ за дейността на Лизингодателя.

• Неблагоприятни промени в данъчните и други закони. От определящо значение за финансовия резултат на Лизингодателя е размерът и регулаторната рамка на данък печалба, на ДДС, на Местните данъци и такси, както и евентуални промени в данъчния режим, на който то е субект.

• Риск от забавен икономически растеж. Забавянето на растежа на икономиката може да доведе до по-ниска покупателна способност на стопанските субекти, до по-ниски нива на потребление и инвестиции, което неминуемо ще засегне търсенето на активи – съоръжения, машини и оборудване, транспортни средства и недвижими имоти в Страната, а от там и качеството и обема на портфейла и печалбите на Лизингодателя.

• Кредитен риск на Страната. Потенциалното повишаване на кредитния рейтинг на страната би имало благоприятно влияние върху дейността и на Лизингодателите и по-точно върху тяхното финансиране. От друга страна, понижаването на кредитния рейтинг на България би имало отрицателно влияние върху цената на финансирането на Лизингодателя, освен ако неговите заемни споразумения не са с фиксирани лихви. Очакванията са по-скоро към повишаване на кредитния рейтинг на страната, а от там и намаляване на макроикономическия кредитен риск за Лизингодателите.

• Инфлационен риск. Рискът от увеличение на инфлацията е свързан с намаляването на реалната покупателна сила на икономическите субекти и евентуалната обезценка на активите, деноминирани в местна валута. Системата на валутен борд в България контролира паричното предлагане, но външни фактори (напр. повишаването на цената на петрола) могат да окажат натиск в посока на увеличение на ценовите нива. Очаква се присъединяването на страната ни към Еврозоната и единната валута да окаже натиск към доближаване на ценовите равнища към тези на останалите страни от ЕС, т.е. инфлацията в страната да бъде по-висока от средния темп на инфлация в другите страни, членки на ЕС. Към настоящият момент и като цяло механизмът на валутен борд осигурява гаранции, че инфлацията в страната ще остане под контрол и няма да има неблагоприятно влияние върху икономиката, и в частност върху дейността на Лизингодателите в България.

·                  Политически риск. Политическите рискове са свързани с възможността от възникване на вътрешнополитически сътресения и неблагоприятна промяна в стопанското законодателство. Този риск е свързан с възможността правителството на една държава внезапно да смени политиката си и в резултат на това средата, в която работят дружествата да се промени неблагоприятно, а инвеститорите да понесат загуби. След присъединяването на България към Европейския Съюз се смята, че възможностите от възникване на вътрешнополитически сътресения и неблагоприятна промяна в стопанското законодателство са силно изолирани.

·                  Други системни рискове. Други рискове породени от световната политическа и икономическа конюнктура, са възможната нестабилност или военни действия в региона. Бедствията и авариите са фактори, усложняващи всяка система за управление на рисковете. Последствията са трудно предвидими, но достъпът до информация и прилагането на система за прогнозиране и действия в екстремни ситуации са възможни начини за минимизиране на отрицателния ефект. За управлението на част от тези рискове Лизингодателят следва да предвиди сключването на възможни застраховки за притежаваното от него имущество.

Идентифициране, Анализ и оценка. Идентифицирането на рискове е процес, при който се определят възможните източници на рискове, а самите рискове се идентифицират и описват. Матрицата за управление на риска може да се базира на основни пет нива. Тези нива може да са високо, средно-високо, средно, средно-ниско и ниско. Анализът и оценката на рисковете е процес, при който рисковете се анализират с цел да се определят вероятността те да се сбъднат и евентуалните последиците върху сделката, а от това зависи и нейното обезпечаване. Целта е да се постави количествена оценка на всеки риск на база, на която всички възможни рискове да бъдат приоритизирани (за целите на модифицирането им). Тук обаче трябва да се вземе предвид факта, че конкретния момент на настъпване на риска има значение върху последиците, които ще окаже. Използвайки тези два показателя се въвежда т. нар. матрица за оценка на степента на риска. Оценката, която се получава като резултат от тези два показателя се нарича влияние на риска. Съществуват два подхода за оценяването на рисковете: отгоре-надолу и отдолу-нагоре. При подхода отгоре – надолу се разработва списък на потенциалните рискови фактори. Оценката е на база предишен опит. Стремежът е да се определят потенциалните връзки между отделните рискове, моментите на тяхното настъпване и възможните последици. Това дава възможност да се вземат предварителни действия за да се предотврати или намали влиянието на риска. При подхода отдолу – нагоре рисковете се анализират детайлно на най-ниското ниво. Оценяват се алтернативните критични пътища и се изчисляват времетраенето и продължителността с цел да се осигури възможност на ръководителите да заложат буфери, с помощта на които биха посрещнали негативните последици от реализирането на рискове. На практика този подход предполага невъзможност на ръководителя да предвиди риска и да предприеме превантивни управленски действия за избягването му, което е недопустимо, когато става въпрос за финансова институция и в частност лизингова компания.

Решенията на Лизингодателя относно даден риск следва да бъдат:

• Избягване – понякога е възможно политиката да бъде променена така, че рискът да бъде избегнат;
• Обезпечаване посредством описаните в § 9.3. Обезпечения;
• Трансфериране / споделяне – трансферирането е изнасяне на идентифицирания риск към външна организация. Типични примери за трансфериране са аутсорсинг или застраховане и хеджиране за случаи на финансови рискове;
• Омекотяване / ограничаване – ако рискът не може да бъде избегнат, приемлива алтернатива е да бъде омекотен чрез стъпки, които ще сведат до минимум щетите в случай на рисково събитие;

Приемането на рискове, когато няма какво да се предприеме в отговор на риска, и единствената възможност, която остава той да бъде осъзнат и приет, следва да е неприемлив вариант за Лизингодателя при правилна оценка на рисковете.

Предприемане на превантивни действия. Определят се подходящите мерки за минимизиране или контролиране на рисковете. След като се преценят рисковете, следващата стъпка е да се изпълнят превантивни и защитни мерки като се осмислят следните фактори, типични за лизинговата дейност:

• Контрол на Апетитът за повече сделки и неминуемо свързаното с това нарастване на рисковете;
• Правилно Увеличение на портфейла с цел повишаване качеството и «здравословност» му;
• Правилно управление на потоците от информация и статистически данни (в това число информация за приходи, разходи, печалба, бъдещи очаквания и прогнози);

Документиране на оценката на риска. Всяка оценка следва да се документира, архивира, а резултатите от оценките на риска да се използват като основа за:

• базова информация от която да изходим при следващо оценяване;
• контрол за оценка дали необходимите мерки са въведени;
• доказателства, които да се представят на ревизионните органи;
• всяко преразглеждане при промяна на обстоятелствата;

Управление на кредитния риск. Всяка лизингова компания определя кредитната си политика на базата анализ на пазарните условия, както и оценка на рисковете, свързани с кредитната дейност. Обхватът на политиката за кредитиране (лизинговане) се изразява в очертаване насоките, в които трябва да се развива през следващите години кредитният портфейл на компанията. Управлението на кредитния риск следва да се осъществява от структурните единици с ресор Управление на риска и Финансите. Основните задачи на тези структурни единици би трябвало да са:

• Предложение и управление на лимитите за концентрация на кредитен риск, с въведени лимити за проактивно ограничение на концентрациите на ниво група свързани лица;
• Независим преглед на кредитни апликации и оценка на кредитния риск, базиран на вътрешни модели за оценка на кредитния риск;
• Активно управление на риска както на ниво отделна транзакция, група от транзакции към единичен клиент или към група от свързани лица, така и по отношение на целия кредитен портфейл;
• Осигуряване стандартите, политиките и практиките за управление на риска, както и мониторинг, те да бъдат спазвани от всички бизнес звена в процеса на лизинговане;
• Оказване на съдействие на бизнес звената за създаване на специфични за бизнеса практики по управление на риска, които да отговарят на въведените стандарти, и които да служат за преценка, измерване, отчитане, наблюдение, лимитиране и анализ на кредитния риск, най-вече при корпоративни клиенти;
• Оказване на съдействие за идентификация, класификация и управление на проблемни експозиции;
• Осигуряване коректното отчитане от бизнес звената на начални предупредителни сигнали и навременното взимане на съответните мерки като намаляване на клиентския рейтинг, цялостен преглед на експозиции с повишен риск и изготвяне на план за действие при потенциално проблемни експозиции.

Контрол на лимитите и политики за редуциране на кредитния риск. Компанията следва да управлява/ определя лимити и контролира концентрацията на кредитен риск за всички вземания, в частност към отделни контрагенти и групи, както и за отделни индустрии и/ или региони. Лизингодателят следва да структурира степента на поетия кредитен риск, като установява лимити както спрямо отделен лизингополучател или група лизингополучатели, така и спрямо географски и индустриални сегменти. Тези рискове се наблюдават текущо и са предмет на редовно преразглеждане. Експозицията към кредитен риск се управлява и с текущи промени на лимитите за лизинговане, базирани на редовни анализи на способността на настоящите и бъдещи лизингополучатели да посрещнат плащанията по лихви, главници, такси, застраховки и др.

Управление на ликвидния риск. Ликвидният риск може да се дефинира като потенциалната неспособност на компанията да финансира увеличението на активите си или да посрещне своите изискуеми задължения, без да претърпи неприемливи загуби. За целите на ефективното му управление се различават две измерения – Риск за краткосрочната ликвидност и Риск при финансирането. Стратегията на компанията за управление на ликвидността трябва да се подчинява на стремежа за своевременно набавяне на ликвидни ресурси в оптимален обем, качество и структура за посрещане на изискуемите задължения при нормални и извънредни обстоятелства, без да се допускат неприемливи загуби и да се излага на опасност репутацията. За тази цел трябва да се анализират входящите и изходящи парични потоци както при сценарий – “действащо предприятие”, така и при стрес сценарий, като се отчитат не само договорни взаимоотношения, но и поведенчески фактори. Ликвидните дисбаланси трябва да се проследяват по времеви интервали и на ниво валутна композиция. При наличие на неприемливи по размер ликвидни дисбаланси, следва да се задействат ескалационни процедури и да се предприемат действия в зависимост от значимостта и хоризонта на проявление. Основните елементи на ликвидната стратегията могат да бъдат:

– Поддържане на диверсифицирана база за финансиране с разумно съотношение между клиентски профил (ФЛ / ЮЛ);

– Прилагане на адекватен инструментариум за измерване и проследяване на ликвидната ситуация в зависимост от наложените вътрешни ограничения и регулаторни изисквания; наблюдение на ликвидни коефициенти, несъответствия в падежните интервали, поведенчески характеристики на финансовите активи и пасиви на компанията;

– Динамичен процес за провеждане на стрес тестове на ликвидната позиция;

– Адекватна рамка за отчетност и контрол, позволяваща оценка на рисковия профил и своевременни корективни действия.

1). Провеждане на Ликвидни стрес тестове:

Компанията може да провежда стрес тестове, с цел измерване на способността за преодоляване на кризисни ситуации, в три типа сценарии: Пазарна криза, Репутационна и Комбинирана криза. Резултатите се разглеждат и анализират и отчитат за предприемане на превантивни мерки при необходимост. Изготвянето на стрес-тестовете и последващото анализиране на резултатите включва съблюдаването на система от лимити, наложени на ликвидната позиция. Те предопределят период на оцеляване с определена заложена продължителност, което се изразява в изискване за положителни несъответствия в това време. Лимитите се наблюдават както на общо ниво, така и на ниво значима валута например (BGN, EUR и комбиниран BGN/EUR).

2). Ликвиден буфер

Компанията може да поддържа ликвидeн буфер под формата на пари в наличност и други ликвидни активи, предназначен за осигуряване на максимален период на оцеляване. Именно поради тази причина тя може да се стреми към постоянно оптимизиране на съотношението на общия размер висококачествени ликвидни активи към общия размер на пасивите.

Управление на лихвения риск. Политиката на лизингодателя следва да е насочена към минимизиране на лихвения риск чрез сключване на лизингови договори с плаващи лихвени проценти срещу получените финансирания с плаващи лихвени проценти. Този риск следва да се управлява както с балансирано използване на различни източници на финансов ресурс (заемни средства от финансови институции особено банки, кредитни линии от чуждестранни кореспонденти и други), така и с целенасочена кредитна политика, осигуряваща нарастваща възвращаемост. В настоящата пазарна среда на ниски и отрицателни лихви лизинговата компания следва да  поддържа политика и стремеж за оптимизация и минимизиране на лихвения си риск, в това число и предвиждането на стратегии, позволяващи сключване на лизингови договори при фиксирани лихвени проценти в средносрочен план поради очакванията за задържане на ниските лихвени нива в Европа в този период. От съществено значение тук е управлението на чувствителността на лихвените проценти на активите и пасивите. Поради същността на лизинговата дейност, не е възможно абсолютно покриване на разликите в падежите или периодите на промяна на договорените лихви по финансовите активи и пасиви. Лихвените експозиции на лизинговата компания се управляват с помощта на отчети за чувствителността на лихвите по активи и пасиви. По-голямата част от лихвоносните активи и пасиви следва да са структурирани така, че да се покриват краткосрочни активи с краткосрочни пасиви, или дългосрочни активи с пасиви с възможност за промяна на лихвата в рамките на една година, или дългосрочни активи със съответстващи им пасиви като промяната на лихвите се извършва в един и същ момент.

 

 

• 9.4. Управление на лизинговата сделка и лизинговия (кредитния) портфейл като част от доброто Финансово обезпечаване.

Портфейлът на една лизингова компания представлява ефективна комбинация от сделки с финансови и материални активи с цел да се получат ползи. Целесъобразността от инвестиране изисква да се оценят рисковете, присъщи на тези активи, правилното им управление чрез система от мерки и процедури, съответно очакваната доходност и достатъчна ли е тази доходност за компенсация на очаквания риск и реализация на печалба. Ефективен е онзи портфейл, който осигурява максимална очаквана възвръщаемост при минимален риск. При оценката на риска на конкретен актив може да се постъпи по два начина: активът се разглежда съвършено самостоятелно, изолирано от другите активи или като неделима част от портфейла. Управлението на портфейла е свързано с включването в него на най-различни активи, които променят неговата структура, следователно доходност и риск. Структурата трябва да бъде такава, че да осигурява максимален доход при минимален риск. Основната цел на лизинговата компания е да поддържа и увеличава своя дял от лизинговия пазар. Това трябва да се случва при стремеж да се поддържа диверсифициран портфейл по отношение на:

– видове, типове, уникалност на финансираните активи и техния вторичен пазар;

– с оглед финансовите параметри по отделните сделки (лихви, срок, допълнителни обезпечения и др.);

– секторите, в които оперират и работят клиентите на компанията с оглед на техния предмет на дейност, отчитайки текущото състояние и перспективите за бъдещо развитие на всеки сектор;

– съотношение между корпоративни клиенти и клиенти – потребители;

– създаването на добри бизнес-отношения с доставчиците на лизингови активи – производителите и вносителите, като и тук е задължително да се следи и отчита развитието и промените в бизнес секторите, в които те работят.

Съставни части от системата и процедурите по управление на портфейла на лизингодателя са оценката и анализа на всяка нова сделка за лизинг, на всеки нов клиент, на всеки нов доставчик, осигуряване на ресурси за професионално обслужване на клиенти и доставчици и нормално протичане на сделките (в това число събиране на вземания, анексиране, реструктуриране, предсрочни погасявания и др. подобни), оценка на всеки актив – предмет на лизингова сделка, неговата идентификация и инвентаризация, локация, застраховане, поддръжка, регистрация и пускане в движение (основно при МПС), възможности за безпроблемно ползване и навременен ремонт при нужда, оценка състоянието и следене динамиката на развитие на вторичния пазар на всеки лизингов актив, прилагане на правилна счетоводна и данъчна политика съобразно законодателството, административно-правната рамка в страната и нейното спазване, не на последно място софтуерното обезпечаване на всички дейности и процеси. На повечето от изброените елементи, които обуславят правилното управление на портфейла бе обърнато внимание в Част I от учебника, за това тук ще се занимая само с незасегнатите до момента въпроси, като на някои от тях ще отделя специално внимание в § 9.5. и § 9.6.

• 9.4.1. Условия за охрана интересите на страните в лизинговата сделка
• 9.4.1.1. Клиентска информационна платформа

Една от най-важните предпоставки за редовно и договорно-съобразно протичане на лизинговата сделка е осигуряване на ресурсна система, която да дава на лизингополучателите навременна и точна информация по отношение на всичко, свързано с лизинговата сделка. При съвременното развитие на технологиите, най-доброто средство е изграждане и поддържане на Интернет-платформа за достъп до необходимата информация от всяка точка на света и по всяко време. Чрез интернет-платформата клиентите следва удобно, сигурно, бързо и дори „в движение“ да имат възможност да получават справки, финансова и друга информация (в това число напомняния) по своите партиди: издадени и платени/неплатени фактури, извлечения за дължими суми, данъци, застрахователни сметки и т.н.; актуални погасителни планове; остатъчни стойности; размер на опции за придобиване на активи при договори за финансов лизинг; възможност за получаване на друга актуална и важна информация; ценоразписи; указания и инструкции; бланки на формални документи (декларации, заявления, искания и др.); възможност за бърза обратна връзка с лизингодателя;

Платформи от подобен тип играят важна роля в навременното, точно и пълно събиране на вземания. Те до голяма степен спестяват разходи и успешно подпомагат дейностите по правилно управление на приходите на лизинговата компания, като от друга страна помагат и на лизингополучателите да се издължават на време и да не изпадат в просрочия. Платформите подпомагат лизингополучателя и в правилното и навременно осчетоводяване на всички задължения по даден договор за лизинг, което намалява и риска от грешки в счетоводно-данъчното отчитане и последващите санкции от страна на данъчна администрация. Много дейности и процеси могат да бъдат поддържани чрез информационна платформа, а именно:

• Дневно/ месечно управление на счетоводните клиентски сметки, като: обработка и отразяване на входящи плащания; фактуриране и доставка на фактури и други счетоводни документи до клиентите; информация за падеж и плащане на допълнителни разходи свързани с лизинговия договор; данъчни и счетоводни корекции;
• Погасителни планове, тяхната актуализация; справки за задължения на клиентите; промяна на дати на падеж;
• Справки за преструктурирания на договори за лизинг и разсрочвания по договори за лизинг;
• Справки при замествания в дълг, цесии и т.н.;
• Справки за покани от всякакъв вид, в това число нотариални и др.;
• Справки за задължения при анулиране/ изтичане/ приключване/ прекратяване на договори за лизинг, в това число при искане за частично и пълно предсрочно погасяване;
• Справки по запитвания от клиенти, в това число референции, справки и др.;
• Справки за застраховки; по щети, по които лизингодателят е пряко ангажиран и т.н.;
• Напомнителни и уведомителни писма;
• Информация за законови и подзаконови промени от всякакъв вид, които оказват влияние на договореното в лизинговата сделка, особено ако водят до необходимост от промени по нея;

• 9.4.1.2. Управление на документи (договори, вписвания, обезпечителни документи, ценни книжа и др.)

Процедурата урежда процесите по създаване, придвижване и съхранение на документи, които се използват в дейността на лизингодателя както и определената политика и изисквания по спазването на единни стандарти за оформянето им. Важна съставна част от този процес е правилното съхранение, охрана и архив, в това число създаване на електронен архив. Задължително е оформянето на клиентски досиета както и такива на доставчиците на активи или на услуги за тяхната поддръжка, определяне на срокове на съхранение, ред и начини на унищожаване. Във връзка с това лизинговата компания има възможност да разработи собствени стандарти или да приеме прилагането на ISO 9000 като серия международни стандарти, описващи изискванията към системите за управление на качеството в различни организации и предприятия. Серията стандарти ISO 9000 е разработена от Технически комитет 176 (ТК 176) на Международната организация по стандартизация. В основата на стандартите лежат идеите и постановките на теорията за всеобщ (тотален) мениджмънт на качеството (TQM). Прието е да се смята, че при разработването на първата версия на стандартите ISO 9000 ТК 176 се е ръководил от британския стандарт BS 5750, разработен от Британския институт за стандарти (BSI). На свой ред се смята, че британският стандарт се базира на отрасловите стандарти на военно-промишления комплекс. Целта на серията стандарти ISO 9000 е стабилно функциониране на документираната система за мениджмънт (управление) на качеството на продукцията на предприятието. С приемането през 2000 г. на третата версия на стандартите ISO 9000 по-голямо внимание започва да се отделя на способностите на организациите да удовлетворяват изискванията на всички заинтересовани страни: собствениците, сътрудниците (служителите), обществото, потребителите, доставчиците. ISO 9004 поставя акцент върху постигането на устойчив успех. Посочените стандарти помагат на предприятията да формализират системата си за мениджмънт, въвеждайки такива системообразуващи понятия, като правилно управление на документите, вътрешен одит, процесен подход, коригиращи и превантивни действия.

 

• 9.4.1.2. Инвентаризация на лизинговите активи

Инвентаризацията е вид документиране, което в лизинговата индустрия има своите специфики с оглед правилно управление на портфейла и постигане на пълно съответствие между данните за активите по всеки един договор за лизинг и фактическото състояние, съответствие и наличност на тези активи. Инвентаризацията на лизингови активи служи за контрол върху тях самите като индивидуализирани вещи, по отношение местонахождението им, състоянието им и пригодността им съгласно производствените им характеристики и служба на търговския оборот към даден момент, с оглед защита на лизингодателя от измами в типа, вида, функционалността, местонахождението, стойността им или загубата на формалното право на собственост върху тях. Не на последно място често Лизингодателят използва договорите за лизинг и техните активи като обезпечение на собствени задължения и нередности в това отношение могат да доведат до загуба на обезпечения както по самите договори за лизинг, така и по отношение на договорите, които Лизингодателят сключва със своите кредитори.

За установяване на договорно-правната редовност/ нередовност по отношение на лизингови активи се прилага способът Инвентаризация. Тя се определя като способ за фактическа проверка (чрез оглед, извършване на констатации за съответствие, техническа пригодност, измерване, броене и др.) на лизинговите активи към определен момент, съпоставянето им със счетоводните данни и установяване на евентуалните разлики. Най-общо процесите по Инвентаризация на активи лизинговата компания може да раздели на: активи, които не подлежат на инвентаризация или такава е обективно ненужна или невъзможна; инвентаризация на активи по активни лизингови договори; инвентаризация на активи по прекратени лизингови договори;

Най-често в групите Активи, които могат да не подлежат на инвентаризация попадат такива, които поради своята същност подлежат на задължителни краткосрочни прегледи, които следва да бъдат извършвани пред съответните контролни органи (като МПС, Плавателни и Въздухоплавателни съдове, строителна и земеделска техника, които се подчиняват на законови режими за проверка от органи като КАТ, КТИ, Изпълнителни агенции “Автомобилна администрация”, “Морска администрация”, “Въздушен транспорт”, др.), и особено тези, които с позволение на Лизингодателя се намират извън пределите на държавата. С цел ефективно използване на ресурсите, използвани в процеса по инвентаризация, в т.ч., но не само намаляване на разходите за инвентаризация на многобройни еднакви/еднотипни активи, предмет на активни договори за лизинг, страна по които е един и същи Лизингополучател, може да се прилага извадков подход, при който активите, непопаднали в извадката, не се инвентаризират. Поради обективна невъзможност за осъществяване на инвентаризация, не следва да подлежат на инвентаризация и активи, обект на тотални застрахователни щети, особено ако се касае за случаи на Кражба или Обсебване (чл. 194 и сл. ; чл. 206 НК).

Всички останали активи, непопадащи в групите, споменати по-горе следва да бъдат обект на регулярна инвентаризация. Тази регулярност е строго субективна и следва да се определи съгласно вътрешните политики на лизингодателя, но инвентаризацията веднъж годишно напоследък се налага като добра практика. Лизингодателят следва да предвиди възможност и ресурси и за извършване на внезапни проверки, когато обстоятелствата го налагат, най-често при сигнали, идващи както от негови служители, така и от външни трети лица (особено държавни и общински органи). Инвентаризацията следва да обхваща най-малко проверка за наличие на лизинговия актив, наличие и съответствие на серийните / инвентаризационните номера, заснемане, отразяване на местоположението на актива, проверка на състоянието на активите, в т.ч. описание на евентуални нередности и/или несъответствия, поставяне на сериен / инвентаризационен номер на актива при липса на оригинален такъв. Инвентаризациите следва да се документират с отчет под формата на Протокол от извършеното и констатираното по горе предвидените параметри. В случаите на установени нередности по отношение на активи, предмет на съответната инвентаризация (за активите с констатирани съществени отклонения от обичайното състояние, като значително морално изхабяване, физическа повреда или очаквани негативни изменения в степента и начина на използване на актива, липси и др. подобни), следва да се предприемат съответни коригиращи действия/ издирване, а когато се налага и търсене на помощ от органите на държавна власт. Инвентаризациите на активите следва да се отразяват в съответните информационни системи на лизингодателя с оглед тяхното бъдещо използване, както с цел статистика, така и за предприемане на коригиращи действия.

• 9.4.1.3. Задължения по Закона за мерките срещу изпирането на пари (ЗМИП)

ЗМИП изисква 30 категории лица да разработят политики, правила, процедури и практики, както за да се предпазят от възможността лица да изпират незаконно придобити средства, използвайки предлаганите от тях услуги, така и за да проследяват и разкриват случаи, свързани с изпирането на пари. Съгласно чл. 3, ал. 2, т. 13 ЗМИП лизингодателите попадат сред тези категории лица. Целта на разработване на вътрешните правила е определяне на организацията и реда за идентифициране на клиенти, събиране, обработване, съхраняване и разкриване на информация относно операции и сделки, определени в Закона като действие, насочено към изпирането на пари, както и редът за събиране, обработване, съхраняване и разкриване на информация, свързана със съмнителни клиенти, операции и сделки, свързани с финансиране на тероризма в съответствие с изискванията на Закона за мерките срещу финансирането на тероризма, с цел предотвратяване и разкриване на действия на физически лица, юридически лица, групи и организации, насочени към финансиране на тероризъм. Предназначението на правилата е установяването на ясни критерии за разпознаване на съмнителни операции, сделки и клиенти, реда за обучаване на персонала за предотвратяване и разкриване на изпирането на пари съгласно чл. 2 от ЗМИП, както и установяването на ясни критерии за разпознаване, предотвратяване и разкриване финансирането на тероризма. Правилата следва да са предназначени да служат като политика по отношение установяване на търговски взаимоотношения, както и евентуално като политика по отношение на прекратяване на вече установени търговски отношения. В тази връзка лизингодателят следва да създаде условия и органи за ясна и точна идентификация и проверка на идентификацията на своите клиенти (както юридически, така и физически лица), класификация на клиентите и определяне на евентуален индивидуален рисков профил (съответно степенуване) за всеки от тях, идентификация на действителен собственик на своите клиенти – юридически лица (на основата на анализ следва да се определят категории клиенти или бизнес отношения с по-висок риск, които следва да бъдат поставени под особено наблюдение и по отношение, на които следва да се прилагат разширени мерки, и в тази връзка е важно правилното и задължително използване на ДЕКЛАРАЦИЯТА по чл. 6, ал. 2 и на ДЕКЛАРАЦИЯТА на основание чл. 8а, ал. 14 от Правилника за прилагане на ЗМИП), идентификация, мониторинг и докладване на високорискови операции.

Следва да се обърне особено внимание на задължението на лизингодателя по чл.4, ал.7 ЗМИП за изискване на декларация за произход на средствата. Съгласно разпоредбата на чл.4, ал.7 ЗМИП лицата (в т.ч. лизингополучателите), извършващи операция или сделка чрез или с лице по чл.3, ал.2 и 3 на стойност над 30 000 лева или тяхната равностойност в чужда валута, съответно над 10 000 лева или тяхната равностойност в чужда валута, когато плащането се извършва в брой, са длъжни да декларират произхода на средствата, а лицата по чл.3, ал.2 и 3 (в т.ч. лизингодател) са длъжни да изискат декларацията преди извършването на съответната операция или сделка. Все още се случва надзорният орган ДАНС да застъпва схващането, че това задължение възниква не само при всяко сключване на сделка, но и при всяко извършване на отделна операция, надвишаваща размерите по цитираната разпоредба. Разграничаването „операция или сделка“ е заложено в законовата разпоредба с оглед факта, че задължените лица са общо 30 групи с различна по вид, обем и характер дейност, при извършването на която биха могли да възникнат неопределен брой хипотези, при които ще е налице задължението за изискване на декларация за произход на средствата от съответния клиент. В този смисъл погрешно се възприема за вярно, че независимо, че декларация по чл.4, ал.7 ЗМИП е била изискана от клиента при сключването на договора за лизинг, лизингодателят би бил длъжен преди издаването на счетоводния документ за плащане на лизинговата вноска да изиска от клиента си съответната декларация, тъй като това е извършване на съответната операция по смисъла на закона. Изискването за деклариране на произхода на средства по сделка или операция на стойност 30 000,00 лева или тяхната равностойност в чужда валута с лице, посочено в член 3, ал.2 и ал.3 от ЗМИП е безусловно. Изключение от това правило е посочено единствено за кредитните институции в член 4, ал.9 от ЗМИП. В случай, че при сключването на лизинговия договор лизингодателят е изпълнил това задължение и е изискал декларация по член 4, ал.7 от ЗМИП от лизингополучателя за произхода на всички средства, с които ще се покриват всички такси, ДДС, лизинговите вноски и всички други плащания по лизинговия договор, той напълно е удовлетворил изискването на закона, защото е деклариран произхода на средствата за всички плащания, произтичащи от договора за лизинг. Неприемлива е тезата на ДАНС, че декларация следва да се изисква за всяка една вноска поотделно, ако тя надвишава 30 000 лева. Член 10, ал.5 от ППЗМИП предвижда, че при извършване на операция или сделка със средства с произход, различен от декларирания, както и при съмнение за произхода на средствата лицето по чл.3, ал.2 и 3 ЗМИП изисква, а клиентът подава декларация по чл.4, ал.7 ЗМИП. Разумът на закона изисква при съмнение за произхода на средства, за които вече е подадена декларация по член 4, ал.7 от ЗМИП, лизингодателят да поиска лизингополучателят да подаде нова декларация по член 4, ал.7 от ЗМИП. Противното би означавало изначално да се презумира, че лицето, което е подало вече декларация по член 4, ал.7 от ЗМИП е декларирало различен произход на средствата, с които ще покрива задълженията си. В случай, че законодателят е имал намерение да диференцира режима на деклариране за договори с периодично изпълнение, какъвто е договорът за лизинг, той би го предвидил изрично. Обратното представлява недопустимо разширяване на предметното поле на закона и създаване на задължения за лицата по член 3, ал.2 и 3 от ЗМИП, каквито не са предвидени в закона. Принципно е правилно, че изискването на декларация по член 4, ал.7 от ЗМИП от страна на банката, която е приела да изпълни съответното плащане към лизингодателя, не освобождава последния от задължението му да изисква тази декларация от лизингополучателя, но това изискване вече е било удовлетворено към датата на подписване на договора за лизинг, тъй като декларираните обстоятелства обхващат всички плащания по договора за целия му срок.

• 9.4.2. Предоговаряне на лизинговата сделка.

По презумпция договорът за лизинг е срочен, консенсуален, двустранен и страните следва да изпълнят заложените в него условия за срока на неговата валидност. С оглед на това те нямат право както на едностранни промени, така и на предсрочно прекратяване с едностранно предизвестие, до колкото Законът императивно не постановява изключения или между страните не е договорено друго. Страните могат обаче да предоговорят или прекратят Договора по взаимно съгласие. Има редица случаи и житейски събития, при които обичайно лизингополучателят има интерес да търси съгласие с лизингодателя с цел договаряне на определени промени в условията на договора (предоговаряне). Засягаме темата за обичайния интерес на лизингополучателя към предоговаряне, защото с оглед защита и обезпечаване на финансовата сделка лизингодателят задължително следва да предвижда законо допустими условия в договора, съгласно които да има право на определени промени (промяна на плаващи лихви например или определени непредвидени нормативни изисквания и други подобни) или предсрочно прекратяване на договора (основно в случаите на неизпълнение на условията по договора от страна на лизингополучателя).

Договарянето на определени промени в условията на договора за лизинг следва задължително да следват формата (писмена с или без нотариална заверка на подписите) на договора, която в този случай ще е допълнително споразумение (анекс) по договора за лизинг. Допълнителните споразумения най-общо могат да бъдат със следния характер:

• Промяна на условия по договора за лизинг (в това число уговаряне на нови клаузи/ условия);
• Уреждане на отношенията при частично предсрочно погасяване на суми от страна (от името и за сметка) на лизингополучателя, както с цел намаляване на дължимото, така и при необходимост от изплащане на една конкретна вещ от група вещи – предмет на един договор за финансов лизинг;
• Уреждане на отношенията във връзка със смяна на договорения между страните застраховател/ застрахователен брокер, както и във връзка със застрахователни обезщетения (изплатени такива от застрахователя и погасяване на задължения с тях, или при отказ на застрахователя за изплащане на такива);
• Уреждане на отношенията във връзка със смяна на лизингополучателя или солидарния длъжник (встъпване в дълг);
• Уреждане на отношенията във връзка с прихващане на суми, разсрочване на ДДС или дължима остатъчна стойност (опция – основно при договорите за финансов лизинг с опция) и др. подобни;
• Уреждане на отношенията във връзка с промяна на падежи;
• Уреждане на отношенията във връзка със замяна на лизингова вещ /актив (Виж Стр. 113- 119 на Част I от учебника);
• Уреждане на отношенията във връзка с прекратяване на договор за лизинг;
• Необходимост от коригиране на технически грешки;

Колкото и предоговарянето да изглежда ясно на теория, то си има особености и със сигурност е процедура, която трябва всеки лизингополучател да обмисли. А доколко ще е успешно и дали ще извлече максималното от предоговорените условия зависи основно от това какво точно той си поставя за цел. Предоговарянето е по-типично за договора за финансов лизинг и по рядко срещана опция при договора за оперативен лизинг, като причините се крият в същината и условията на двата типа договори. Договорът за оперативен лизинг не е нищо друго освен срочен договор за наем в широкия му смисъл и тук би могло да се очаква споразумение между страните за промяна на условията му най-вече при ново настъпили (най-често непредвидими) обективни промени на пазара, или в случай на сериозни финансови затруднения от страна на лизингополучателя. При договорът за финансов лизинг, който в себе си съдържа като основен елемент придобиване от страна на лизингополучателя на лизинговата вещ след изтичане срока на договора, причините за предоговаряне са доста повече. Причините за търсено предоговаряне на договора за финансов лизинг могат да бъдат както негативни така и позитивни. Под „позитивни“ обикновено се схващат житейски събития, които са довели до увеличаване доходността и/или капитала на лизингополучателя и той възнамерява да намали задълженията си към финансови институции като цели с увеличения си доход да погаси част от тях или всички тях. В тази връзка клиентът има две възможни опции: писмено да изрази желание напълно предсрочно да погаси задълженията си по договора за лизинг (възможност, която в общия случай е стандартен елемент от условията на договора за финансов лизинг) или да изрази желание за частично предсрочно погасяване на своите парични задължения. Втората опция предполага предоговаряне на погасителния план, при което лизингополучателят трябва да е наясно дали иск да намалите месечната си вноска или да я запази в досегашния й размер, но да намали срока на изплащане, или би искал пропорционална корекция и на двете. Следва да се обърне внимание и на съпътстващите разходи. Лизингополучателят със сигурност ще бъде таксуван компенсаторно за предоговарянето с фиксирана такса или процент от остатъчната главница (по отношение на Потребителите такава такса не се събира, когато лихвата по договора e плаваща, защото подобна уговорка между страните е нищожна с оглед разпоредбите на Закона за потребителския кредит). Разбира се, при предсрочното погасяване, независимо частично или пълно, лизингополучателят ще спести от лихви, които биха могли като сума да са доста повече от колкото е търсената от лизингодателя Компенсаторна такса.

• 9.4.2.1. Преструктуриране. Разсрочване. Проблемни сделки поради основание, различно от забавено плащане

Предоговарянето на условията на плащане, залегнали в първоначалния договор за лизинг, могат да се класифицират като:

Преструктуриране: реорганизиране на икономически дейности, което има за цел да увеличи ефективността и рентабилността или да предотврати изпадане в сериозни финансови затруднения или фалит. Определението за пpecтpyĸтypиpaн ĸpeдит (лизинг) e дaдeнo в Hapeдбa 9 на БНБ Чл. 13 (1), cпopeд ĸoйтo „Една eĸcпoзиция се счита за пpecтpyĸтypиpaнa, ĸoгaтo първоначалните условия на споразумението са изменени чрез даване на отстъпки oт бaнĸaтa към длъжниĸa, пpeдизвиĸaни oт влошаване на финансовото му състояние, водещо до невъзможност да се изплати в срок пълният размер на дълга, ĸoитo отстъпи бaнĸaтa не би дала при други обстоятелства.“. Самото влошаване във финансовото състояние на длъжниĸa oт своя страна предполага реализиране на просрочия по лизинговия договор, ĸoeтo се отбелязва в ЦKP. Поради влошаване на икономическото и финансово положение на лизингополучателя, първоначално договорените условия могат да се променят посредством инструменти като удължаване срока на договора, предоставяне на гратисен период със заплащане/ или не на лихви за този период, промяна в структурата на погасяване, намаляване размера на дълга и / или на лихвите. Един пpecтpyĸтypиpaн лизинговия договор може да попада в следните pиcĸoви eĸcпoзиции, cпopeд периода на просрочието:

1. Πoд нaблюдeниe – нaтpyпaни ca пpocpoчeни плaщaния пo лиxвaтa и глaвницaтa cъc зaбaвa oт 31 дo 90 дни2. Heoбcлyжвaни – нaтpyпaни ca пpocpoчeни плaщaния пo лиxвaтa и глaвницaтa cъc зaбaвa oт 91 дo 180 дни3. Зaгyбa – нaтpyпaни ca пpocpoчeни плaщaния пo лиxвaтa и глaвницaтa cъc зaбaвa нaд 180 дниB зaвиcимocт oт cтaтyтa нa минaлитe пpocpoчия финансовите институции ca пo-cĸлoнни дa ĸpeдитиpaт ĸлиeнти cъc cтaтyc нa зaeмa мaĸcимyм “пoд нaблюдeниe“. Зa дa бъдe пpecтpyĸтypиpaно дaдeно лизингово правоотношение желателно ycлoвиe e тo дa нe бъдe тoтaлнo cпpяно дa бъде oбcлyжвaно. Tpябвa дa e нaлицe вoля oт страна нa длъжниĸa (лиингополучателя), изпaднaл във вpeмeннa нeвъзмoжнocт дa пoгacявa внocĸитe cи. Bapиaнтитe, пo ĸoитo мoгaт дa бъдaт oблeĸчeни ycлoвиятa, пpи ĸoитo дa ce пoгacявaт задълженията ce дoгoвapят индивидуално. Bcъщнocт, в случай, че не бъдат постигнати изгодни и за двете страни промени в първоначалните условия, клиентът има свободата да се опита да рефинансира задълженията си със средства oт друга финансова институция. Πpecтpyĸтypиpaнeтo e шaнc, ĸoйтo финансовата институция дaвa нa длъжникa пpи поява на знaчитeлни пpoблeми в oбcлyжвaнeтo нa нeгoвитe зaдължeния. Toвa peaлнo e предocтaвянe нa пoвтopeн шaнc зa лизингопoлyчтeля, изпaднaл в зaтpyднeнo пoлoжeниe. Зa дa бъдe едно задължение пpecтpyĸтypиpaно, лизингoпoлyчaтeлят тpябвa дa e изпaднaл в невъзможност дa пoгacявa внocĸите cи (Чл. 13 aл. 3 т. 3 oт Hapeдбa 9). B гoлямa чacт oт cлyчaитe пpecтpyĸтypиpaнeтo e eдинcтвeният вариант, преди лизингодателят дa нaпpaви задължението предcpoчнo изиcĸyeмо и дa пpиcтъпи към принудителното му събирането със всички последствия от това. Лoгиĸaтa нa пpecтpyĸтypиpaнeтo e договаряне нa нoви пpaвилa зa издължaвaнe, ĸoитo ca c пo-oблeĸчeн режим, oтĸoлĸoтo вeчe cъщecтвyвaщитe.

Сред основните причини, които водят до преструктуриране на определено лизингово правоотношение са влошена ликвидност на лизингополучателя, дисбаланс между краткосрочни и дългосрочни привлечени средства, като честа грешка на бизнеса е използването на краткосрочен ресурс за постигане на дългосрочни цели. Все по-актуален в последно време като причина, водеща до реструктуриране, е репутационният риск. Добре е той професионално да се управлява, най-малко, от момента на стартиране на взаимоотношенията на клиента с финансовата институция. Друг съществен момент е влошаване състоянието на финансите на клиента. Колкото по-рано клиентът даде сигнал и се вземат мерки, толкова по-добре. В някои случаи и финансовата институция също би могла да инициира процеса в резултат на свои наблюдения и индикации. При преструктурирането е важна не само промяната на финансовите параметри на задължението, но и оптимизацията на самите източници на доходи за клиента, съответно подлагане на преоценка на разходната му част. Лизингодателят ще е склонен на преструктуриране, когато е видно, че клиентът наистина има затруднения с ликвидността, но и има ясна финансова визия за справяне както в краткосрочен, така и в средносрочен и дългосрочен план. Следва да се има предвид, че лизингодател и клиент не са единствените страни в процеса, като елемент от общата схема на предоговарянето са и например доставчици и контрагенти, други кредитори, Националната агенция за приходите и др.

Разсрочване: като Разсрочване може да определим всяка друга промяна на условията за плащане (различна от предоговаряне), когато от тази промяна не възниква кредитна загуба.

Класификацията на дадена експозиция като преструктурирана или разсрочена има своето влияние върху провизиите, които лизинговата компания следва да заделя (виж стр. 30 и следващите от настоящата Част II). Логично, провизиите, които се заделят по сделки, които се класифицират като „преструктурирани“ следва да са по-големи, от тези по разсрочени сделки. За да се пристъпи към Преструктуриране / Разсрочване следва предварително да се събере необходимата информация и данни, които да позволят задълбочена оценка на финансовото състояние на лизингополучателя, както и причините довели до финансовия дисбаланс, довел до риск от неизпълнение. Следва да се даде ясен отговор дали Преструктурирането / Разсрочването е мотивирано, осъществимо на практика и би довело до положителен изход от ситуацията и за двете страни в лизинговата сделка. Ключови отговори за анализа в тази връзка следва да се намерят във:

• Произход и качеството на паричните потоци, и особено на вземанията, които самият лизингополучател следва да събира от своите клиенти;
• Състояние на материалните запаси;
• Скрити загуби / печалби;
• Обща картина на задълженията на лизингополучателя към доставчици и финансови институции – тежест на финансовите задължения;
• Вид и етапи на предприети инвестиции и тяхната възвращаемост от една страна и разходоемкост от друга;
• Управление на разходите; структура на ДМА; отношения със свързани предприятия (кредити, дотации и финансова подкрепа за тях, губещи инвестиции;
• Съмнения за измама, свързани с лизинговия договор, лизингополучателя, обезпеченията, солидарно отговорните лица по него;

В случай, че Преструктурирането / Разсрочването не доведе до желания и за двете страни резултат и лизингополучателят въпреки всичко продължи да не изпълнява редовно поетите ангажименти, следва да се направи нов преглед и потърсят нови отговори на горе посочените въпроси, с цел да се изгради нова стратегия, която да доведе до желания и за двете страни резултат.

Проблемни сделки поради основание, различно от забавено плащане. Като такива могат да се класифицират сделки при следните критерии:

• Трудности по установяване на контакт с лизингополучателя;
• Информация за наложени от трети страни (особено държавни органи) забрани/ запори и др. срещу лизингополучателя;
• Застрахователни събития във връзка с лизинговата вещ, по които застрахователят отказва ликвидация на част или всички щети. Други щети или погиване на лизинговата вещ.

• 9.4.2.2. Други опции за промени (анексиране) в договора за лизинг:
• Встъпване (Заместване) в дълг (чл. 102, ал. 1 ЗЗД) е налице в случаите, в които едно трето лице (поемател) замества длъжника (лизингополучател/уговорител) със задължително съгласие на кредитора (лизингодателя) и при което заместеният длъжник се освобождава от отговорността си към кредитора (лизингодателя). Лизингодателят се съгласява да приеме Поемателя като нов Лизингополучател на мястото на Уговорителя по Договор за лизинг. Уговорителят (както и неговите солидарни длъжници, ако са предвидени такива) следва да бъде освободен от задълженията му на Лизингополучател по Договора за лизинг, с изключение на задълженията, възникнали до датата на подписване на Допълнителното споразумение с поемателя. Ако от поемателя е поискано да осигури Солидарен длъжник, то последния следва да се задължи да отговаря солидарно с Поемателя за изпълнение на задълженията му по Договора за лизинг (не е изключено солидарен длъжник на уговорителя да остане същият по Допълнителното споразумение с поемателя, както и уговорителят сам да стане солидарен длъжник на поемателя). Уговорителят прехвърля правата и задълженията си, произтичащи от или във връзка с Договора за лизинг на Поемателя, а Поемателят се съгласява да поеме прехвърлените му от Уговорителя права и задължения в пълен обем. Редно е лизингодателят да бъде задължен при поискване да предостави на Поемателя всички необходими документи във връзка с ползването на лизинговата вещ през срока на Договора за лизинг. Стандартно Лизингодателят не носи отговорност за повреди или отклонения от качеството на лизинговата вещ, предмет на Договора за лизинг, възникнали вследствие на неправилна употреба или експлоатация от Уговорителя. При нужда в тази връзка е препоръчително Поемател и Уговорител да подпишат изрично двустранно допълнително споразумение помежду си.

Като основни задължения на Уговорителя следва да залегнат предаването на Поемателя на държането върху лизинговата вещ, което е желателно да бъде извършено с подписване на Протокол за приемо-предаване, който да залегне като неразделна част от Допълнителното споразумение за встъпване в дълг. В протокола следва да се опише максимално изчерпателно състоянието на лизинговата вещ. Екземпляр от подписания между Уговорителя и Поемателя протокол следва да бъде предоставен и на Лизингодателя. Предаването на Поемателя в момента на предаване на лизинговата вещ и на всички документи, удостоверяващи правата и задълженията, произтичащи от или във връзка с Договора за лизинг, както и всички документи и друга информация, които могат да бъдат необходими на последния във връзка с упражняването на правата и изпълнението на задълженията по Договора за лизинг е задължително. Не на последно място по важност е уведомлението до застрахователя за промяната в ползвателя на лизинговата вещ.

              Като основни задължения на Поемателят следва да залегнат упражняването на правата и изпълнението на задълженията, прехвърлени му от Уговорителя по начина, реда и в сроковете, указани в Договора за лизинг. Приемането на лизинговата вещ в състоянието, в което е уговорено тя да се намира (обикновено към момента на подписване на Протокола за приемо-предаване). В случай на възражения по отношение на състоянието на лизинговата вещ, следва да е уговорено, че Поемателят ги насочва към Уговорителя (евентуално и/или към доставчика, и/или към производителя на лизинговата вещ), а не към Лизингодателя. Поемателят следва да окаже съдействие на Лизингодателя във връзка с вписване на Допълнителното споразумение към лизинговия Договор в ЦРОЗ. Поемателят е логично да има всички права на Лизингополучателя по Договора за лизинг и да може да ги упражнява в пълен размер и без ограничение. Уговорителят следва да отговаря пред Поемателя за съществуването на правата и задълженията по Договора за лизинг към момента на подписване на Допълнителното споразумение.

• В случай на допълнително кредитно правоотношение по разсрочване на дължимия ДДС за срок по-кратък от този за изплащане на главницата по договора, страните следва да са наясно с размера на надплатения от текущия лизингополучател размер, и дали надплатеното следва да се върне от Лизингодателя на Уговорителя, или са налице други договорености в тази връзка.

Модалитет на стандартното встъпване в дълг е частично заместване на страна по договор за лизинг – т.е. по едно от няколко приложения, за една от няколко лизингови вещи, предмет на договора, или по един от няколко договора, сключени при условията на рамков договор за лизинг. В тези случаи ефектът се постига с частично прекратяване на текущия договор (рамков договор) по взаимно съгласие и сключване на нов договор за лизинг с новия лизингополучател.

Препоръчително е Допълнителното споразумение за заместване да следва формата на договора за лизинг, и ако той е сключен с нотариална заверка на подписите то и споразумението да е с нотариална заверка. В този случай следва да се уговори и кой ще е задължен да заплати Нотариалната такса.

 

• Разсрочване на дължима остатъчна стойност („Опцията“ – основно при договорите за финансов лизинг с опция). Най-често се извършва във връзка с подадено искане от Лизингополучателя за промяна на сключения Договор от Договор за финансов лизинг с опция за придобиване на правото на собственост към Договор за финансов лизинг с придобиване на правото на собственост. Основни условия за да не е отпаднало основанието за това е към датата на искането опцията за придобиване на правото на собственост да не е била вече упражнена, както и Лизингополучателят да желае тя да бъде разсрочена за нов срок, посочен от него и одобрен от лизингодателя. Във връзка с това при подписване на Допълнителното споразумение, Лизингодателят следва да начисли ДДС върху Опцията за придобиване на правото на собственост, като дата на данъчното събитие ще е датата на подписване на Допълнителното споразумение. В този случай са налице две възможности:

Дължимият ДДС да бъде разсрочен:

Дължимият ДДС ще се заплаща от Лизингополучателя разсрочено (на база допълнително кредитно правоотношение) през срока предвиден в Допълнителното споразумение. Падежът на първото плащане на разсрочения ДДС е желателно да съвпада с падежа на вноските по разсрочената Опция като всички последващи падежи са на същата дата на всеки следващ месец. За периода на разсрочването на дължимия ДДС, върху разсрочената част Лизингополучателят би следвало да заплаща лихва в определен размер. В тази връзка следва да се предвиди клауза, съгласно която, лизингополучателят следва да спазва всички условия на договора за лизинг (особено по отношение на актуализация на лихви, изпадане в забава или друго неизпълнение, неустойки, предсрочна изискуемост) и по отношение на новото кредитно правоотношение по разсроченото изплащане на ДДС върху Опцията. Типично Лизингополучателят следва да има право по всяко време през срока на Допълнителното споразумение да погаси изцяло и предсрочно задълженията си за плащане на ДДС (със или без заплащане на компенсаторна такса).

Дължимият ДДС да бъде заплатен от Лизингополучателя еднократно:

В тази връзка на Лизингополучателя следва да се даде разумен срок от датата на подписване на Допълнителното споразумение за заплащане на дължимия ДДС. Лизингодателят може да предвиди клауза, съгласно която в случай, че Допълнителното споразумение и договорът бъдат прекратени поради неизпълнение на Лизингополучателя, Лизингодателят има право да прихване дължимите от Лизингополучателя суми от размера на ДДС, който към момента на прекратяване на Договора е бил надплатен от Лизингополучателя и би подлежал на възстановяване от Лизингодателя към Лизингополучателя.

Във връзка с Допълнителното споразумение, считано от датата на подписването му, за удължения срок на Договора Лизингополучателят се задължава да заплаща лизингови вноски и евентуално вноски по разсрочен ДДС, съгласно изменения погасителен план, представляващ неразделна част от него.

• 9.4.3. Редовно или Предсрочно погасяване. Предсрочно погасяване на суми. Изтичане/ Прекратяване на договора за лизинг.
• 9.4.3.1. На първо място, когато говорим за Редовно или Предсрочно погасяване на договора за лизинг, то в основни линии става въпрос за Финансов лизинг. Това е така, защото поради спецификата на договора за Оперативен лизинг (разновидност на договора за Наем – виж. Стр. 12 и стр. 77 на Част I от учебника) редовното или предсрочно погасяване не би следвало да съществува като част от Правоотношението, защото основното задължение на лизингополучателя е да ползва вещта за определен времеви период (ограничен до не повече от 90% от живота на вещта) срещу заплащане на наемни вноски, след което да върне вещта.

Най-често прилаганата норма при договорите за Финансов лизинг е Лизингополучателят да може по всяко време да погаси изцяло задълженията си и да придобие собствеността върху лизинговата вещ преди изтичането на срока на договора. Тук е важно да се имат предвид следните условия: Лизингополучателят следва да е изплатил всички лизингови вноски с настъпил падеж, остатъчната стойност съгласно погасителния план (в това число неизплатената част от разсрочен данък върху добавената стойност, в случай, че дължимият от Лизингополучателя ДДС при доставката на вещта е бил разсрочен), както и всички други дължими плащания по Договора (които биха могли да са вноски за падежирали и дължими застрахователни премии, за данъци (особено при МПС/ недвижими имоти) и т.н.). Желателно е с оглед правната сигурност предсрочното погасяване да се предхожда от писмено заявление от Лизингополучателя до Лизингодателя.

При пълно предсрочно погасяване на договор за финансов лизинг, прилагайки НСФО за МСП, се правят следните записи: Дебитира се задължението за лизинг (159) срещу кредитиране на недължимите лихви (652) – недължими, заради предсрочното прекратяване на финансирането. При договора за Финансов лизинг с Опция Лизингодателят издава фактура за предсрочно погасената остатъчна стойност, с която се Дебитира сметка 159 и се кредитира сметка 401 при лизингополучателя. Плащането се осчетоводява като дебит на сметка 401 и срещу кредит на група 50 (стандартно 503). Всяка разлика между сумата на лизинговото задължение и паричното плащане се отчита като текущ приход/разход.

• 9.4.3.2. Частично предсрочно погасяване: Когато говорим за частично предсрочно погасяване, основно се визира отново договора за финансов лизинг. При договорът за оперативен лизинг, който има всички признаци на срочен договор за наем е нехарактерно да се уговаря възможност за частично предсрочно погасяване, с оглед на това, че става въпрос за заплащане на месечна наемна вноска срещу ползване на дадена вещ съгласно клаузи на срочен наемен договор. Лизингополучателят има право да предплаща повече от една вноска на веднъж, но от това не следват финансовите ефекти като намаляване на остатъчната главница, редуциране на лихвените плащания и необходимостта от корекция на погасителния план, които наблюдаваме при частичното предсрочно погасяване по договора за финансов лизинг. Казано иначе, съгласно българското, а и европейското право, няма ограничения наемателят за заплати на наемодателя повече от една вноска на куп.

При договора за финансов лизинг е типично Лизингополучателят да може по всяко време да поиска да погаси частично задълженията си. С оглед на това, и като направим уговорка, че става въпрос за предсрочно погасяване на съществена сума (която да надхвърля сбора от поне две-три вноски) от задължението на лизингополучателя, е необходима и промяна на погасителния план по договора за финансов лизинг, която се оформя юридически с подписване на Анекс (Допълнително споразумение) между страните. По силата на Допълнителното споразумение страните се споразумяват Лизингополучателят да извърши частично предсрочно погасяване на определена сума от финансираната стойност в определен срок. При частичното предсрочно погасяване лизингополучателят може да избере един от три варианта за корекция на погасителния план и дължимите вноски: 1. срокът на договора за лизинг се намалява, докато приблизителния размер на месечната вноска се запазва; 2. срокът на договора се запазва, но пропорционално на частично заплатеното се намалява размера на всяка месечна вноска (или на част от месечните вноски); 3. Комбинация от варианти 1 и 2; Ако имаме договор за финансов лизинг с опция следва да се уреди и въпроса с размера на опцията по договора, дали тя се запазва в размера, предвиден в договора за лизинг, или ще претърпи промяна. След заплащане на сумата по частичното предсрочно погасяване, считано от подписване на Допълнителното споразумение, Лизингополучателят се задължава да заплаща Лизингови вноски съгласно изменения погасителен план, който следва да е приложен към Допълнителното споразумение и да представлява неразделна част от него. Логично следва да се уговори, че всички останали разпоредби на Договора за лзиинг остават непроменени, както и че допълнителното споразумение става неразделна част от Договора и влиза в сила от датата на подписването му.

При частично предсрочно погасяване на суми по договор за финансов лизинг прилагайки НСФО за МСП се правят следните записи: Дебитира се задължението за лизинг (159) срещу кредитиране на недължимите лихви (652) – недължими, заради предсрочното частично погасяване на финансирането. При договора за Финансов лизинг с Опция Лизингодателят издава фактура за предсрочно погасената частично остатъчна стойност, с която се Дебитира сметка 159 и се кредитира сметка 401 при лизингополучателя. Плащането се осчетоводява като дебит на сметка 401 и срещу кредит на група 50 (стандартно 503).

При предсрочно заплащане от страна на лизингополучателя на несъществени по размер суми не би била оправдана една промяна на погасителния план (предвид, че това при договори с лизингополучатели – юридически лица води и до начисляване на компенсаторни и такси за обработка), а по-скоро в практиката се погасява частично следваща дължима вноска от него.

• 9.4.3.3. Страните могат да прекратят Договора за лизинг по взаимно (писмено) съгласие по всяко време (предсрочно), като в Анекса за прекратяване следва да са уредени всички финансово-правни въпроси по предсрочното прекратяване, с оглед да не се допуска финансово или правно ощетяване на някоя от страните. Договорът за финансов лизинг с Потребител (съгласно разпоредбите на ЗПКр.) може да се прекратява при уведомление от Лизингополучателя за отказ от Договора, изпратено до Лизингодателя не по-късно от 14 (четиринадесет) дни от датата на сключването му, като тук рисковете от неудовлетворителното уреждане на всички финансово-правни въпроси по това прекратяване са за сметка на Лизингодателя.
• Договорът за лизинг следва задължително да се прекрати в случаите на настъпило застрахователно събитие „кражба” или „тотална щета” на вещта съгласно Общите условия на Застрахователя. За по-голяма сигурност за лизингодателя с оглед изчакване на решението на Застрахователя относно приемане на щетата или отказ от изплащане на обезщетение, следва договорът за лизинг да се прекратява от датата на изплащане на застрахователното обезщетение от Застрахователя на Лизингодателя. В случай на настъпило застрахователно събитие „кражба” или „тотална щета” на вещта и отказ на Застрахователя да изплати застрахователното обезщетение, Договорът за лизинг е нормално да се прекратява от датата, на която Лизингодателят получи изцяло всички дължими от Лизингополучателя плащания (включително неустойки и обезщетения) по Договора.
• Договорът за лизинг следва също така да се прекрати в случай на конфискация на лизинговата вещ в полза на държавата, считано от датата на влизане в сила на присъдата, с която се постановява конфискацията. В този случай Лизингополучателят следва да носи отговорност за нанесените на Лизингодателя икономически вреди, а именно: всички дължими суми съгласно Договора към датата на влизане в сила на присъдата, с която се постановява конфискацията, Остатъчната главница с ненастъпил падеж към датата на влизане в сила на присъдата, с която се постановява конфискацията, и дължимия данък върху добавената стойност, съответстващ на ползвания данъчен кредит при закупуване на вещта от Лизингодателя, коригиран с коефициент, съгласно действащия ЗДДС. За изплащането на горе посочените суми на Лизингодателя от Лизингополучателя, вторият следва да е задължен с определен конкретен и ясен срок от датата на влизане в сила на присъдата, с която се постановява конфискацията.
• Масово прилаганата договореност между страните е Лизингополучателят да няма право да прекрати Договора с едностранно предизвестие без съгласието на Лизингодателя (с изключение на договора с Потребител за дадения му от ЗПКр. срок от 14 дни). Обстоятелството, че Лизингополучателят е преустановил ползването на вещта или няма възможност да я ползва по каквато и да е било причина (с изключение на случаите, когато това е породено от умишлени виновни действия от страна на Лизингодателя в нарушение на клаузите на Договора), не може да се счита за прекратяване на договора за лизинг и не може да освобождава Лизингополучателя от задълженията му по Договора, в това число и заплащане на уговорените суми към Лизингодателя (съгласно трайната съдебна практика (напр. Решение № 67 от 28.01.2002 г. по г. д. № 968/2001 г. на V г.о. на ВКС1), срочните договори за наем не могат да се прекратяват чрез едностранно предизвестие, тъй като подобно основание е възможно и законодателно предвидено от чл. 238 ЗЗД само за безсрочните наемни правоотношения. Съдът е посочил, че срочният договор за наем, подобно на безсрочния, може да бъде прекратен с едностранно предизвестие, но само ако тази възможност е изрично уговорена в срочния договор за наем/ лизинг).

Прекратяването на Договора, независимо от основанието за това, има сила само занапред. Лизингополучателят не може да претендира възстановяването на каквито и да е заплатени от него суми, задължението за заплащане на които е възникнало преди прекратяването на Договора и/или се отнася до този период (Някои изключения от казаното тук могат да се намерят в, определено пълното със странности, Решение на АС при БТПП от 27.05.2014 г. по в.а.д. 348/ 2012 г.).

 

• 9.4.3.4. Изтичане срока на договора за лизинг. Прехвърляне на актива.

Съгласно българското право с изтичане срока на договора той или се прекратява, или става безсрочен, като може да се прекрати едностранно, но с предизвестие (чл. 236 и сл. ЗЗД). Когато говорим за изтичане на договора за лизинг, се визира както договора за оперативен така и този за финансов лизинг, но засегнем ли въпроса с прехвърляне на лизинговия актив, основно се визира договорът за финансов лизинг. При договорът за оперативен лизинг, който има всички признаци на срочен договор за наем е нетипично (или иначе казано, по скоро изключение) да се уговаря между страните прехвърляне на актива. Подобна клауза не е изключена, но за оперативния лизингополучател от самото начало трябва да е ясно, че след изтичане на договора, той може да закупи актива само при наличие на съгласието на Лизингодателя и изкупуването следва да стане по пазарна стойност на актива към момента на сключване на договора за покупко-продажба. При договорите за финансов лизинг от една страна условията между страните за прехвърляне на актива от лизингодател към лизингополучател обичайно се уговарят още при подписване на лизинговия договор, и от друга лизингополучателят обичайно закупува актива по остатъчна стойност – т.нар. „опция“ (при договора с отворен край) или със заплащане на последна вноска (при договорите със затворен край).

Клауза за предварително изкупуване. Тя е обичайна за договорите за финансов лизинг. Съгласно нея лизингополучателят може да придобие собствеността върху лизинговата вещ преди изтичането срока на договора, при условие че изплати всички лизингови вноски с настъпил падеж и остатъка (ако е договорен такъв, най-вече т.нар. „опция“) по главницата съгласно всички погасителни планове на Договор, неизплатената част от разсрочения ДДС (в случай, че дължимият от лизингополучателя ДДС при доставката на Лизинговата вещ също е финансиран от Лизингодателя), както и всички други дължими плащания по Договора. Редно е договорът да предвижда и условия по отношение на лихвените задължения. Често при договорите между търговци е налице и клауза за заплащане на компенсаторна такса в определен размер, (обикновено процент от остатъка по главницата, която се предплаща). При договори за лизинг с потребители такса не може да се налага, защото ще противоречи на императивните норми на Закона за потребителския кредит. Желателно е изкупуването да се предхожда от писмено заявление на лизингополучателя до лизингодателя, в което се посочва датата, на която ще се извърши плащането. Писменото заявление от страна на лизингополучателя е достатъчно основание за промяна на всички Погасителни планове на Договора, като условията дадени по-долу по отношение прехвърляне на лизинговата/-ите вещ/и се прилагат съответно и в случаите на предварително изкупуване:

Прехвърляне на актива при договори за финансов лизинг със затворен край:

Прехвърлянето на собствеността при тази форма на договор за финансов лизинг обичайно става автоматично по силата на самия Договор. Лизингополучателят придобива правото на собственост върху Лизинговата вещ, предмет на договора, след изтичане на срока му и извършване на последното дължимо плащане по Погасителния план на договора, както и на всички други дължими плащания, уговорени в договора, без за това да е необходимо изрично устно или писмено волеизявление на страните (Изключение: виж стр. 90 „Прехвърляне на собствеността с нотариално заверен договор“). В случай, че Договорът касае повече от една вещ, обичайно е Лизингополучателят да придобие правото на собственост върху всички лизингови вещи, предмет на договора, след изтичане на погасителния план с най-дълъг срок, и след извършване на последното дължимо плащане по всички Погасителни планове към договора.

Прехвърляне на актива при договори за финансов лизинг със отворен край (т.нар. „опция“):

При тази форма на договор за финансов лизинг лизингополучателят има опция (възможност) да придобие правото на собственост върху лизинговата вещ след изтичане срока на договора и обичайно след изпълнение на следните условия: преди изтичане срока на договора да отправи до лизингодателя писмено заявление, че желае да упражни опцията си за придобиване правото на собственост върху лизинговата вещ и да заплати на лизингодателя остатъчната стойност (т.нар. „опция“) в едно с ДДС върху нея. В случая, в който лизингополучателят упражни опцията си за придобиване правото на собственост върху лизинговата вещ и изпълни кумулативно горе посочените условия, той придобива правото на собственост върху лизинговата вещ, без за това да е необходимо изрично устно или писмено волеизявление на страните по Договора (Изключение: виж стр. 90 „Прехвърляне на собствеността с нотариално заверен договор“). В случай, че лизингополучателят изрично заяви, че не желаете да упражни опцията си за придобиване на правото на собственост върху актива, както и в случай, че лизингополучателят не е изпратил писмено заявление и/или не е заплатил в пълен размер дължимата остатъчна стойност (счита се, че той не желае да упражни опцията си за прехвърляне на правото на собственост върху лизинговата вещ, предмет на Договора), и след изтичане на срока на договора е длъжен да я върне на Лизингодателя (подобно е правилото по презумпция и при всички договори за Оперативен лизинг, където клиентът по смисъла и духа на договора няма намерение да свои вещта).

И при двата типа договор за финансов лизинг, следва да е предвидено за чия сметка са всички разходи във връзка с прехвърляне правото на собственост върху лизинговата вещ (обичайно те са в пълен размер за сметка на лизингополучателя). В случай, че такива разходи са направени от Лизингодателя, а е уговорено да са за сметка на другата страна, Лизингополучателят следва да ги възстанови на лизингодателя. Също така всички рискове, свързани със собствеността и ползването на лизинговата вещ, се носят от лизингополучателя, който следва да е задължен да поддържа валидна застрахователна полица, обезпечаваща по възможност максимален обем рискове, и да спазва всички изисквания на съответната застраховка до датата на прехвърляне на правото на собственост. Лизингополучателят условно „получава“ в собственост лизинговата вещ в състоянието, в което тя се намира към момента на прехвърляне на правото на собственост, и не е редно да има правото на каквито и да е било претенции към лизингодателя относно нейното състояние, окомплектованост или възможност за употреба и/или експлоатация. Клаузите, предвидени за придобиване правото на собственост от страна на лизингополучателя върху лизинговата вещ, предмет на лизинговия договор, не следва да се прилагат, когато договорът бъде прекратен поради неизпълнение от страна на лизингополучателя на някое от задълженията му. Тук може да се предвиди и обвързваща клауза, която да обхваща няколко или всички валидни договори за лизинг между лизингодателя и лизингополучателя, по силата на която прехвърлянето на собствеността не се извършва докато или поради неизпълнение от страна на лизингополучателя на някое от задълженията по друг договор, сключен между лизингодателя и/или негово дъщерно дружество и/или свързано дружество (по смисъла на ТЗ) от една страна и лизингополучателя, независимо в какво качество участват лизингодателят и/или неговото дъщерно дружество и/или свързано дружество (по смисъла на ТЗ) и лизингополучателят като страни (т.нар. в практиката „Крос клауза“).

Прехвърляне на собствеността с нотариално заверен договор. В случаите, в които текущото законодателство предвижда нотариална заверка на договорите за покупко-продажба на определени вещи, Лизингодателят се задължава да прехвърли с писмен договор в предписаната от закона нотариална форма собствеността върху лизинговата вещ, след изпълнение на задълженията на лизингополучателя. За самото прехвърляне следва да се постигне договореност за дата, час и Нотариус между страните. В случай, че такава договореност не бъде постигната, обичайно собствеността върху лизинговата вещ може да се прехвърли на дата и в час, посочени в писмено уведомление от лизингодателя до лизингополучателя или обратното. Разноските по прехвърлянето на собствеността върху лизинговата вещ се определят съгласно текущото законодателство и договора за лизинг, като масовата практика е те да се поемат от лизингополучателя, а прехвърлянето на собствеността се извършва на адреса на управление на Лизингодателя когато говорим за движими вещи и на територията по местонахождение на имота, когато говорим за недвижима вещ. Още при подписване на договора за лизинг може да се предвиди задължение за заплащане на административна такса от лизингополучателя към лизингодателя за всеки започнат месец до прехвърляне на собствеността, като обезпечение за в случай, че Лизингополучателят не се яви на посочените в уведомлението дата, час и нотариус за прехвърляне на собствеността. Таксата следва да е дължима най-късно до датата на прехвърляне на собствеността.

Прехвърляне на трето лице. Обичайна практика е договорът за лизинг да дава възможност на лизингополучателя след заплащане на всички суми, дължими по договора за лизинг, и след предварително одобрение от страна на лизингодателя, да прехвърли на трето лице правото си да придобие собствеността върху лизинговия актив, предмет на сделката. В този случай договорът за прехвърляне правото на собственост ще се сключи директно между лизингодателя и посоченото от лизингополучателя трето лице. Прехвърлянето на третото (ползващото се) лице става въз основа разпоредбите на чл. 99 и чл. 100 ЗЗД, като страните следва да постигнат (желателно писмено) съгласие за това, че лизингополучателят прехвърля на ползващото се лице правото да придобие собствеността върху вещта/ите, като евентуално се задължава и да му предостави копие от застрахователните полици, както и други документи, свързани със собствеността и ползването на вещта/-ите. От своя страна ползващото се лице следва да приема да придобие собствеността върху вещта/-ите. Лизингополучател и Ползващо се лице следва да се споразумеят как ще се разпределят по между им разходите във връзка с придобиване правото на собственост. В договора за продажба на вещта между лизингодателя и третото лице следва да се уговорят и действията, в случай, че ползващото се лице има възражения по отношение на прехвърлените му права или възражения, касаещи състоянието на вещта, и към кого ползващото се лице следва да ги отправя.

Действията, които приобретателят (лизингополучател или трето лице) на собствеността на МПС/ППС (в това число земеделска и строителна техника, която подлежи на регистрация в КАТ/ КТИ) следва да предприеме след прехвърляне правото на собственост съгласно Чл. 145 ЗДвП, който казва, че при промяна на собствеността на регистрирано пътно превозно средство, праводателят и приобретателят в двуседмичен срок предоставят на службата, издала регистрационния номер, копие от договора за прехвърляне на собствеността с данните на приобретателя. В двуседмичен срок след подписване на договора за прехвърляне на собствеността следва да се извърши пререгистрация на МПС в КАТ/ КТИ по седалището/постоянния адрес на новия собственик. Веднага след пререгистрацията на МПС в КАТ/ КТИ следва да бъде уведомена и застрахователната компания за промяната на собственика на вещта/-ите, за да бъдат изготвени добавъци към застраховките, отразяващ извършената промяна (срокът е 7-дневен, считано от датата на пререгистрацията в КАТ), както и ако се налага от общите условия на застрахователя, приобретателят да предостави вещта/-ите за нов оглед при Застрахователя. Липсата на уведомление и неиздаване в следствие на него на добавъци и/или неизвършен оглед често правят невалидни застраховките. С промени в ЗМДТ, в сила от 01.01.2016 г. отпадна задължението в срок от 2 (два) месеца след подписване на договора за прехвърляне на собствеността, новия собственик да декларира придобитото МПС в съответната община по своето седалище/постоянния адрес. По настоящем смяната на собствеността се отразява автоматично по служебен електронен път между органите на КАТ и съответната общинска администрация по седалището/постоянния адрес на новия собственик.

От края на януари 2018 г. трябва да заработи и системата за връзка между КАТ и нотариусите. Чрез нея лицата ще бъдат облекчени при изваждането на документи за пре-/регистрация на превозни средства (ПС), защото администрацията на пътната полиция ще може да изважда от системата информацията от договора за покупко-продажбата на превозното средство. Предлаганата възможност е за случаите на втора последваща регистрация на ПС и безспорно ще спести време на лицата – в много случаи няма да се налага те да посещават съответните служби на КАТ. Изключенията, при които ще остане посещаване на КАТ, са когато купувачът трябва да регистрира ПС в друго населено място или се налага неговата идентификация. Настоящата промяна предвижда регистрацията да стане незабавно, след като Нотариусът въведе данните, описани в Наредба № I – 45. Проектът за изменение на Наредба № I – 45 предвижда да се запази възможността, ако лицата желаят, да получат на място свидетелството за регистрация /двете части/ от КАТ. В случай, че лицата не желаят да губят време, свидетелството за регистрация могат да получат по реда предвиден в ГПК – чл.42, ал.1, а именно: „по пощата или чрез куриерска служба с препоръчана пратка с обратна разписка“ от съответното звено на КАТ. Регистрацията ще се извършва онлайн и незабавно, досегашните свидетелства за регистрация ще стават невалидни и ще остават при нотариуса, който в 3-дневен срок ще ги връща на КАТ. В срока на получаване на документите нотариусът издава едно временно удостоверение, на което е налице идентификационният код от информационната система на КАТ, установяващ че регистрацията е извършена. При проверка на пътя в този 2-3-дневен срок, именно от този идентификационен код се установява, че ПС е с променена регистрация/ собственост. Нотариусът съответно ще извършва всички справки, които е извършвал досега за правата на собственост на ПС, наличие на съпружеска имуществена общност, наследствени права, представителната власт, наличията на публични вземания по ДОПК и обстоятелствата дали няма наложен запор или друго законово ограничение върху превозното средство. Предвижда се Нотариусът да може да извърши продажбата и регистрацията, само ако няма наложен запор или друго законово ограничение.

• 9.5. Мониторинг рискови експозиции и Събиране на вземания по текущи (валидни) договори. Неустойки.

В Увод на настоящия параграф бих искал да поставя акцент върху финансовата култура в България, в най-широкия смисъл на нейното тълкуване. Все още се забелязва влияние на фактори, обусловени от недобре реализирана социална, образователна и културна политика – недостатъчната образованост на тема “финансова грамотност“ и „бюджет и управление на финанси” на децата в училище, липса на практически тренинги в университетите във връзка с икономически общи понятия, тяхното полезно действие и управление в условия на нова бизнес среда. На лице е и подценяване ролята на квалификационни курсове с отделни модули за опит и правоспособност на различни икономически дейности на пазара на трудова. За парите, тяхното управление, спестяване и тяхното разходване трябва да се говори свободно и да се трупа опит в обществото. Да управляваме паричния си поток за месец, година, или по-дълъг период, е истинско постижение за нас като личности, и като предприемачи, които се възползват по-скоро от предимствата, отколкото от недостатъците на наличните ни пари. Водещото мнение на Специалистите от колекторските фирми у нас е, че все още в немалко случаи се наблюдава липсата на опит за ползване и работа с кредитни продукти при по-младото поколение. Положителен е фактът, че се наблюдава по-голяма предпазливост при хората над 40 години, които са преживели финансови трудности през кризисните 2008 – 2012 г. Настоящият профил на типичния длъжник в България е много близък до този от преди кризата – млади хора с ниска финансова грамотност, които не познават добре финансовите продукти, подхождат без необходимата отговорност към тях и не умеят да управляват добре личните си финанси. Сред основните събития, които оказват по-осезаемо влияние върху събираемостта на вземания в последните две-три години е несигурната политическа обстановка около предсрочни парламентарни избори, която по традиция е свързана с нарастване на спестяването от страна на гражданите. Ситуацията в банковия сектор също имаше известно отражение –потребители, които получаваха заплатите си в КТБ, изпитаха по-сериозни затруднения с погасяването на дълговете си, но подобни случаи при гражданите са по-скоро изключение, докато при бизнес клиентите със сметки в банката просрочията са били по-значителни.

При фирмените вземания продължава ръстът на обработваните от колекторски агенции казуси. Основните фактори, които оказват влияние върху пазара на събирането на междуфирмени дългове, са общото финансово състояние на компаниите, проникването на този тип услуга на българския пазар, както и нейното качество. Може да се каже, че през 2014 година (например) по-силно влияние оказа разпознаваемостта на професионалното управление на вземания от страна на фирмите за събиране на вземания и на неговите предимства пред вътрешното събиране на дълговете, осъществявано от самите компании.

Отново по данни на Колекторските фирми у нас, наблюденията от началото на 2015 г. показват стабилни нива на плащаемост – която по предварителни данни за първите два месеца от годината нараства с 8% спрямо същия период на 2014 г. Специалистите смятат, че по-ниските цени на петрола и други стоки ще имат благоприятно отражение върху способността на лицата да покриват задълженията си – спестените пари от по-евтиния бензин и други стоки ще могат да се насочат към потребление на други стоки и услуги. Очакванията са, че с намалените разходи, лицата ще могат да посрещат по-лесно задълженията към кредиторите.

Мониторингът на рисковите експозиции е неразделна част от общия процес на реализиране на политиките на лизинговата компания по поддръжка здравословността на портфейла и представлява ранно идентифициране на по-рискови клиенти, наблюдение, анализ и оценка на процесите по управление на рискови експозиции с цел вземане на правилните решения и мерки за недопускане неизпълнение по договори за лизинг, предприемане на адекватни действия за минимизиране на риска от влошаване на кредитната експозиция, недопускане да се стигне до изземане на активи – изход от сделката, който е крайно нежелателен и не следва да се счита за приемлив. Процесът на мониторинг изисква набирането на количествени и качествени данни от една страна за процеса по изпълнение на съответните договори за лизинг и от друга по-правилно прилагане на политиките/приоритетите, които лизингодателят следва да използва, като резултатите към текущия момент се сравняват с първоначалните очаквания. Не на последно място е необходимостта да се определят евентуалните корективни действия при отчитане поведението на лизингополучателя към определен момент. Целта е минимизиране на всякакъв вид рискове, появата на които би довела до финансови загуби, загуба на репутация или на непреодолими препятствия за нормалното, безпроблемно и законосъобразно протичане на процесите, свързани с дейността на лизингодателя.

Тъй като финансовата и бизнес среда, в която се развива лизинговата дейност, са динамични и променливи, рисковите експозиции и степента на тяхното влияние в дейността на Лизингодателя, търпят промени. С оглед на това е препоръчително въвеждането на Регистър „рискови експозиции“, който следва да се поддържа и актуализира от една страна съобразно поведението на лизингополучателите в общата бизнес среда и съобразно кредитната политика на Лизингодателя от друга. Регистърът следва да събира в себе си на едно място наличната и допълнителна информация за всяка рискова експозиция както и евентуалната загуба от нея. В тази връзка Лизингодателят трябва да разполага с отдел (орган), който да се занимава с прилагане на правилните политики по отношение на проблемни сделки. Политиките на Лизингодателя в областта на мониторинга на рисковите експозиции следва задължително да обхваща основни елементи като дефиниране на рисковата експозиция (дни просрочие и класификация съгласно наредбите на БНБ, анализ на финансовото състояние и поведението на Лизингополучателя към определен момент) и процедури, които се прилагат по минимизиране на създалите се рискове, касаещи информация за начина и времето на (не)изпълнение на задълженията от страна на Лизингополучателя, изпращането на покани за плащане на задълженията и/или предизвестие за прекратяване на лизинговия договор, удостоверение за връчването им. С оглед процеса на постоянен мониторинг на определени по-рискови клиенти е препоръчително да се обособят класификационни групи:

• Клиенти с временни затруднения, за които затруднения може да се смята и очаква да бъдат разрешени в кратки срокове и за които не следва да се очаква да повлияят отрицателно на финансовата дисциплина на клиента;
• Клиенти с неочаквани ликвидни проблеми, които проблеми могат да доведат до неизпълнение на задълженията;
• Клиенти, за които след сключване на договора за лизинг е станало известно, че имат имидж на такива с лоша финансова дисциплина;

Функция на Централния Кредитен Регистър (ЦКР). В качеството си на надлежно регистрирана в БНБ финансова институция, всяка лизингова компания би следвало да стартира процедура по регулярно подаване на данни към информационната система на Централния Кредитен Регистър относно лизингополучателите на компанията и текущото състояние на кредитите (договорите за лизинг). Централният Кредитен Регистър осигурява информация в реално време за кредитната задлъжнялост на всички клиенти към банките и финансовите институции и в този смисъл своевременното изплащане на задълженията от страна на лизингополучателя към лизингодателя би имало както дисциплиниращ, така и благоприятен ефект върху кредитната история на първия и бъдещите му взаимоотношения с банки и/или финансови институции.

Писмена покана за доброволно заплащане на просрочени задължения. Ненавременното обслужване на поетите лизингови задължения е крайно нежелателно за всяка финансова институция. С писмена покана лизингополучателят следва своевременно да бъде уведомяван за времето и размера на просрочените задължения като е въпрос на добра корпоративна практика да се прилага детайлна разбивка на задълженията. С поканата на лизингополучателя следва да се напомни, че съгласно подписания лизингов договор сумите, дължими по договора, трябва да бъдат заплащани в предвидените в него срокове и ясно да се указва, че натрупаното просрочие е извън допустимите и договорени граници. Не на последно място на лизингополучателя следва да бъде указан ясен срок за доброволно пълно изплащане на просрочените суми към лизингодателя. В поканата следва да бъде указана и предвидената договорна санкция за лизингополучателя (защитните средства в полза на Лизингодателя съгласно подписания лизингов договор), в случай, че неизпълнението продължи. В допълнение лизингополучателят трябва да е наясно, че натрупването на подобен род просрочия влияе негативно върху кредитната му история и публичността на този факт чрез инструмента на ЦКР.

Неустойки за забава. В случай, че Лизингополучателят забави с определен в договора период от време плащане на дължими вноски за погасяване на Такси по договора, Първоначална вноска, Допълнителни първоначални разходи, вноски за погасяване на разсрочен ДДС или еднократно дължим ДДС, както и не на последно място дължимите лизингови вноски съгласно погасителния план и платените от Лизингодателя застрахователни премии и/ или положителната разлика между претърпените от Лизингодателя вреди в следствие на застрахователно събитие и полученото застрахователно обезщетение, най-често срещаната клауза е той да дължи Неустойка за забавено плащане в определен в договора за лизинг размер като процент от неизплатената част на дължимата сума, изчислен от датата, на която сумата първоначално е станала изискуема до окончателното плащане на тази сума. Неустойката може да е дължима наред и независимо от други, предвидени по Договора неустойки, обезщетения или задължения за заплащане на суми, дължими от страна на Лизингополучателя, включително и след прекратяване на Договора. Следва да се има предвид, че при договори за лизинг с потребител размерът на неустойката за забавено плащане във всички случаи не може да надвишава законната лихва, определена с действащо към съответния период Постановление на Министерския съвет на Република България.

Неустойки за забава могат да се уговорят и за случаите, в които Лизингополучателят неоснователно не приеме актива и/или откаже да подпише Удостоверението за приемането му на датата, на която Лизингодателят/Доставчикът има готовност за предаване.

Бизнес етиката изисква във всеки случай на Лизингополучателя да се изпраща писмена покана за доброволно плащане както на дължимите суми по лизингови вноски, застраховки, и т.н., така и на Неустойките, в която следва да е оказано основанието, времето на просрочие и ясно дадена математическа калкулация на просрочено дължимото и начислената неустойка.

Допустимо е лизингодателят във вътрешните си правила да предвиди и политика за корекция на начислени неустойки, в случай, че би била налице възможност за оздравяване влошеното финансово положение на Лизингополучателя. Тази корекция най-често е част от процеса на реструктуриране на задълженията на лизингополучателя.

Погасително действие на плащанията. Препоръчително е в договора за лизинг ясно да бъде уговорена поредността на погасяване на падежиралите задължения. Най-често срещаната уговорка (в синхрон с предвиденото в чл. 76 ЗЗД правило) е плащанията да се погасяват в следната последователност:

1) всички дължими плащания, различни от Лизинговите вноски;

2) неустойките по забавено плащане;

3) Лизинговите вноски / вноските за погасяване на дължимата главница;

Често Лизингодателят изисква от Лизингополучателя и декларативно съгласие, в случай, че e налице повече от един сключен Договор за лизинг между страните, постъпилите към Лизингодателя плащания, независимо от посоченото им предназначение от страна на Лизингополучателя, да погасяват задълженията с най-голяма забава или с най-голяма стойност.

Обезщетения. Страните в договора могат да уговорят условията, при които Лизингополучателят се задължава да обезщети Лизингодателя за вреди, които последният е претърпял, включително такива, свързани с отговорност за вреди спрямо трети лица. Лизингополучателят може да бъде задължен да обезщети Лизингодателя и за претърпени от последния вреди поради неизпълнение на някое от задълженията на Лизингополучателя по Договора, включително, когато вредите са претърпени или установени след прекратяването на Договора, независимо от основанията за прекратяването.

• 9.6. Неизпълнение. Прекратяване поради неизпълнение, изземане, реализация. Разрешаване на спорове.

 

• 9.6.1. Основни моменти, обуславящи Неизпълнение на договора за лизинг и свързаните с това санкции и защитни средства на лизингодателя.

Съгласно прилаганите политики на лизинговите компании на пазара, Лизингополучателят би бил в Неизпълнение на Договора за лизинг когато:

• не изпълнява задължението си по Договора за плащане на Първоначалната вноска (ако е определена такава) и Допълнителните първоначални разходи и това Неизпълнение продължава определен от лизингодателя времеви период след падежа;
• не се стига до издаване/учредяване на изискуемите обезпечения;
• неизпълнение на други изисквания, предвидени като условия по Договора за лизинг, и това Неизпълнение продължава определен от лизингодателя времеви период след падежа;
• не изпълнява задължението си за плащане на Лизинговите вноски, данъка върху добавената стойност или други плащания по Договора за лизинг, когато те са изискуеми, и това Неизпълнение продължава определен от лизингодателя времеви период след падежа;
• не изпълнява задълженията си по която и да е разпоредба на Договора за лизинг;
• неоснователен отказ да се приеме договорения съгласно договора Актив, след като е уведомен, че Лизингодателят/Доставчикът имат готовност за предаване;
• не отстранява щетите върху Актива при „частична щета“, независимо дали Застрахователят е изплатил застрахователно обезщетение или не, и/или не представя доказателства на Лизингодателя за отстраняване на щетите;
• не осигурява достъп до Активите или не представя исканите от Лизингодателя документи, на които последния има право съгласно Договора за лизинг в качеството си на обезпечен собственик на активите.

Тук следва да се обърне внимание и на някои технически причини, които могат да доведат до неплащане от страна на лизингополучателя, съответно лизингодателят следва от своя страна да предприеме коригиращи действия, ако е съпричинител на тези технически причини:

• Неполучаване на фактури и други счетоводни документи;
• Неполучени плащания поради грешки в IBAN, променени банкови сметки IBAN и други подобни;
• Грешки в разчитане на погасителния план, дължимото към дадена дата и други подобни;

Като санкция в случаите на Неизпълнение на някое от задълженията от страна на Лизингополучателя и/или Солидарния/те длъжник/ци по Договора, независимо от качеството, в което са ги сключили страните, най-често се налага ограничение на Лизингополучателя, да има право да претендира придобиване на правото на собственост върху лизинговите вещи, като често това е свързано и със задължението те да бъдат върнати на Лизингодателя. Тази санкция може да се прилага и за случаите, в които Лизингополучателят и/или някой от Солидарният/те длъжник/ци са свързани лица с друго физическо или юридическо лице, сключило договор за лизинг и/или друг договор или споразумение с Лизингодателя, и/или с негово дъщерно дружество, и/или със свързано с Лизингодателя лице (по смисъла на ТЗ). В допълнение на горната санкция и с цел по-добро обезпечаване на Лизингодателя с оглед повишаване на гаранциите за редовно изпълнение на договора за лизинг, в него може да се договори и условието, че санкцията би могла да се разпростира и върху предишен или последващ договор, сключени с Лизингодателя и/или негово дъщерно дружество и/или свързано дружество (по смисъла на ТЗ). При първи прочит, често тази допълнителна клауза се възприема от Лизингополучателите като сериозно отежняваща, но с развитие на отношенията му с лизингодателя и повишаване на доверието между страните, често Лизингополучателите достигат до извода, че предвиждането в договора за лизинг на подобни санкции (и или т.нар. „Крос-клаузи“) води до намаляване изискванията за други допълнителни обезпечения, което от своя страна води до спестяване на финансови средства, необходими за предоставяне на допълнителни обезпечения. А не на последно място следва да се отбележи, че при редовно изпълнение на договора за лизинг, никога не би се стигнало до предвидените санкции.

            В случай на Неизпълнение по Договора за лизинг, или в случай на ползване на лизинговата вещ от страна на Лизингополучателя в нарушение на условията по Договора и действащата нормативна уредба, Лизингодателят има право да използва следните защитни средства:

• Да прекрати договора за лизинг;
• Без да прекратява Договора за лизинг или задължението на Лизингополучателя да плаща Лизинговите вноски, да получи достъп до лизинговата вещ с цел временно ограничаване използваемостта на вещта (без да я иззема или като я премести на избрано място), до изплащане на дължимото по Договора или до преустановяване на нарушението. На основание чл. 20-а от ЗЗД същите действия, като изрично договорени между страните, не могат да се считат за самоуправство;
• Да обяви за незабавно изискуем и дължим пълния размер на всички суми по Договора, дължими към датата на изземване на вещта, и да предприеме действия за събирането на пълния размер на тези суми, както и на разноските по събирането;
• Да започне извънсъдебно или съдебно (в това число и арбитражно) производство срещу Лизингополучателя за обезщетяване на всички претърпени загуби и пропуснати ползи, включително разноските по възстановяване на държането върху вещта, съхраняването, ремонта на вещта (ако такива са необходими) и всички други разходи, претърпени от Лизингодателя в резултат на Неизпълнение от страна на Лизингополучателя, включително действителните адвокатски и други подобни хонорари и разноските по събирането на дължимите вземания и обезщетения;
• Желателно е при системно неизпълнение на задължения от страна на лизингополучателя, и в случай, че се стигне до предоговаряне / разсрочване на сделката да се предвидят допълнителни обезпечителни мерки в полза на лизингодателя, като такива могат да бъдат: нова оценка на обезпечението и евентуално искане за неговото увеличаване в полза на изправната страна (банкови гаранции; гаранции за обратно изкупуване; съдлъжници/ поръчители; застраховки „Финансов риск“ и др.); преразглеждане и завишаване на цената по лизинговия договор (лихви, такси, други);

• 9.6.2. Разваляне (Прекратяване) на Договора при Неизпълнение и последици

Последиците от неизпълнение на договора за лизинг са свързани и се пораждат от отказа/нежеланието или невъзможността на лизингополучателя да заплаща определените в договора вноски и други дължими плащания. Това неизпълнение по двустранния договор за лизинг е основание лизингодателят, с едностранно волеизявление, на основание чл. 87 ЗЗД, да развали (прекрати) договора и да поиска от неизправния длъжник – лизингополучателя, връщане на лизинговия актив. Когато преустановява плащането си по лизинговия договор, лизингополучателят нарушава свое съществено задължение. След разваляне на договора, за лизингополучателя отпада правото да ползва лизинговата вещ, която той трябва да върне на Лизингодателя. В някои случаи това не става доброволно. За съжаление се наблюдава порочна практика лизингови вещи да се укриват, а самите лизингополучатели да не могат да бъдат намерени. Лизингодателят може да развали Договора за лизинг, като задължително следва да изпрати уведомление на Лизингополучателя за това (неминуемо следва да се подсигури, че ще получи безспорни доказателства, че Лизингополучателят го е получил – напр. връчване чрез Нотариална покана, подписване на двустранен протокол за връчване и др.).

Лизингодателят следва да предвиди в Договора за лизинг възможности за прекратяване на Договора без да е задължен да дава срок за изпълнение, в случаи като:

А) Неизпълнение на Лизингополучателя на задълженията за заплащане на Първоначална вноска, Допълнителните първоначални разходи, издаване/учредяване на изискуеми обезпечения и/или други изисквания, предвидени като условия по Договора;

Б) откриване на производство по несъстоятелност срещу Лизингополучателя или Солидарния длъжник – юридическо лице (в случай, че в Договора е предвиден такъв);

В) прекратяване на юридическото лице на Лизингодателя или Солидарния длъжник, освен ако се касае за прекратяване без ликвидация;

Г) невъзможност на Доставчика да достави договорената лизингова вещ;

Д) в случай, че са налице каквито и да е пречки за надлежна регистрация / пререгистрация / узаконяване на лизинговата вещ;

Е) в случай, че след придобиване на собствеността върху лизинговата вещ от Лизингодателя, същата се окаже обременена с особен залог, запор или други тежести, които могат да се противопоставят на Лизингодателя;

Независимо, че Лизингодателят може да прекрати Договора при Неизпълнение на Лизингополучателя, без да е задължен да дава срок за изпълнение, той е длъжен да изпрати няколкодневно писмено предизвестие до Лизингополучателя.

Като последица от прекратяване на договора за лизинг може да се уговори:

• Неустойка за прекратяване на договора в определен размер, която Лизингополучателят да дължи, като тази неустойката може да се дължи наред и независимо от други, предвидени по Договора неустойки, обезщетения или заплащане на суми, дължими от страна на Лизингополучателя, включително и след прекратяване на Договора;
• Обезщетение, в случай, че към момента на прекратяване на Договора за лизинг активът е изминал повече километри/ наработени са повече мото часове и т.н. от предвиденото в договора. Разбира се, задължително условие за това обезщетение е в договора да е предвиден определен лимит на пробег/ моточасове/ ползване;
• Невъзможност Лизингополучателят да претендира от Лизингодателя стойността или заплащането на каквито и да е било подобрения, които първият е направил върху актива, независимо от това, дали Лизингодателят е дал своето съгласие за извършване на подобренията или не;
• Уговорка, свързана с обезщетяване на Лизингодателя за претърпени от последния вреди, поради неизпълнение на някое от задълженията на Лизингополучателя по Договора, включително когато вредите са претърпени или установени след прекратяването на Договора;
• Връщане на актива. Лизингополучателят трябва да върне актива в добро състояние, с изключение на нормалното изхабяване. За състоянието, в което се връща актива, се изготвя протокол, който се подписва от двете страни по Договора. В случай на констатирани видими липси или повреди, същите следва да се отразят в протокола. Страните могат да уговорят, че констатациите в протокола не са окончателни и на Лизингодателят се дава право по свое усмотрение да възложи на трето лице (експерт, който да извърши детайлен оглед при ползването на специални знания и технически умения и специализирана техника) да направи констатация за липси или повреди и съответната им оценка, която оценка (резултатите и констатациите от техническия преглед, посочени в съответния документ на третото лице – експерт) следва да обвързва Лизингополучателя и той да е задължен да възстанови на Лизингодателя разходите, които последният следва да направи за възстановяване на липсите и/или повредите, или за извършване на ремонтите. В случай, че Лизингополучателят не върне актива в определен срок, той следва да бъде задължен да възстанови на Лизингодателя в определен срок заплатените от последния разноски във връзка с възстановяване на държането върху актива, както и да заплати неустойка за времето на неправомерно държане до датата на фактическото му връщане.
• Заплащане на падежиралите Лизинговите вноски и всички други плащания по Договора, дължими до датата на връщане на актива. Платените Първоначална вноска, Допълнителни първоначални разходи и падежирали Лизингови вноски следва да е уговорено да остават в полза на Лизингодателя.

В случай на Неизпълнение по Договора за лизинг или в случай, че Лизингополучателят ползва Актива в нарушение на действащата нормативна уредба, Лизингодателят следва да има право да използва следните защитни средства:

Да прекрати Договора за лизинг, или без да прекратява Договора за лизинг, и без да прекратява задължението на Лизингополучателя да плаща Лизинговите вноски, да получи достъп до вещта и да я направи неизползваема, без да я премества; или да я изземе и премести на избрано от него място, до изплащане на дължимото по Договора или до преустановяване на нарушението. На основание чл. 20-а ЗЗД същите действия, като изрично договорени между страните, не могат да се счетат за самоуправство.

Да обяви за незабавно изискуем и дължим пълния размер на всички суми по Договора, дължими към датата на изземване на вещта и/или към датата на прекратяване на Договора за лизинг, и да предприеме действия за събирането на пълния размер на тези суми, както и на разноските по събирането.

Да започне съдебно производство (в това число Арбитраж, ако е договорен такъв) срещу Лизингополучателя за обезщетяване на всички претърпени загуби и пропуснати ползи, включително разноските по възстановяване на държането върху актива, съхраняването, ремонта му и всички други разходи, претърпени от Лизингодателя в резултат на Неизпълнение на Лизингополучателя, включително действителните адвокатски хонорари и др. подобни, и разноските по събирането на дължимите обезщетения.

В случай на Неизпълнение по Договора за лизинг или в случай, че Лизингополучателят ползва Актива в нарушение на действащата нормативна уредба, Лизингодателят, в качеството си на изправен кредитор, следва да има право съгласно договора за лизинг да го прекрати. За тази цел Лизингодателят следва валидно да връчи на лизингополучателя Предизвестие за прекратяване на договора за лизинг като му даде срок за заплащане на дължимите и неплатени лизингови вноски и други дължими суми. За валидно връчено Предизвестие съгласно наложилата се практика в България, както в случаите на извънсъдебно разрешаване на спорове по неизпълнение на договора за лизинг, така и с оглед съдебната практика, може да се счита такова, което е връчено на представляващия дружеството, съгласно вписването на фирмата в Търговския регистър на лизингополучателя /за юридическите лица/ или на физическото лице- лизингополучател; на служител на дружеството, който да постави входящ номер, удостоверяващ получаването на Предизвестието, както и да впише текст, че се задължава да уведоми законния представител на дружеството – Лизингополучател; на пълномощник на дружеството / физическото лице – Лизингополучател, който представи нотариално заверено пълномощно, в което изрично са уточнени неговите правомощия. Един екземпляр от Предизвестието следва да се предаде на Лизингополучателя /копие за Солидарния длъжник ако има такъв/, а върху втори екземпляр, който остава за Лизингодателя, на гърба следва да се попълни собственоръчно от получаващия Предизвестието дата, час и място на получаване, заемана длъжност /ако Лизингополучателят е юридическо лице/, лични данни на получилия предизвестието за прекратяване. Препоръчително е връчването на Предизвестието да се удостовери от минимум двама свидетели. В случай, че Лизингополучателят отказва да приеме Предизвестието, неговият отказ следва да се удостовери отново с подписите на двама свидетели. В случаите, когато Лизингополучателят/Солидарният длъжник не може да бъде открит, няма връзка с него или е отказал получаването на Предизвестието, то може да се връчи и със съдействието на Нотариус (чрез нотариална покана) или по пощата/куриер с обратна разписка.

В случаите, когато Лизингополучателят не заплати просрочените задължения, или заплати, но не в пълен размер в срока, посочен в Предизвестието, лизинговият договор следва да се счита за прекратен, с което Лизингодателят придобива правото да  възстанови държането върху актива, предмет на Договора за лизинг, и следва да пристъпи към принудително удовлетворяване на вземанията си в пълен размер. Лизингополучателят от своя страна трябва да пристъпи към връщане на Лизингодателя на актива, предмет на договора, съгласно указанията за място, дата и час в самия договор или Предизвестие.

            Подновяване след прекратяване поради неизпълнение. В случаите, в които Лизингополучателят заплати пълния размер на просрочието в посочения в Предизвестието за прекратяване на договора срок, както и в случаи, в които Лизингополучателят заплати значителна част от сумата от посочените в Предизвестието задължения, е възможно да се стигне до подписване на Спогодба към Договора за лизинг, с която, при пълно изплащане на просрочията, да се възстанови действието на Договора за лизинг, или при частично изплащане на просрочията да се удължи срокът за изпълнение по Предизвестието с цел пълно изплащане на просрочията. Със спогодбата страните могат се споразумяват чрез взаимни отстъпки да избягнат един бъдещ правен спор относно изпълнение на паричните задължения по Договора за лизинг както и да продължат неговото действие, като всяка от страните по него ще изпълнява правата и задълженията съгласно предвиденото в него. Лизингодателят освен неустойка за времето на просрочие на задълженията на Лизингополучателя може да търси и компенсаторна такса от него във връзка със Спогодбата и възстановяване действието на Договора за лизинг.

• 9.6.3. Незабавна изискуемост на вземания. Обезценка и отписване на вземания

Съгласно чл. 60 ал. 2 ЗКИ когато кредитът (лизингът) или отделни вноски от него не бъдат издължени на договорените дати за плащане, както и в случаите, когато кредитът (лизингът) бъде обявен за предсрочно изискуем поради неплащане в срок на една или повече вноски по кредита, финансовата институция може да поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение съгласно чл. 418 ГПК. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Ако фактите, относими към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост, не са се осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, вземането не е изискуемо в заявения размер и не е възникнало на предявеното основание. Върховния касационен съд (ВКС) с Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г., ОСГТК на ВКС приема, че обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл.60, ал.2 ЗКИ предполага изявление на кредитора/ лизингодателя, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от него за предсрочно незабавно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Тълкувателното решение на ВКС поставя кредитната институция в хипотеза, в която тя следва да установи момента, към който кредитът ще бъде обявен за предсрочно изискуем. Срокът, който се дава на длъжника да погаси просрочените си задължения има характер на условност, в която на длъжника е дадена възможност да заплати дължимите до момента на получаване на поканата за плащане суми. От това следва, че към този момент кредиторът (лизингодателят) е счел, че е настъпила изискуемостта именно на тези задължения, но не и на цялото кредитно правоотношение, не и на остатъчните вноски от кредита (договора за лизинг). Което означава, че законодателят е предоставил на кредитора правото да прецени и да изрази ясното си и недвусмислено волеизявление, дали при нередовно обслужване на кредита (договора за лизинг), същият ще се превърне в ликвиден и изискуем или не. В предвид на обстоятелството, че законодателят е поставил две корелативно свързани предпоставки за настъпване на предсрочната изискуемост на вземането, а именно:

• Получаване на изявлението за обявяване на предсрочната изискуемост и
• Ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й

по съществото си означава, че изявление – покана, поставено с отлагателно условие, получено от длъжника към момент, в който кредиторът все още не е взел решение да обяви кредита за изискуем, не представлява волеизявление, с което е обявена цялата дължима кредитна експозиция за предсрочно изискуема. Именно защото изявлението по чл. 60 ал. 2 ЗКИ няма констативен, а по – скоро конститутивен ефект спрямо обстоятелството дали и от кой момент настъпва предсрочната изискуемост на сумите по Договора за кредит, моментът на получаването му, както и ясното му и недвусмислено съдържание са характерните белези, които определят неговите правни последици. В този смисъл изявлението по чл. 60 ал. 2 ЗКИ няма характера на отлагателност и не поставя уговорка, както и не определя по – нататъшен момент, в който то да породи своя резултат. Това е крайната и окончателна, непоколебима воля на кредитора, която не е обусловена от обстоятелството дали длъжникът ще погаси вноските и сумите с настъпил падеж. Следва да може да се проследи движението на средствата от длъжник към кредитор и да се прецени дали е настъпило неиздължаване на съответните месечни вноски от длъжника и датите на техните падежи, както и действителния размер на вземането, което прави целият дълг предсрочно изискуем. Липсата на информация за кой период от време и в какъв размер лизингополучателят не е изпълнил задължението си, т. е. кога са спрели плащанията, кои и колко месечни вноски не са платени, поради което договорът за лизинг е обявен за предсрочно изискуем, не може да даде ясна преценка дали отразеното в извлечението на лизингодателя удостоверява изискуемо и подлежащо на изпълнение вземане. ВКС приема, че удостоверителният обхват на изявлението на кредитора трябва да се изведе от двете дадени в кумулативна връзка основания за издаване заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, а именно наличието на редовен от външна страна документ по смисъла на чл. 417 ГПК, и който да удостоверява подлежащо на изпълнение вземане. Изявлението на кредитора трябва да удостоверява задължението на длъжника – данни за договора за лизинг и за погасяване на задълженията по него. Извън тези данни, изявлението трябва да удостоверява и второто основание за издаване на заповед за незабавно изпълнение, а именно- подлежащо на изпълнение вземане, което в случая е удостоверяването на фактите, въз основа на които вземането е станало предсрочно изискуемо – т. е трябва да са налице и данни откога длъжникът е изпаднал в забава при погасяването на две и повече погасителни вноски, за да се счете, че се е сбъднало условието или по скоро за кредитора да настъпи основание да обяви вземането за предсрочно изискуемо. Справката, която удостоверява фактическото състояние на задължението следва да обективира данните, въз основа на които е изготвена поканата за незабавно издължаване, а именно:

• Конкретизация на неплатените вноски, като брой, размер и падеж;
• Конкретизация на остатъчните вноски с невъзникнал падеж, като брой, размер и падеж;
• Конкретизация на останалите вземания, възникнали към датата на поканата;
• Данни за договора за лизинг и за погасяването му – платените вноски и други, като брой, размер, падеж и дата на плащане;

Смятам, че тук е мястото да отдадем дължимото и на една идея, която все още е на етап проект в България, но успешно се прилага в много други държави от Европейския съюз. А именно Проекта на Закон за защита при свръхзадълженост на физически лица. Свръхзадължеността на гражданите е резултат на обективни и субективни обстоятелства – свиване на пазара на труда, влошаване на условията за малък и среден бизнес, неудачни стопански инициативи, както и на чисто житейски неблагополучия. Основен принцип на гражданското право е, че длъжникът отговаря с цялото си имущество. Длъжникът – физическо лице, по настоящем в Българското право, за разлика от търговските дружества, дори след осребряване на цялото му имущество, не се освобождава от непогасените задължения. Тези задължения продължават да растат, като няма реални изгледи кредиторите да бъдат удовлетворени в бъдеще. Така значителен брой хора изпадат в бедствено положение като „вечни длъжници“, състояние, което ги прави безполезни за обществото и за стопанството в частност. Общественият интерес в съвременния демократичен свят и при създадените от него правила на свободна пазарна икономика, налага все повече виждането, че на „вечните длъжници“ трябва да се дава възможност отново да се ангажират в общественополезна дейност. След анализиране на европейските практики по отношение на регламентацията на обществените отношения в областта на свръхзадължеността на физическите лица, както и на такива извън Европа и с оглед непреодолимата свръхзадълженост на гражданите е оправдано да се твърди, че и в България е необходимо приемането на Закон за защита при свръхзадълженост на физическите лица. Законопроектът е нов за съвременното законодателство и целта е да се прекрати състоянието на свръхзадълженост на физическите лица, позволявайки им да получат втори шанс или разпространеното в други европейски практики – „Fresh start“. Предложеният законопроект предвижда свръхзадължените граждани да се освободят от дълговете си при определените в закона условия. За целта длъжникът трябва да обяви пред съда, че е свръхзадължен и да декларира цялото си имущество и доходи, като по този начин ги предоставя на разположение на кредиторите за удовлетворяване на вземанията им. Предпоставките за допускане на защитата ще са:

– съотношението между активите и пасивите на длъжника безспорно да показва, че с осребряване на имуществото и с разумно очакваните доходи за следващите две до три години, е невъзможно да бъдат погасени задълженията;

– длъжникът да е добросъвестен – да не е изпаднал в свръхзадълженост в резултат на извършено от него умишлено престъпление, преднамерено, като е поел задължение без намерение да го изпълни или за да увреди кредитор, или е станал свръхзадължен поради разсипничество.

Защитата от свръхзадълженост се допуска в охранително производство пред Районния съд. Съдът не проверява истинността на декларираните обстоятелства. Тази възможност е предоставена на кредиторите. Предвидено ще е създаването на особен регистър, който да се води от Агенцията по вписванията. В регистъра ще се обявяват молбата за защита, приложенията й, всички изменения в обстоятелствата (недекларирани имущества, новопридобити такива, допълнителни доходи, непосочени кредитори и длъжници и др.) След изтичането на 3 години от обявяването на молбата всички необезпечени задължения на длъжника ще се погасяват. Основен принцип на законопроекта е правата на кредиторите в рамките на завареното имущество и доходи и новопридобитите в две-тригодишния период, да не бъдат засегнати от допускането на защита. Срещу такива имущества и доходи изпълнението продължава до осребряването им. Кредиторите остават в същото положение, в каквото биха били, ако длъжника не е поискал защита. Те могат да се удовлетворяват от цялото имущество на длъжника. Същевременно, чрез особения регистър, кредиторите ще бъдат информирани, както за наличното имущество, включително длъжниците на длъжника, така и за другите кредитори. Всички кредитори ще запазват обезпеченията си. Ще се запазва правилото, че несеквестируемостта, включително на жилище, не може да се противопостави на ипотека или залог. Единственото засягане на правата на кредиторите ще е предвиждането на закона, да спре начисляването на лихви и неустойки върху всички задължения, освен за обезпечените с ипотека или залог. Кредиторите ще имат право да оспорват вземанията на други кредитори и да събират вземанията на длъжника. По предвидения законов ред те ще могат да искат унищожаване на сделки, които ги увреждат. Когато длъжникът не е имал право да получи защита, поради недобросъвестност или защото не е свръхзадължен по смисъла на закона, всеки кредитор ще може да поиска отмяна на решението за поставяне под защита. Кредиторите ще могат да поискат отмяна на решението за защита, ако длъжникът не е декларирал имущества и доходи, както и ако неправомерно се е разпоредил с такива имущества и доходи. След подаването на молбата, последващите действия ще се развиват без участие на длъжника и без административна намеса от държавен орган. Единственото, което ще е длъжен да прави длъжникът е да съхранява декларираното имущество и да декларира новопридобитите активи, както и да внася доходите, които надвишават несеквестируемите в особена сметка. В 10 годишен период от обявяването на молбата, длъжникът ще е ограничен в правата си. Той не ще може да бъде учредител на търговски дружества, управител, член на съвета на директорите, на управителен и надзорен съвет, както и на управителни и надзорни органи на кооперации или организации с нестопанска цел. Тези ограничения ще отпадат, ако длъжникът изплати задълженията си, макар и погасени. Предвидена е и забрана за кредиторите да притесняват длъжника, да искат изпълнение или изменение на правоотношенията. (виж и Решение на ВКС № 16 / София, 09.05.2017 г. на стр. 175 и сл. от настоящата Част II).

Пристъпване към изпълнение върху заложено имущество. Този способ е типичен за кредитори, различни от Лизингодателите, докато по отношение на лизинговата сделка се прилага по изключение, само когато по нея е предвиден залог на имущество като допълнително обезпечение. Като първа стъпка лизингодателят следва да заяви за вписване в Централния регистър за особените залози (ЦРОЗ), че пристъпва към изпълнение, и едновременно с това да уведоми залогодателя (лизингополучателя), че започва изпълнението. С извършването на това действие заложеното имущество юридически преминава в разпореждане на заложния кредитор, а залогодателят вече няма власт върху заложените вещи. Той няма право повече да ги продава, да ги ипотекира или да ги залага повторно. Дори залогодателят да стори това, съответната продажба ще бъде нищожна спрямо заложния кредитор. Той ще може да продаде заложеното имущество и/ или да го изземе от купувача независимо от волята му. Вписването на пристъпване към изпълнение дава право на заложния кредитор да получи заложеното имущество, да го запази, поддържа и застрахова, да вземе мерки за получаване на доходите от него, както и да увеличи продажната му цена или да намали разходите по продажбата. Но и трябва да се има предвид, че последните две действия могат да се окажат в значителна степен противоречиви. На практика заложният кредитор най-често е получил като обезпечение залог на стойност (условно и зависещо от конюнктурата на пазара) по-голям от дълга. Затова неговият интерес е да продаде максимално бързо заложените вещи, т.е. да намали разходите по продажбата, а не да търси максимална цена. Общото задължение на заложния кредитор да прояви грижата на добър търговец е слаба гаранция за интереса на залогодателя. Затова трябва да се има предвид, че най-вероятно продажбата ще се извърши по значително занижена цена, от което залогодателят ще загуби. При всички тези случаи залогодателят е длъжен да окаже необходимото съдействие за изпълнение върху заложеното имущество или за запазването му. В противен случай заложният кредитор въз основа на извлечение от регистъра на ЦРОЗ за вписано обезпечение и за започване на изпълнението може да поиска от държавен или частен съдебен изпълнител (ЧСИ) предаването на заложеното имущество. Оспорване на изпълнението може да се осъществи чрез специални съдебни искове, в които залогодателят трябва да докаже, че не дължи или че заложният кредитор няма право на залог, което на практика е доста трудно при наличието на цяла поредица от документи по вписване на особения залог в ЦРОЗ, стабилизирани с нотариални заверки и достоверни дати.

Обезценка и отписване на лизингови финансови активи (вземания) . Към всяка отчетна дата следва да се извършва преглед за наличие на индикации за обезценка на финансовите активи, които не се оценяват по справедлива стойност. В случай, че такива индикации са налице, се определя възстановимата стойност на актива. Даден финансов актив е обезценен, когато са налице обективни доказателства за влошаване след първоначалното признаване на актива и когато това влошаване влияе върху бъдещите парични потоци и това влияние може да бъде надеждно измерено. Обективни доказателства, че финансови активи (включително капиталови инвестиции) са обезценени, включват: неизпълнение или просрочие от длъжника, преструктуриране на задължението към Финансовата институция при условия, които Финансовата институция иначе не би разглеждала, индикации, че длъжник или емитент ще изпадне в несъстоятелност, неблагоприятни промени в статуса на плащания на длъжник или емитент, изчезването на активен пазар за дадена ценна книга и наблюдаеми данни, които показват, че има измеримо намаление на очакваните парични потоци от група финансови активи. Кредитите (лизинговите договори) се оценяват и класифицират въз основа степента на кредитен риск, срока на забавата на изискуемите суми по тях, оценката на финансовото състояние на длъжника и източниците за изплащане на неговите задължения. Когато Финансовата институция има повече от една кредитна експозиция към лица, които могат да се разглеждат като носители на общ риск, тези експозиции се класифицират с най-висока степен на риск. Финансовата институция следва да формира провизии за загуби от обезценка както на специфично така и на колективно ниво. Експозиции, по които има просрочия над 90 дни, или за които са налице един или всички индикатори за неизпълнение описани по-горе, се оценяват за специфична обезценка. Всички индивидуално значими активи, за които не е налице специфична обезценка, се оценяват на колективно ниво, дали е възникнала загуба, която все още не е проявена. Активи, които не са индивидуално значими се оценяват на колективно ниво, като се обединяват в групи от финансови активи (оценявани по амортизируем стойност) със сходни рискови характеристики. За определяне обезценката на колективно ниво, Лизингодателят използва статистически модели на исторически данни за развитието на степента на неизпълнение, период на възстановяване на просрочия и възникналата загуба, коригирана с очакванията на ръководството спрямо настоящите икономически условия и кредитна задлъжнялост. Степента на просрочия и загуби, както и очаквания период на възстановяване на просрочията се сравняват периодично с фактическите данни, за обезпечаване на тяхното уместно прилагане. Специфичните загуби от обезценка за конкретно определени експозиции представляват разликата между балансовата стойност от предходния отчетен период на рисковата експозиция и нейната възстановима стойност към отчетния период. Възстановимата стойност на рисковата експозиция се определя, като договорените парични потоци се намаляват с процент за риск от загуби в зависимост от рисковата категория на длъжника и установените очаквани парични потоци се дисконтират чрез прилагане на съответния ефективен лихвен процент. Обичайно, краткосрочните вземания не се дисконтират. В случай, че дадено вземане (или част от него) е обявено за несъбираемо, то се отписва срещу заделената провизия за обезценка. Тези вземания се отписват след като са приключили всички необходими процедури и е определен размерът на загубата. В случай, че в последващ период сумата на загубата от обезценка намалее и намалението може обективно да бъде отнесено към събитие след датата на отчитане на обезценката, то тогава загубите от обезценка се реинтегрират в приходите или разходите. Кредитите (лизинговите вземания) следва да са представени нетно, като отчетната стойност се намалява с начислените разходи за обезценка. Увеличението на стойността на провизиите за загуба от обезценка се признава в приходите или разходите. Лизингодателят следва да отнася към приходите за текущата година (реинтегрира) загубите от обезценка, освободени поради събиране на част или на пълния размер на класифицираната кредитна експозиция, която е била провизирана за загуби от обезценка, както и при прекласифициране в по-нискорискова класификационна група. Провизии за загуби от обезценка се определят за покриване на съществуващи загуби от обезценка, които не могат конкретно да бъдат определени за всеки отделен кредит (лизинг) в размери в съответствие с приетата политика на Финансовата институция. Политиката й за определяне на загуби от обезценки определя правилата за намаляване на балансовата стойност на портфейл от идентични кредити (лизингови вземания) до тяхната възстановима стойност към отчетната дата. Възстановимата стойност на кредити (лизингови вземания), преоценени по справедлива стойност, се изчислява, като очакваните бъдещи парични потоци се дисконтират с текущия пазарен лихвен процент.

Финансовата институция (лизингодателят) отписва финансов актив, когато договорните права спрямо паричните потоци от актива изтекат или тя прехвърли правата за получаване на договорните паричните потоци от финансовия актив чрез транзакция, при която всички рискове и ползи от собствеността върху финансовия актив са прехвърлени в значителна степен. Всички права върху прехвърлени финансови активи, които са възникнали или поддържани от Финансовата институция, се признават като отделен актив или пасив. Финансовата институция отписва финансов пасив когато нейните договорни задължения отпаднат, бъдат отменени или изтекат. При сделки, при които се прехвърлят активи, но се запазват всички или част от рисковете и ползите, Финансовата институция не отписва от отчета за финансовото състояние съответните активи. Прехвърляне на активи, за които Финансовата институция запазва всички или част от рисковете и ползите, са например репо сделките или сделки за отдаване под наем на ценни книжа. При прехвърляне на финансов актив, върху който Финансовата институция запазва контрол, активът продължава да се признава в отчета, като Финансовата институция оценява до каква степен е изложена на промени в справедливата стойност на актива. (Следва да се държи сметка и за уредбата на IFRS 5 Non–current Assets Held for Sale and Discontinued Operations (МСФО 5 Дълготрайни активи държани за продажба и преустановени дейности (Повече информация в Приложение 6 на настоящата Част II на учебника, стр. 165)).

• 9.6.4. Възстановяване държането на вещи (собствени) за Лизингодателя.

            След изтичане на срока на Предизвестието за прекратяване, в случай, че не са постъпили изисканите плащания Лизингополучателят следва да бъде приканен да възстанови държането върху актива доброволно. При доброволно връщане на актива следва да се подпише Приемо-предавателен (Констативен) протокол между страните. Препоръчително е към Протокола да се прилага и снимков материал, който се осигурява при предаването на актива. Целта е да се подобри качеството на наличната информация и да се засили контрола в процеса по приемане на активи от Лизингополучателите или трети лица, както и намали опасността от понасяне на финансови загуби за Лизингодателя, в следствие на неточно описани и приети активи. Като правило, връщането на активите, следва да се осъществи на посочен от Лизингодателя адрес, с изключение на активи, за които е необходимо съдействия при демонтаж, за тях следва да се предостави достъп. Всички допълнителни разходи, които биха възникнали по логистиката на активите, следва да са за сметка на Лизингополучателя. В случай на установени липси и щети, същите следва да бъдат отразени в протокола, като за отстраняването им бъдат предприети своевременни мерки за уведомяване и на Застрахователя.

            При отказ от доброволно връщане на актива, след разваляне на договора за лизинг, и когато се укрива вещта, лизингополучателят осъществява състава на престъплението по чл. 206 НК („Обсебване“). Когато в разумен срок от датата на прекратяване на договора или вземането на решение от Лизингодателя за възстановяване на държането и изчерпване на всички възможности за това със собствени усилия, той следва да потърси съдействие от компетентните държавни органи (основно МВР и Прокуратура), но така също за съдействие може да се ползват и услугите на външен изпълнител – фирма, специализирана във възстановяване държането върху активи.

Тук е мястото да се обърне специално внимание на специфичните трудности, които се срещат при прилагане на ЗМВР като цяло и чл. 206 и чл. 209 НК по отношение на обсебването от Лизингополучателя на актив. Съгласно чл. 51, ал. 1, т. 3 от ЗМВР, за изпълнение на задачите по чл. 6 от ЗМВР, структурите на МВР извършват дейности по обезпечаване на разследване на престъпления. В частност Главна дирекция „Криминална полиция”, като структура на МВР, има за цел съгласно чл. 51 от ЗМВР, предотвратяване, пресичане, разследване и разкриване на престъпления, като по-конкретно и на основание чл. 52, ал. 2, т. 5, б. а) от ЗМВР, посочената дирекция има за задача да извършва дейности по издирване на вещи – предмет или средство за извършване на престъпление. Цитираните разпоредби обхващат в своето приложно поле всички видове престъпления с изключения на свързаните с организираната престъпна дейност (чл. 52, ал. 1, изречение последно / ЗМВР). Т.е. не съществува законово основание за диференцирано отношение на органите на МВР при изпълнение на техните задължения във връзка с разследване на престъпления, отговарящи на различните състави на престъпления по НК. Съгласно чл. 54 ал. 3 от ЗМВР разследващият полицай взема решения по вътрешно убеждение, което следва да е основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства. Последното правило се отнася до разследването на всички видове деяния, които могат да се квалифицират като престъпни. Същото можем да кажем и за правилата за оперативно – издирвателната дейност – чл. 139 и следващи от ЗМВР. Съгласно чл. 144, ал.1 , т.1 от МВР разследващия орган има право да извършва всякакви оперативно – издирвателни дейности ако са: получени данни за лица, които подготвят, извършват или вече са извършили престъпни деяния, когато не са достатъчни за образуване или започване на наказателно производство. Въпросният текст не изисква получените данни да са подкрепени с каквито и да било доказателства, напротив – изрично посочва, че издирвателните дейности се извършват именно ако няма достатъчно данни за образуване на наказателно производство. Съществена част от оперативно – издирвателните дейности в случаите, когато е налице посегателство срещу имущество на физически и юридически лица е именно издирването на имуществото. В този смисъл e и чл. 78 от ППЗМВР и изработената практика в МВР за действие в случаи на Кражба на движими вещи, които притежават регистрация в КАТ или КТИ, а именно противозаконно отнетото МПС да бъде обявено за т.нар „общодържавно издирване” чрез специален бюлетин, да бъде подадена информация до ИНТЕРПОЛ, и др. подходящи издирвателни мероприятия (включване в системите за видеонаблюдение, претърсване на съмнителни обекти и т.н.). Предвид изложеното, може да се заключи че в ЗМВР е налице нормативната уредба, която дава право на органите на МВР да третират еднакво сигналите за евентуална Кражба и тези за потенциално Обсебване на движими вещи. Тези престъпления засягат един и същи вид обществени отношения и противоправния резултат от тях е еднакъв. Нарушават се едни и същи интереси, правните последици са еднакви – правоимащият е лишен неправомерно от държането на вещта и респективно от възможността да я ползва и / или да се разпорежда с нея. Разликата между двата състава е в изпълнителното деяние – в начина, по който се постига противоправния резултат. Изложеното с още по-голямо основание предполага еднакви оперативно – издирвателни действия, еднакви процедури по разследване, еднакъв интензитет на реакция от страна на полицейските органи. Още повече, че последните нямат за задача да извършват квалификация на престъпното деяние, а да съберат необходимите  данни, въз основа на които в последствие в наказателния процес деянието да може да бъде правилно квалифицирано от компетентните органи – прокуратура и съд. На основание чл. 161о, т. 1 от ЗМВР компетентните органи на МВР могат да въвеждат по собствена инициатива сигнали в Шенгенската Информационна Система за издирвани вещи и отново няма диференциация в разпоредбата относно основанието, на което вещта се издирва. Същото е положението и в разпоредбите на ППЗМВР. Отново текстовете задължават полицейските органи да осъществяват мероприятия за преустановяване на изпълнителното деяние, предотвратяване на настъпването на престъпните му последици и ограничаване на техните размери (чл. 55, ал. 4 / ППЗМВР) и по конкретно служителите на Дирекция „Криминална полиция”  да осъществяват издирвателна дейност на вещи на територията на страната и зад граница, включително като обявява за общодържавно издирване вещи (чл. 78, ал. 1, т. 3 / ППЗМВР). Разпоредбите му се отнасят до разследването на всички видове престъпления, както Кражбата, така и  Обсебването. Не може да се приеме за сериозен довод, че случаите на неправомерно задържане на актив от страна на лизингополучател касаят само граждански правоотношения. Законодателят е въвел като основен елемент от фактическия състав на „Обсебването” (чл. 206 НК) именно наличието на гражданско правоотношение. Това е направено с очевидната цел да се уличат като престъпни именно всички случаи на неправомерно лишаване от владение върху вещ, когато не е на лице противозаконно отнемане., т.е. когато престъплението не може да бъде обхванато от състава на Кражбата, където гражданско правоотношение липсва. Всъщност това  е основната разлика между фактическите състави на Кражбата и Обсебването. При кражбата липсва гражданско правоотношение – има противозаконно отнемане без знанието и съгласието на пострадалия, при обсебването е точно обратното – за да е изпълнен фактическия състав на това престъпление следва първоначално да е налице гражданско правоотношение – правно основание, на което извършителят се е сдобил с държането на вещта, в резултат на което да е възможно в последствие противоправното своене. Предвид изложеното следва да се даде тежест на схващането, че при валидно развален от Лизингодателя поради неизпълнение договор за лизинг и отказ на Лизингополучателя да върне /укриване/ вещта, предмет на договора за лизинг, са налице всички законови предпоставки за получаване на съдействие от Органите на МВР по осигуряване задържането на Вещта, до окончателно решаване на случая по евентуалното наказателно преследване по силата на чл. 206 от НК. Като не връща лизинговата вещ, след като договорът е надлежно развален, като се укрива и укрива вещта, лизингополучателят осъществява състава на чл. 206 от НК. Гражданско – правните последици са само аспект от последиците, които причинява престъпно деяние. Те не изключват наказателно – правния аспект на същото и възможността да се търси отговорност от виновното лице с цялата строгост на НК. Задължение на Прокуратурата е да извършва предварителна проверка при всеки сигнал, сочещ данни за престъпление, а при пълнота на данните освен достатъчния повод – сигнала – следва директно да се образува досъдебно производство по НПК. Държавата в лицето на Прокуратурата и МВР е длъжна да защитава правните субекти в рамките на предоставените ѝ от Закона правомощия, а не да ги оставя да решават проблемите си сами. Не на последно място анализът на актовете на Прокуратурата и Съда за последните няколко години води до извода, че жалбите на Лизингодателите, които Прокуратурата допуска до Съда в повечето случаи завършват с осъдителни присъди.

Ако невъзможността да се плащат лизинговите вноски е била налице още в началото, при сключване на договора, тогава следва да се мисли за реализиране хипотезата на чл. 209 от НК („Измама“). Горе казаното по отношение прилагането на чл. 206 НК до голяма степен се отнася и за случаи, в които се осъществява и/или състава на чл. 209 от НК, когато лизингополучателят плаща ефективно само първоначалната вноска, след което преустановява плащането, без да връща вещта и след като договорът бъде развален. Налице от една страна е явно намерение да не се върне вещта и тя да се държи без правно основание, а от друга да не се изпълняват условията на договора за лизинг, най-вече за заплащане на дължимото.

                        В случаите на навременно съдействие на Прокуратурата и органите на МВР, довело до успешно възстановяване държането на актива, същият се приема от Лизингодателя съгласно описаните по-горе правила за доброволно приемо-предаване. При изземване/връщане на актив на лизингодателя, е желателно незабавно да се направи справка при съответния застраховател/ застрахователен брокер поел ангажимента по застраховането на актива, за наличието на валидна застрахователна полица, заплатени ли са съответните падежирали вноски и за необходимост от оглед на лизинговата вещ (ако се изисква такъв). В случай на констатирани застрахователни щети по вещта, които не са заведени пред Застрахователната компания, същите следва да бъдат заведени по надлежния ред. При предаване на активите в държане на лизингодателя, следва да се предадат и оригиналите на застрахователните полици, протоколи за заведени щети и възлагателни писма, както и сметките за плащане на застрахователни премии по валидни полици. Подновяването на изтекли полици на иззети активи, е също така неотменен ангажимент, ако лизингодателят не иска да допусне недостатъци по отношение на обезпеченията си. Подобна политика следва да се прилага и за всички активи по прекратени договори за лизинг, по които вещите все още не са иззети. Следва да се държи сметка за наличие на валидни полици, както и идентификация и разрешаване на проблемни случаи при междувременно подновени полици.

В редица случаи лизинговите компании се сблъскват с проблеми при прекратяване на регистрацията на МПС, тяхна собственост, основно по следните причини:

• Най-голямата част от случаите, при които не може да се прекрати регистрацията е тази, в която прокуратурата и съдът отказват да образуват досъдебни производства за обсебени от лизингополучателите лизингови вещи (особено МПС) с мотива, че се касае за гражданско правни отношения, които трябва да се решават по гражданско правен ред (дори когато лизинговата компания е извършила всички необходими правни действия пред гражданските съдилища). Друга разновидност на тези случаи е когато прокурорите, наблюдаващи вече образувани досъдебни производства за обсебване на лизингови вещи, отказват да обявят за издирване въпросните вещи.
• На второ място са случаите, при които лизингово ПС е било регистрирано в КАТ на съответната областна дирекция на МВР в Република България, но впоследствие се е установило, че ПС е обявен за издирване по линия на „Интерпол“ от някоя държава членка. При тези случаи ПС се задържа в поделение на МВР до изясняване на случая, но регистрацията на ПС в КАТ не се прекратява, което води до задължения за заплащане на данъци от страна на текущия собственик – лизинговата компания. Към тези случаи могат да се причислят и установените при пререгистрация в полицията ПС с интервенция върху рамата.
• На трето място са проблемите, които възникват в резултат на бездействие на някои застрахователни компании. При тези случаи застрахователните компании не са прекратили регистрацията на откраднати и/или претърпели тотална щета автомобили, за които те са заплатили дължимото застрахователно обезщетение на лизинговата компания. Такива случаи много трудно се разрешават поради липсата на документи у лизинговите компании и сравнително краткия срок на пазене на документацията по изплатените щети от застрахователите (5 години). От друга страна съгласно Застрахователния кодекс застрахователно обезщетение за тотална щета се изплаща след прекратяване на регистрацията в КАТ на МВР, което прави прекратяването на регистрацията почти невъзможно по общия ред поради липсата на документи.
• Не на последно място трябва да се посочат и случаите, при които лизингополучателят е изплатил ПС, но отказва по различни причини да придобие собствеността върху него (проблеми с данъчните, наложени запори от банки или други организации и т.н.). Това от своя страна принуждава лизинговите компании да търсят други форми и методи за прекратяване на регистрацията, които на практика удължават времето за разрешаването на случаите и водят до допълнителни разходи за данъци по конкретните ПС. Съществуващата уредба предвижда възможност за прекратяване на регистрацията по искане на собственика, но същата е предпоставена от изпълнението на редица условия, които поставят собственика на ПС пред практическа невъзможност да прекрати регистрацията, ако не е налице някое от тях. Предвидените в Наредба I-45 от 24 март 2000 г. предпоставки за прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство не изчерпват всички хипотези, при които за собственика би възникнал интерес от това. Възможност за прекратяване на регистрацията на ПС би била от особено значение за собственици, предоставили, на правно основание, ПС за ползване на трети лица. Неизпълнението по договори за лизинг (финансов и оперативен) често се изразява не само в пълно или частично неизпълнение на задължението за заплащане на лизингови вноски, но и в отказ на лизингополучателя да възстанови владението върху лизинговия актив на лизингодателя. В тези случаи, след като прекрати договора за лизинг, лизингодателят разполага със сравнително ограничени възможности за защита на своите права като собственик на лизинговия актив. Много често, дори принудителната реализация на задължението за връщане на лизинговата вещ зависи от волята на длъжника, доколкото активът се намира в негово държане и, съответно, може да бъде укрит. Нещо повече, актив, обект на прекратен договор за лизинг, би могъл да напусне пределите на страната, доколкото лизингополучателят разполага с документи, легитимиращи го като ползвател на същия. В светлината на изложеното, считам за напълно обосновано в закона да бъде предвидена възможност за собственика на регистрирано ПС да прекрати регистрацията на същото на основание заявление, в което да обоснове причината за това – а именно, прекратен договор за лизинг, и представяйки пред съответната администрация оригинал на свидетелство за регистрация – част I.

• 9.6.5. Третиране по ЗДДС на лизингова вещ, предмет на прекратен поради неизпълнение договор за лизинг, при невъзможност за лизингодателя да възстанови държането върху веща:

Въпросът е необходима ли е, и при какви условия, корекция на ползван данъчен кредит по реда на чл. 79, ал. 1 от ЗДДС във връзка с чл. 79, ал. 6, т. 2 ЗДДС при едностранно прекратен договор за лизинг, без да е налице възстановяване държането на лизинговата вещ от страна на лизингодателя (тук следва да се има предвид, че има лизингодатели, които прекратяват договори за лизинг, едва след като вече са възстановили държането на вещите по неизпълняващите се договори). Обичайно, съгласно Договора, лизингополучателят след писменото уведомление, че лизингодателят разваля договора, се задължава да върне незабавно за своя сметка и свой риск, но не по-късно от конкретно уговорен срок от датата на предизвестието от лизингодателя, лизинговата вещ на лизингодателя, за което връщане страните следва да съставят приемо-предавателен протокол. В случай, че лизингополучателят не изпълни задължението си за връщане на вещта, лизингодателят следва да я обяви за обсебена (открадната по изключение в редки случаи) пред компетентните органи. За разлика от счетоводното законодателство, което дели договорите за лизинг на две основни групи „финансов лизинг“ и „експлоатационен лизинг“ (оперативен), то в ЗДДС за целите на облагане с данък върху добавената стойност са въведени други понятия (по подробно виж Част I от учебника, § 5.2.3.):

– договор за лизинг, в който изрично е предвидено прехвърляне правото на собственост и

– договор за лизинг, в който е уговорена само опция за прехвърляне правото на собственост;

Позицията на НАП към момента е, че в случай, че начисляването на ДДС по лизинговия договор е преустановено, считано от датата на едностранното му разваляне би следвало лизингодателят да извърши корекция на ползвания данъчен кредит при покупката на вещта, обект на лизинговия договор. На основание чл. 79, ал. 3 от ЗДДС регистрирано лице, което изцяло или частично е приспаднало данъчен кредит за произведени, закупени, придобити или внесени от него стоки, при унищожаване, установяване на липси или при бракуване на стоките, както и при промяна на предназначението им, за което вече не е налице право на приспадане на данъчен кредит, начислява и дължи данък в размер на приспаднатия данъчен кредит. За стоките /движими вещи/, които са дълготрайни активи по смисъла на Закона за корпоративното подоходно облагане (ЗКПО), корекцията на данъчния кредит се извършва по формулата на чл. 79, ал. 6, т. 2 от ЗДДС. Корекцията се извършва с протокол, съставен по реда и със съдържание, определени в чл. 66, ал. 1 от ППЗДДС. Протоколът се издава най-късно на последния ден от данъчния период, през който са възникнали обстоятелствата за извършване на корекцията, предвид текста на ал. 2 на чл. 66 от ППЗДДС. Протоколите следва да намерят отражение в дневника за продажбите и справка- декларацията за данъчния период, през който са издадени /чл. 66, ал. 5 от ППЗДДС/.

Фактическото предоставяне на стока (вещ/ актив) по договор за лизинг, в който изрично е предвидено прехвърляне правото на собственост има характер на доставка на стока и разпоредбата на чл. 79, ал. 6 от ЗДДС е напълно приложима. Лизингодателят не следва да извършва корекция с Протокол по чл. 66, ал.1 от ППЗДДС, поради това, че при предаването на вещта в началото на Договора е издал фактура за цялата стойност и начисленото ДДС, но съответно няма да има право и на издаване на Кредитно известие докато е налице липсата (на държане) на вещта. Но ако иска да издаде Кредитно известие, ще следва да извърши и корекцията с Протокол по чл. 66, ал.1 от ППЗДДС.

Фактическото предоставяне на стока по договор за лизинг, в който е налице само опция за прехвърляне на собствеността върху стоката има характер на доставка на услуга. Същевременно услугата има за предмет предоставяне правото на ползване на вещ, която съгласно чл.50 от ЗКПО отговаря на критериите за класифициране като амортизируем дълготраен материален актив (АДМА). Следователно разпоредбата на чл. 79, ал. 6 от ЗДДС принципно е приложима и по отношение на предоставена за ползване лизингова вещ при условия на договор за лизинг с опция, стига да е налице някоя от визираните в ал. 3 предпоставки за извършване на корекция. ЗДДС, макар и да обвързва необходимостта от извършване на корекция на ползван данъчен кредит с факта на липсата или брака на даден актив, не дава легална дефиниция на понятието „Липса“: но в контекста на счетоводното и данъчно законодателство това е установеното несъответствие при фактическа проверка чрез съпоставяне на натуралните и стойностни параметри на наличните активи на едно предприятие със счетоводните данни за тях. В общия случай това несъответствие са установява към определена дата при извършване на инвентаризация. Характерно за договора за лизинг – тип „Услуга“ (съгласно ЗДДС), независимо от това дали същият има характер на договор за финансов лизинг с Опция или за оперативен (експлоатационен) лизинг, е това, че същият няма автоматичен транслативен ефект. За да се прехвърли правото на собственост върху вещта, обект на лизинг, е необходимо да е налице отделен акт. Следователно, юридически собственик на вещта, обект на договор за лизинг – тип „Услуга“, до датата на сключването на такъв за покупко – продажба е лизингодателят. Същевременно съгласно т. 20 от МСС 17, вещите, обект на договори за финансов лизинг се признават като актив в баланса на лизингополучателя. Той е и лицето, което има право да отчита разходи за амортизация на въпросния актив. Съгласно т. 36 от МСС 17 лизингодателите трябва да признават активите, държани по силата на финансов лизинг, в своите баланси и да ги представят като вземане. При разваляне на договора за лизинг обаче, доколкото лизингополучателят дължи връщане на лизинговата вещ, а лизингодателят няма вече финансов актив – вземане, тъй като лизинговите вноски са дължими само за периода на ползване на вещта до разваляне на договора, то за лизингодателя възниква задължение да заведе вещта в баланса си като актив (за счетоводното отчитане на върнатите вещи приложение следва да намери IFRS 5 Non-current Assets Held for Sale and Discontinued Operations (МСФО 5 Дълготрайни активи държани за продажба и преустановени дейности (Повече информация в Приложение 6 на настоящата Част II на учебника, стр. 165))). По смисъла на т. 6 от МСФО 5 предприятието следва да класифицира даден нетекущ актив (или група за изваждане от употреба) като държан за продажба, ако неговата балансова стойност ще бъде възстановена основно по-скоро чрез сделка за продажба, отколкото чрез продължаваща употреба); да заведе лизингодателят вещта в баланса си като актив, обаче, по силата на т. 7 от МСФО 5 вещта (или групата за изваждане от употреба) трябва да бъде на разположение за незабавна продажба в неговото настоящо състояние, предмет единствено на условия, които са обичайни и приети за продажбите на такива активи (или групи за изваждане от употреба) и продажбата трябва да бъде много вероятна. От тук и изводът, че още с изтичането на предоставения на лизингополучателя срок, считано от датата на получаването на уведомлението за разваляне на договора и завеждането на съответният актив в баланса на лизингодателя като актив държан с цел продажба, и в случай, че вещта не бъде върната следва да се приеме, че лизингодателят е установил липсата й и за него е възникнало задължение за извършване на корекция на ползвания данъчен кредит по реда на чл. 79, ал.6 от ЗДДС. Следователно лизингодателят е следвало да извърши корекциите по реда на чл. 79, ал. 6, т. 2 от ЗДДС във връзка с чл. 79, ал. 3 от ЗДДС в данъчния период, през който са възникнали съответните обстоятелства /липса/, чрез съставяне на протокол за извършена корекция и отразяване на този протокол в дневника за продажбите и справка-декларацията за този данъчен период.

На практика лизинговите компании в България прилагат един от следните варианти:

• Извършване корекция с Протокол по чл. 66, ал.1 от ППЗДДС на ползван данъчен кредит по реда на чл.79 , ал.3 и ал. 6  от ЗДДС върху размера на непадежиралата главница, към момента на изтичането на предоставения на лизингополучателя срок за връщане на вещта; тук е възможен и следния модалитет: издаване на фактура за цялата непадежирала главница към лизингополучателя, с което на практика лизингодателят начислява и внася във държавния фиск ДДС (възстановява размера на ползвания Данъчен кредит) за дадената вещ;
• Извършване корекция на ползван данъчен кредит по реда на чл.79 , ал.3 и ал. 6  от ЗДДС върху размера на непадежиралата главница, след приключила прокурорска проверка и наличие на Официален документ, че активът не може да бъде намерен и върнат на Лизингодателя (за да се възприеме от НАП този начин на корекция на данъчен кредит е необходима от страна на лизингодателя сериозна правна и фактическа обосновка на конкретния казус);
• Има и трети вариант: да не се извърши корекция на ползван данъчен кредит, като се застъпва становището, че вещта не липсва (освен ако няма данни за тотална щета), лизингодателят продължава да търси правата си по законоустановените начини с цел да си я възстанови, продължава да заплаща всички други данъци за вещта (най-вече местни данъци и такси), застраховки и др. задължения, които не би следвало да са дължими за липсваща вещ. Но следва да се има предвид, че съгласно настоящата практика по прилагане на нормативната уредна на ЗДДС и подзаконовите му актове от страна на НАП, това се счита за нарушение и следва санкция (или от страна на лизингодателя е необходима сериозна правна и фактическа обосновка на конкретния казус);
• В случаи на възстановяване държането на вещ, предмет на прекратен договор за финансов лизинг с опция или договор за оперативен лизинг, за която е било установено на предишен етап, че е липсваща и е правена корекция на ползван данъчен кредит, следва да се издаде Протокол със знак минус на направената корекция на данъчния кредит, през месеца, в който е възстановено държането на веща. В случаи на възстановяване държането на вещ, предмет на прекратен договор за лизинг, в който изрично е било предвидено прехвърляне правото на собственост, лизингодателят има право на издаване на Кредитно известие за непадежиралата главница.

 

• 9.6.6. Извънсъдебно и съдебно разрешаване на спорове.
• Доброволно разрешаване на спорове: Всички разногласия и спорове, произтичащи от или във връзка с Договора и/или допълнителните споразумения към него, включително спорове относно тълкуване, недействителност, неизпълнение или прекратяване, както и споровете за попълване на празноти в Договора или приспособяването му към ново възникнали обстоятелства, следва да бъдат разрешавани по взаимно съгласие между страните. При Извънсъдебно разрешаване на спорове с потребител Лизингополучателят може да сезира помирителните комисии към Комисия за защита на потребителите, създадени по реда на чл. 182 – чл. 184 от Закона за защита на потребителите (виж и стр. 11-12 от настоящата Част II) , когато счита, че са нарушени неговите права и законни интереси.

• Медиация: Медиацията е способ за доброволно разрешаване на спорове, при който страните се подпомагат от трето, неутрално и безпристрастно лице – медиатор, за постигане на взаимно приемливо споразумение. Медиацията е един от способите за извънсъдебно разрешаване на спорове наред с арбитраж. Българският ГПК отдавна предвижда възможността за доброволно разрешаване на спора, поставен пред съда. В първото заседание по делото съдията е длъжен да покани страните да се спогодят. Тук обаче става дума за помирение, което е един по-неформален способ за доброволно разрешаване на спорове. С началото на демократичните промени в България натоварването с дела на съдилищата в страната се увеличава. За да създадат по-икономични алтернативи за гражданите и бизнеса, редица организации за правна реформа започват работа по въвеждането ма медиацията в България на основата на работещи модели от САЩ и Европа. През декември 2004 г. е приет Закон за медиацията. Според закона предмет на медиацията могат да бъдат граждански, търговски (в това число по Лизингови договори), трудови, семейни и административни спорове, свързани с права на потребители, и други спорове между физически и/или юридически лица. Медиация може да се използва и по наказателни дела в случаите, когато Наказателно-процесуалният кодекс го допуска. Днес в България са създадени и работят множество центрове по медиация, включително центрове за търговска медиация към някои от бизнес асоциациите. Създаден е и Единен регистър на медиаторите към Министерството на правосъдието. В него са вписани онези медиатори, които са преминали обучение, отговарящо на изискванията на министерството.

• Съдебно разрешаване на спорове: В случай, че възникналият между страните спор не е разрешен по взаимно съгласие (доброволно, в т.ч. чрез медиация) или Лизингополучателят не е предприел действия за разрешаванeто му чрез съдействие на помирителна комисия (в случаите на договор с потребител, като във всички случаи производството пред помирителна комисия не е задължителна предпоставка за отнасянето на спора за разрешаване от компетентния съд от всяка от заинтересуваните страни), спорът следва да бъде отнесен за разрешаване от компетентен съд или арбитраж (ако е договорен). Разумно е с оглед икономическата логика от водене на един съдебен процес и очаквания изход от делото, преди предприемането на съдебни действия да се направи проверка и оценка на налични обезпечения като възможност да се възстанови владение върху самата лизингова вещ и тя да има необходимата пазарна цена, обезпечителни гаранции, солидарна отговорност и поръчителство, липса на празноти в документите, обуславящи претенцията и вземането на лизингодателя, правилна оценка на възможността лизингодателят на практика да бъде реално възмезден за понесените загуби, след края на съдебния процес; и ако отговорът на тези въпроси е положителен, то следва да се предприемат действия по започване на съдебен процес в случаите, в които е налице опит или осъществена измама; когато от една страна с продажбата на активите по сделката лизингодателят не може да бъде възмезден напълно, и от друга имаме отказ от страна на лизингополучателя да покрие разликата; в някои случаи при започване на съдебни действия от други кредитори; когато не е възможно активите, предмет на сделката, не могат да бъдат отрити;

Подсъдността на споровете по отделен договор за лизинг има своите отлики, в зависимост от това, дали лизингополучателят е потребител или не. В случаите на договори с потребител лизингодателят няма право да уговаря в договора за лизинг различна подсъдност от компетентен български съд. В договорите с лица – непотребители (юридическите лица и лицата, сключващи договора за лизинг в качеството им на изпълняващи „свободна професия“) страните могат да уговорят подсъдността в съответния Договор или да оставят въпроса на разпоредбите на закона. Ако е налице уговорка за подсъдност следва да се имат предвид следните две възможности:

Арбитраж. Арбитражът в правото е форма на (алтернативно) разрешаване на спор – алтернатива на съдопроизводството, което разрешаване се осъществява от трето лице (арбитър), овластено от страните по спора с това право. В исторически план, арбитражът предхожда държавното (съдебно) правосъдие, а де факто към този момент арбитражът е договорна алтернатива на страните в случаите, когато спорът не се отнася задължително до държавната юрисдикция (в България такива са, например, въпросите и споровете относно недвижими имущества). Арбитражът е върховна проява на диспозитивното начало в гражданския процес. Неговата опора е разпоредителната власт на страните относно техните частноправни имуществени правоотношения. Упражнявайки тази власт те могат сами чрез договор за спогодба да уредят спорното правоотношение, но могат и да възложат на избрано от тях трето лице да разреши вместо тях спора.

За разлика от арбитража ад хок, арбитражната институция се учредява с оглед разрешаването на неограничен брой спорове, които могат да ѝ бъдат възложени в бъдеще. От тази гледна точка тя е постоянно действаща. Тя е недържавно (обществено) арбитражно учреждение, което администрира осъществяването на арбитража по делата, възложени на институцията. Затова тя има органи (председател, президиум, секретариат и др.), както и правилник, който не е нормативен акт. Неговата задължителна сила спрямо страните по спора се крепи на съгласието им да го възложат на институцията, а спрямо арбитрите- на съгласието им да поемат разрешаването на спора от името на институцията. За да бъде отнесен един спор до Арбитражния съд, между страните трябва да е сключено арбитражно споразумение (арбитражна клауза), с което страните декларират, че са съгласни евентуален бъдещ спор между тях да бъде решен от арбитражен съд и приемат неговото решение. Съгласно тази клауза всички спорове, породени от Договора или отнасящи се до него, включително споровете, породени или отнасящи се до неговото тълкуване, недействителност, изпълнение или прекратяване, както и споровете за попълване на празноти в Договора или приспособяването му към нововъзникнали обстоятелства, могат да бъдат разрешавани от Арбитражен съд съобразно неговия Правилник за дела, основани на арбитражни споразумения.

Опасност представляват арбитражни формирования, които прилагат противоправен принцип, възлагащ им компетентност след Мълчаливо или Пасивно съгласие на ответната страна. Този принцип противоречи на закона /ЗМТА/, където като процедура е изведено изричното съгласие в писмена форма, с което да се определи между страните възможността за разглеждане на спора от арбитраж. Тези арбитражи се ползват от правният вакуум на територията на Република България, относно липсата на регламентация при създаването на такива формирования, изисквания относно качествата и образованието на арбитрите, липсата на каквато и да е възможност за защита правата на гражданите при тези производства. Следва да се отбележи и опасността, арбитражна клауза да се вмъква в договори по Общи условия, което е във всички случаи Неравноправна клауза. От тази празнота се възползват онези, които целят да ограничат възможността за защита от тях в производства, като целта е такива да не достигат до съдебна инстанция.

Компетентен български съд. Всички спорове, породени от Договора или отнасящи се до него, включително споровете, породени или отнасящи се до неговото тълкуване, недействителност, изпълнение или прекратяване, както и споровете за попълване на празноти в Договора или приспособяването му към нововъзникнали обстоятелства, могат да бъдат разрешавани от компетентния български съд съобразно гражданско-процесуалните правила за определяне на родова и местна подсъдност.

• 9.6.7. Търговия с вземания и реализация на части/ пакети от портфейла.

Пазарът за търговия с вземания в България не е особено динамичен, но в последно време се забелязва активизиране на компаниите от целия му спектър. Портфейли от необслужвани вземания сменят собствениците си, а колекторският бранш е оптимистично настроен за развитието на сравнително новата за страната ни пазарна ниша през следващите години. Интересът на финансовите институции към търговия с вземания засега е умерен, но предимства има, тъй като не се налага да се правят задължителните по закон разходи за провизиране, както и такива за събиране на вземанията. Като проблемна се очертава високата междуфирмена задлъжнялост (натрупаните задължения обаче могат да се изчистят с много по-малка сума, тъй като една част от вземанията са взаимни и с едно плащане може да се удовлетвори повече от един кредитор). За съжаление в България не се поддържа обща статистика за събираемостта на лошите вземания и няма регистър на лошите длъжници. В европейски мащаб съществува практика вземанията да се продават в ранна фаза, за да се намали максимално бързо ликвидният натиск върху компанията кредитор. Малка част от фирмите у нас се обръщат директно към специализирани компании за събиране на вземания и подхождат скептично към подобни, нови за страната ни методи за управления на задлъжнялостта. Притесненията на фирмите са насочени основно към законовата и регулаторната рамка на платформите за търговия с вземания, тъй като към настоящия момент няма законодателство относно този пазар. Търговията с вземания е относително нов бизнес за страната ни. Икономическата криза обаче хвърли светлина върху тази пазарна практика. Показателно за това е скорошното навлизане на чуждестранни играчи на пазара. Десет години след кредитния бум и последвалата глобална криза финансовите институции в България се оказаха с повече от 20 млрд. лв. просрочени вземания. При някои от тях части от тези вземания бяха епизодично продавани на малки порции, при други – консервирани в балансите или извадени в специални дружества, финансирани пряко или заобиколно от самата финансова институция. Но същинското им разчистване започна едва след 2014 г., до голяма степен и под натиска на предстоящите към онзи момент проверки на качеството на активите и стрес тестовете. През последните година – две в България е налице безпрецедентен опит за тотален преглед на активите и портфейлите във финансовия сектор. За да покажат добри резултати, при финансовите институции (в това число и лизинговите) се наблюдава сериозен възход в ползването на външни компании (колекторски фирми), които се занимават както със събиране на просрочени вземания от името и за сметка на самите финансови институции, така и с изкупуването от тях на цели или части от портфейли (по същество това са вземания, които колекторските компании купуват с отстъпка и поемат риска да съберат). Т. нар. „Стрес тестове“ при банките и застрахователите допълнително мотивираха ръста в продажбата на портфейлни пакети. Този подход е добре познат на западните пазари и е положително, че България догонва тенденциите в Европа, като това дава възможност на лизинговия сектор да изчисти проблемните си вземания и да се фокусира върху основната си бизнес дейност. Прехвърляне на портфейлни пакети разбира се върви и по вътрешна линия в самите финансови групи (както от лизингова компания към банка майка, така и от банка майка към лизингова компания). Но ако се касае до портфейли с проблемни вземания, на ниво финансова група проблемът не винаги може да бъде решен. За това и може да се заключи, че като основен клиент на колекторските фирми през 2015 и 2016 г. се откроиха финансовите институции. Те са възложили близо 2/3 от обема, обработван в сектора. Компаниите, специализирани в събирането на необслужвани задължения, са изкупили портфейли с лоши кредити на обща стойност 456 млн. лв. през 2015 година. За сравнение, през предходната 2014 година тази сума е била 160 млн. лв., тоест става дума за 185% увеличение на бизнеса им.

Един често използван способ при лизинговите компании е единичната или пакетна продажба на конкретни (индивидуализирани) лизингови вещи. За разлика от всички други финансови институции, поради спецификата на лизинговото правоотношение (виж. ), лизингодателят е не просто обезпечен (с ипотека или залог върху чужда вещ/ вземане и т.н.) кредитор, а собственик на вещите, обект на (финансиране) договора за лизинг. Основните групи лизингови вещи, които биха попаднали в кръга на такива, които могат вторично да се реализират, са:

• Иззети лизингови вещи;
• вещи, предмет на договори за замяна (бартер), по силата на които лизингодателят е придобило собственост върху тях;
• вещи, върху които като допълнително обезпечение е учреден особен залог/ евент. ипотка в полза на лизингодателя;
• вещи, присъдени по изпълнителни дела в полза на лизингодателя;
• върнати вещи по изтекли договори за оперативен лизинг ;
• върнати по взаимно съгласие между страните лизингови вещи, предмет както на все още валидни, така и по изтекли договори за лизинг;

Основните етапи в процеса на вторична реализация на вещите могат да се подредят както следва:

• До приключване на процеса по вторична реализация следва задължително да се спазват всички технически изисквания за правилно складиране (особено изисквания на производителя/доставчика на вещите; метеорологични параметри; изисквания на нормативната уредба); сигурност и охрана на вещите на склад; ефективно използване капацитета на складовите пространства; своевременно планиране на нуждите от допълнителни складови пространства; поддържане на активите на склад в добро техническо състояние и външен вид; осъществяване на регулярна инвентаризация
• Създаване на досие на всяка вещ, което да отразява актуалния статус на процеса по вторична реализация и да съдържа информация както по последващите стъпки, така и за валидни застраховки (в това число необходими огледи), възможност за застрахователно и/ или гаранционно обезщетяване/ отстраняване на определени щети по вещта, гаранционни и извънгаранционни права и възможности; местодомуване и транспорт (особено когато спецификата на вещта не позволява тя да се съхранява непосредствено при или под надзора на лизингодателя); заплащане на комисионни възнаграждения при използване на различни канали за продажба;
• Оценка на движими и недвижими вещи, подлежащи на вторична реализация. Оценката следва да се стартира след приемане на съответната вещ, като за целта могат да се ползват както собствени оценители, така и лицензирани независими външни за лизингодателя оценители. Оценката тук следва логично да завършва с предложение за Офертна цена. Препоръчително е оценката да се прави по метода на определяне на справедливата пазарна стойност на вещта, подлежаща на вторична реализация, като най-често тук се използват пазарни аналози: сравнение, което е приложимо при наличие на информация за съпоставими вещи. За всяка вещ е необходимо да се определят основните критерии, по които ще се направи сравнението, като най-често тук влизат вида на вещта, марка, модел, година на производство или първа регистрация, пробег или изработени моточасове, вид гориво, мощност, цена на аналогична нова вещ от производителя; оси и окачване (при МПС); локация, квадратура, вид на имота, ниво на завършеност, обзавеждане, лукс и др. при недвижимите имоти. Оценката следва да се изготви като се вземе предвид дали вещта е в добро техническо състояние или не, и ако не, то какви биха били прогнозните разходи по възстановяване на вещта в състояние, което пазарът би очаквал и приел, като при все това се държи сметка за рентабилността на действията по ремонта, и дали няма да е по-изгодно вещта да се продаде в увредено състояние на приемлива за пазара цена. При тази преценка трябва да се дава отговор и на въпроса дали вещта ще се продава или ще може и да се отдава на лизинг. При втория вариант, по мое усмотрение, лизингодателят би допуснал сериозна грешка ако отдаде на лизинг вещ, която не е в състояние и готовност за пълноценна експлоатация. При необходимост, след изготвяне на оценката се предприемат действия по извършване на ремонтни дейности за привеждане на вещта в техническа изправност. Не трябва да се забравя, че оценките на непродадени в определен период от време вещи, подлежат и на актуализация през определен период от време (зависещ от политиката на собственика). Препоръчително е прилежното съхранение на архив за всяка направена оценка и нейните актуализации с оглед избягване на грешки или продажба под пазарна стойност на веща. Не на последно място при оценката и нейните актуализации следва да се държи сметка за остатъчната непогасена главница (ако има такава), за допълнителните разходи по поддръжка, съхранения и охрана на всяка вещ, обявена за продажба (разходи за застраховки, склад/паркинг, данъци, такси, персонал по поддръжката и т.н.). Има не малко случаи в практиката, при които за лизингодателя може да е много по-изгодно да предаде една вещ „за скрап”, от колкото да продължава да чака купувач. Тук възниква и въпросът за това, дали оценката и продажбата следва да се правят на сериозно занижена пазарна цена (най-вече при продажба на пакет от вещи), като опитът ми на пазара показва, че подобно поведение е по-скоро пагубно за пазара на даден вид вещи и в много редки случаи би дало изгода или предимство за лизингодателя – продавач. Подобно поведение би било изцяло недопустимо ако лизингодателят се стреми да преотдава вещите на лизинг, вместо да се „отървава” от тях чрез директната продажба.
• Офертната цена за вещта следва оценката, като в допълнение трябва да дава яснота както за прогнозния финансов резултат за лизингодателя, така и за необходимостта (ако се налага) от провизиране на загуба по неплатени лизингови вноски. Желателно е в политиката на лизингодателя да залегне изискването, в предложението за офертна цена да се предвиди както евентуалната отстъпка от цената, която може да се прави по запитване на евентуален купувач, при ясни правила и граници на определяне и предоставяне на отстъпка, така и политика по актуализиране на параметрите на офертата в случай, че за съответната вещ не е постъпило запитване за закупуване/ лизинг, в определен срок от датата на първоначалното й офериране. Тук не следва да попадат вещи, за които има аргументирано основание да не се прави ревизия на цената.
• Като канали за вторична реализация на вещи могат да се използват:
• собствената клонова мрежа на лизингодателя и/ или на групата от фирми, към която той принадлежи;
• използване на различни медии, в това число собствен Интернет сайт, така и популярни сайтове за продажба на определени групи вещи (mobile; cars.bg и т.н.)
• доставчици/ производители на самите вещи или на идентични такива;
• агенции и специализирани компании за управление и търговия с недвижими имоти, плавателни и/ или въздухоплавателни съдове и др.;
• Участие в търгове/аукциони/ и други подобни събития;
• директни продажби чрез таргетиране както на текущи или бивши клиенти, така и потенциални групи от такива;
• Изготвяне на политика и процедури на стъпките по изпълнение фактическата продажба/ преотдаване на лизинг на вещите (пред-договорна и договорна юридическа база; заплащане на задатък (капаро) съгласно чл. 93 ЗЗД и политика по неговото администриране/ евент. задържане или връщане); данъчни ефекти и счетоводно администриране; евент. митническо оформяне при износ или осъществяване на вътре общностна доставка (ВОД), като се отчита, че съгласно действащото законодателство следва да бъдат изготвяни ИНТРАСТАТ дневници за всички доставки от или за другите страни от Европейския съюз; нотариална заверка на подписа или нотариален акт при продажба в зависимост специфични законови изисквания в тази връзка;
• Политика и отразяване досието и процесите по вторична реализация на вещи в информационните масиви и архиви на лизингодателя;
• За счетоводното отчитане на върнатите вещи приложение следва да намери IFRS 5 Non-current Assets Held for Sale and Discontinued Operations (МСФО 5 Дълготрайни активи държани за продажба и преустановени дейности (Повече информация в Приложение 6 на настоящата Част II на учебника, стр. 165))

 

 

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Лизинговият пазар в България е много динамичен, с редица възможности за растеж. През годините преди настъпване на Световната финансова криза (до ноември 2008 г. за България) наблюдавахме сериозна динамика. По настоящем, предвид, че финансовата криза доведе до сериозно свиване на основните пазарни показатели и в лизинговия сектор се очаква сериозна бъдеща динамика на развитие на бранша и нови перспективи, дори само ако приемем, че браншът ще се стреми да достигне пред кризисните си нива на развитие. Почти няма област, индустрия или сектор в България, който да не се нуждае от обновяване и разширяване. Лизингът е един от най-подходящите начини за осъществяване на това преоборудване. Все повече дружества предпочитат да използват лизинга като форма на финансиране. Лизингът позволява на дружествата да разширят дейността си без да е необходимо да блокират големи суми от текущия си оборот. След преминаван на българската икономика от кризисни към нива на нормален икономически растеж ще се нуждаем от все повече финансиране. Не на последно място трябва да се отбележи, че членството на Страната ни в ЕС безспорно допринася за повишаване на инвестициите и в частност при лизинговата дейност като форма на дългосрочно финансиране.

ПРИЛОЖЕНИЯ:

П Р И Л О Ж Е Н И Е   1

 

Промени в режима на работа на ЦРОЗ в сила от 31.12.2016 г.

 

Закон за изменение и допълнение на ЗОЗ – обн. 30.12.2016 г., ДВ бр. 105

Влиза в сила от датата на обнародването- 30.12.2016, с изключение на отложени за 01.09.2018 г. разпоредби по отношение на преминаването на ЦРОЗ към Агенция по вписванията и влизането в сила на електронна платформа на регистъра, чрез която ще могат да се получават справки и подават документи. След тази дата достъпът и справките ще бъдат безплатни. От 01.09.2018 г. влиза в сила и задължение за вписване на документи от депозитар, които не се представят пред ЦРОЗ до сега – списъци на кредитори, разпределение и други.

Основни моменти по отношение на лизинговата сделка:

• Лицето, което заявява вписването, трябва да е или законен представител на лизингополучателя/ лизингодателя, или адвокат с изрично пълномощно;
• Лицето, което дава съгласие за вписването, може да е законен представител на лизингополучателя или пълномощник с нотариално заверено пълномощно (без да е необходимо да е адвокат);
• Към заявлението за вписване / заличаване се предоставя декларация по образец, подписана от заявителя (не от лицето, дало съгласие за вписването);
• Нотариално се заверява само подписът на лицето, което е дало съгласие за вписването (лизингодател/ лизингополучател при ново вписване, лизингодател при подновяване или заличаване);
• Не се заверява подписът на заявителя;
• Към съответното заявление се прилага копие от документа, въз основа на който се иска вписването – лизингов договор, договор за залог, анекс или друго.

Вписвания и заличавания

1. Образците за вписване на Договорите за лизинг не се променят. Вписване и заличаване се извършват въз основа на заявление по образец. Образците на заявления се утвърждават от изпълнителния директор на АгВп.
2. Към заявлението (за вписване или заличаване) се прилага Декларация по чл. 27, ал. 2, т.4 от Закона за особените залози (ЗОЗ) от заявителя / БЕЗ нотариална заверка на подписа върху декларацията
3. Вписване може да се заяви от:

• длъжника, залогодателя, съответно от заложния кредитор – в случаите на учредяване на залог по този закон;
• купувача и продавача по договор за продажба със запазване на собствеността до изплащане на цената;
• ползвателя и лизингодателя по договор за лизинг;
• друго лице в предвидените по закон случаи.

4. Към заявлението за вписване на обстоятелства по чл. 26, ал. 1 се прилага договорът за особен залог, съответно договорът за продажба със запазване на собствеността до изплащане на цената или договорът за лизинг, и писмено съгласие за вписването с нотариална заверка на подписа на залогодателя, съответно на купувача на изплащане или на ползвателя. Към искането за вписване на обстоятелства по чл. 26, ал. 2 / прехвърлянето на обезпеченото вземане; встъпването в правата на заложния кредитор, както и встъпването в обезпеченото вземане, съответно в правата на продавача и на лизингодателя; подновяването и заместването в задължението/ се прилага документ за извършената сделка;
5. Заличаването на вписания по реда на този закон залог, договор за продажба със запазване на собствеността до изплащане на цената или договор за лизинг става въз основа на писменото съгласие на заложния кредитор, съответно на продавача на изплащане или на лизингодателя с нотариална заверка на подписа, или въз основа на влязъл в сила съдебен акт, с който се постановява заличаването.

Отново следва да се приложи декларацията по чл. 27, ал. 2, т. 4 от ЗОЗ.

6. Вписването и заличаването се заявяват лично или от адвокат с изрично пълномощно за извършване на съответното вписване или заличаване.

На второ място ще си позволя да представя вижданията на компаниите, представляващи Лизинговата индустрия в България, във връзка с проект за Наредба по чл 23 от изменения на 30.12.2016 г. ЗОЗ, с надежда пропуските и недостатъците да бъдат отстранени във времето:

1. В проекта липсват изисквания за начина на индивидуализация на вписаните индивидуални вещи и вземания (респ. търсенето на предходен залог би било затруднено), като би било препоръчително да бъде създадена номенклатура както следва:

• За ППС, самоходна земеделска и горска техника и ремаркета за същата – да се вписват мин. марка, модел и № на рама /VIN/;
• За машини и съоръжения – да се вписват мин. марка, модел и сериен № ;
• За поточни линии – да се вписва основната им функционалност и компонентите, от които се състоят;
• За имоти – да се вписва идентификатора, а ако все още не е одобрена кадастрална карта – описание по Правилника за вписванията;
• За текущи вземания – да се вписват № и дата на договора, от който произтича вземането и страни по него, описание на предмета на вземането;
• Ако вещта не е налична или се касае за бъдещо вземане, това да се отбелязва в заявлението и същите да се индивидуализират с допълнително вписване до една година от първоначалното вписване, респективно в чл. 65 от Проекта за Наредба да се предвиди възможност за търсене по вещ.

2. До момента не е предвидена уредба на механизъм за служебна обмяна на информация между отделните регистри, водени от Агенция по вписванията. Вписването на обстоятелства относно несъстоятелност в ЦРОЗ (гл.2, раздел 6 и 7 от Проекта) е без добавена стойност, предвид че тази информация се вписва в Търговския регистър (ТР); същевременно вписването на залог на търговско предприятие и залог на дружествен дял (и съотв. запори върху тях) е безпредметно да се извършва по 2 отделни процедури – В ТР и в ЦРОЗ. Не е уредена и процедура, по която след като впише залог заявителят да изисква от длъжностно лице в ЦРОЗ отразяването му в други специализирани регистри (напр. имотен регистър – ако се залага имот). Аналогично при пристъпване към изпълнение назначаването на управител на предприятието и десезиране на досегашното ръководство следва да е с едно заявление. Не е уредена и процедурата за вписване на запори от НАП, която би следвало да се автоматизира, като се прилага само за ЮЛ и ЕТ.
3. Не са предвидени промени в Наредба №1 за водене на ТР предвид взаимодействието с ЦРОЗ и изпълнение на задълженията по чл. 8, ал.3 от ЗОЗ – а именно да се иска съгласие от длъжностното лице при ТР за вписване на обстоятелствата за вписване на продажба на дружествен дял със залог, за продажба на предприятие със залог или за преобразуване на търговец със залог на търговско предприятие.
4. Не е предвиден ред за формиране на единен идентификатор за персоналната партида на чуждестранни лица.
5. Считаме, че следва изрично да се регламентира още в чл. 3, ал.3, че достъпът до приложените към заявлението документи (договори, анекси и др. подобни) се извършва само с електронен подпис или сертификат, издаден от АгВп с цел опазване на личните данни и търговската тайна в тези документи. А така също и да се предостави възможност договорите и анексите да се предоставят в препис – извлечение, заверен от кредитора, което извлечение съдържа единствено минимално изискваните за вписването данни с оглед опазване на търговската тайна.
6. Считаме, че изпълнението върху заложено имущество по ЗОЗ следва да е обект на отделен раздел в партидата на лицето, предвид че действията по изпълнение могат да са многобройни и комплексни (вкл. предвид конкуренцията с изпълнение по ГПК и ЗОЗ, която също трябва да се вписва; как е уредена тя във всеки случай и в ЦРОЗ да се вписват съотв. актове на ЧСИ/ДСИ/публичен изпълнител при продажба, вкл. с опция да заявяват заличаване на залозите). Отделянето им в отделен раздел – извън общия за залога, ще позволи по- добра подредба и проследяемост на действията по принудително удовлетворяване на кредиторите.
7. Считаме за целесъобразно да се фиксира и срок на бездействие на първия по ред заложен кредитор (напр. 1г.), след което следващият по ред може да предприема действия. Следва изрично да се регламентира и досегашната практика, съгласно която вписването на пристъпване към изпълнение не удължава автоматично срока на залога, респ. ако той не бъде подновен освен длъжника всеки следващ по ред заложен кредитор да има право да поиска заличаването му.
8. Следва да се прецизира терминологията в проекта – напр. ползвател да се замени с лизингополучател и др. ;
9. Препоръчително е да се предвиди при допълнителните вписвания и при подновяване на вписването да не се изисква отделно съгласие от страна на заявителя. Добавена стойност ще се придаде и ако Заявленията позволяват описание на исканите промени или се предвиди отделен образец на заявление за вписване на промени, предвид че действащата в ТР система показва слабости. В случай на минимални промени във вписването (напр. даване на индивидуализация на вещ, намаляване на срок, суми и др.) да не се иска съгласието на длъжника.
10. Да се предвиди образец на съгласие за вписване (когато не може да бъде дадено върху самото заявление), по подобие на образците на удостоверения и справки от ТР.
11. Да се предвиди възможност за откриване на електронна партида по глава 3 само за лица, които не са вписани в Търговския регистър, регистър БУЛСТАТ или Регистъра за ЮЛНЦ (който предстои да се изгради към АгВп), а за останалите лица да се ползват откритите в тези регистри партиди, което би облекчило работата и на длъжностните лица, и на кредиторите. В тази връзка имената на частите по чл. 27 могат да съдържат изрично указание, че се касае за части по ЗОЗ. Така ползването на информация по партидите да ще е възможно както през сайта на ЦРОЗ, така и през сайта на ТР и на БУЛСТАТ, а промените в данните на залогодателя в основния регистър (ТР, БУЛСТАТ, ЮЛНЦ – смяна на име, ЕИК/БУЛСТАТ, несъстоятелност, запор на дялове и т.н.) ще се виждат от всички и ще могат да се отразяват автоматично.
12. В чл. 28, ал.2 да се предвиди възможност и за служебни вписвания – с оглед поправка на грешки или получена информация от други публични регистри.
13. В преходните разпоредби да се предвиди прехвърляне на всички валидни към 09.2018 г. вписвания до датата на стартиране на електронния регистър, а за вписванията, за които е изтекъл 5- год. срок и няма искане за подновяване, вписванията да се пренесат в някакъв допълнителен срок – за архив (подобно на фирмените дела в ТР). Да се уреди също така и въпроса с подновяване на вписвания, които са извършени по стария ред.

 

 

П Р И Л О Ж Е Н И Е   2

Източник: www.iasplus.com/en-us/standards/international/ifrs-en-us/ifrs-16

 

НОВИЯТ IFRS 16 “Leases” (МСФО 16 „ЛИЗИНГ“)

(Очакващ се да влезе в сила от 01.01.2019)

МСФО 16 е обнародван на 13.01.2016 г. и следва да влезе в сила от 01.01.2019 г. Това е дълго разработван стандарт, със старт през 2013 г. и множество дискусии на ниво проекто-стандарт. Стандартът е резултат от съвместно иницииран проект на СМСС и СФСС на САЩ. Независимо от това издадените стандарти на двата съвета остават с различия.

Основната цел на IFRS 16 — „Leases“ е да отговори на информационните проблеми на потребителите на финансови отчети за правилна оценка на риска при лизинговите експозиции поради намалената съпоставимост на показателите от финансовите отчети на различните предприятия, произтичаща от съществено различното счетоводно отчитане на оперативния и финансов лизинг, както и заради ограничените оповестявания във финансовите отчети за оперативния лизинг.

Основните моменти от новия стандарт са:

• дава цялостен модел за определяне и преценка на дадени споразумения като лизингови;
• дава правила за счетоводно отчитане при лизингополучателите и при лизингодателите;
• въвежда модела на “контрола” при идентифициране на лизингови споразумения, чрез който се
• прави разлика между лизингов договор и договор за услуга;
• налага съществени промени в подхода на счетоводното третиране и отчитане на лизинговите
• споразумения при лизингополучателите;
• не предвижда значителни промени в подхода на счетоводно третиране и отчитане на лизинговите
• споразумения при лизингодателите;
• променя значително представянето на лизинговите сделки в отчета на финансовото състояние,
• отчета за всеобхватния доход и отчета за паричните потоци на лизингополучателите;
• налага разширяване на оповестяванията; и
• разрешава модифицирано ретроспективно приложение за първи път.

Неговите предимства са:

• повишаване на достоверното представяне на активите и пасивите на дадено предприятие;
• повишаване на прозрачността при финансовата отчетност;
• подобрява съпоставимостта на показателите на предприятия, които си придобиват активи на лизинг
• спрямо тези, които придобиват активи на кредит;
• отпада необходимостта от преизчисление на определени показатели за целите на финансовия анализ.

IFRS 16 — „Leases“ е приложим за всички лизингови договори, освен тези, свързани с отдаването на лизинг на: невъзстановими ресурси (нефт, газ, минерални залежи); биологични активи по МСС 41; концесионни договори по КРМСФО 12; лицензии за интелектуална собственост в обхвата на МСФО 15 (ново); права, държани във връзка с лицензионни договорености в обхвата на МСФО 38.

Като изключение, с право на избор, може да не се прилагат изискванията на този стандарт за: краткосрочни лизинги, които са със срок на договора до 12 месеца и лизинги на активи на ниска стойност. За последните няма посочен стойностен праг в стандарта.

Определението за лизинг по новия IFRS 16 — „Leases“ е: даден договор се определя като лизингов когато е изпълнено условието този договор да предоставя на клиента правото за контрол на ползване на даден актив за определен период срещу възнаграждение. Новият акцент е въвеждането на принципа на контрола. Самото право за контрол на ползване на актив за периода за ползване е определено, когато са налице и са спазени едновременно следните две условия:

• Правото да получиш по същество всички икономически изгоди от използването на актива (т.е. основната производителност от него да води до икономически транзакции с трети лица), и

• Правото да определяш използването на актива (т.е. как и за какво да се ползва, или да вземе решение за това как някой да ползва актива без доставчика на актива да може да промени това решение). Решенията за това как да се ползва актива са свързани с вида, времето, място и степента на неговата експлоатация.

Лизинговият период е определен като периода, който включва неотменяемия по договор период на лизинга плюс всички опции за удължаване на периода, ако се очаква да се упражнят плюс всички опции за прекратяване на периода, ако се очаква да не се упражнят.

Счетоводно третиране

Лизингополучател

Първоначално признаване и оценяване

Най-големи промени са настъпили при счетоводното отчитане при лизингополучателя. Лизингополучателят следва да признае актив “право на ползване” и задължение за лизинг на датата на стартиране на всеки лизинг, т.е. когато той е на разположение на лизинга за използване. Изключение от това счетоводно правило са краткосрочни лизингови договори или за активи на ниска стойност.

При първоначалното оценяване активът “право на ползване” се отчита първоначално по цена на придобиване, която включва:

• сумата на първоначалната оценка на задължението за лизинг;
• всички плащания към и преди датата на стартиране на лизинга минус суми за предоставени стимули;
• всички първоначални преки разходи; и
• провизията за разходи свързани с демонтиране и преместване на актива.

Съответно, пасивът “задължение за лизинг” се признава първоначално по сегашната стойност на всички лизингови плащания неплатени към този момент с лихвения процент присъщ за лизинга или с лихвения процент по привлечен капитал на наемателя.

Последващо оценяване

При последващото оценяване на актива “право на ползване” е прието да се прилагат правилата на IFRS 16 — „Leases“ като се използват двата модела:

• по модела на цена на придобиване
  • цена на придобиване, намалена с натрупана амортизация и начислени обезценки;
  • като ако собствеността на актива ще се прехвърли в края на периода и цената на придобиване отчита тази опция – амортизацията на активът следва да се базира на цялостния полезен живот на актива, в противен случай – за по-краткия от двата, от периода на полезния живот или лизинговия период, или

• по модела на преоценената стойност
  • преоценена стойност, намалена с коригираната натрупана амортизация и начислени обезценки; като
  • като ако това касае инвестиционни имоти  отчитани по МСС 40, те се оценяват по справедлива стойност.

Последващо задължението за лизинг се променя с:

• в посока на увеличение – с начислените лихвени суми;
• в посока на намаление – с плащанията на вноските (лихва и главница), и
• преизчисления на стойността на задължението заради: промени в гарантираната остатъчна стойност; промени в бъдещите лизингови плащания поради промяна в прилаган индекс или %, използван за изчисляване на лизинговите плащания; промени в срока на лизинга; промени в оценката на опцията за придобиване на актива.

Всички корекции на задължението за лизинг коригират и актива “право на ползване”, а ако той е напълно амортизиран – се отчитат като текущ разход в текущата печалба или загуба.

Представяне и оповестяване

Отчет за финансово състояние

“Право на ползване” – отделно от другите активи или в същия клас активи (инвестиционни имоти се посочват като такива);

Задължение за лизинг – отделно от другите пасиви

Отчет за всеобхватния доход

• В текуща печалба или загуба

Амортизация на “право на ползване”

Лихвен разход на задължението за лизинг

• В друг всеобхватен доход

Преоценка

Отчет за паричните потоци

Плащанията по главницата към финансова дейност

Плащанията на лихвата към оперативна или финансова дейност

Оповестявания, свързани с характера на активите, следва да се изготвят при спазване на изискванията на МСС 16, МСС 38 или МСС 40. Специалните изисквания за оповестявания на самия IFRS 16 — „Leases“ са свързани със: състоянието и движението на актива “право-на-ползване” и на „задължението по финансов лизинг”, на отчетените разходи и приходи, респ. печалби или загуби. Също така допълнително се правят оповестявания, свързани с лизинги на ниски стойности и краткосрочните лизинги.

Заедно с това изискванията за оповестявания, свързани с експозиция към рискове и ефектите за предприятието по реда на IFRS 7 — Financial Instruments: Disclosures (МСФО 7 Финансови инструменти: Оповестявания (Повече информация в Приложение 4 на настоящата Част II на учебника, стр. 148)). също остават валидни.

Счетоводно третиране

Лизингодател

По същество новият стандарт запазва изискванията и правилата на МСС 17 за класификация и счетоводно третиране на лизинга – оперативен или финансов.

Финансов лизинг е налице, когато по договора се прехвърлят по същество всички рискове и ползи присъщи на собствеността/ притежаването на актива. Индикаторите са: икономически живот на активи, сегашна стойност на плащанията, собственост, специфичност на актива и др.

Оперативен лизинг е всеки различен от финансов.

Счетоводно третиране

Лизингодател

Финансов лизинг

Първоначално признаване и оценяване

На датата на стартиране на лизинга се признава финансов актив, вземане, в размер на нетна инвестиция в лизинга.

Първоначално оценката на нетната инвестиция включва:

• всички преки разходи свързани с лизинга;
• сегашна стойност на лизинговите плащания; и
• сегашна стойност на всяка гарантирана остатъчна сума, полагаща се на лизингодателя,

Последващо отчитане

Последващо лизингодателят признава финансов приход в текущата печалба или загуба за периода на финансовия лизинг, който се определя като се прилага постоянен процент на възвръщаемост на нетната му инвестиция на лизингодателя.

Лизинговите плащания за периода на лизинга се отчитат срещу намаление на главницата и начисления за вземането по лизинг за лихва.

Оперативен лизинг 

Лизингодателят продължава да отчита отдадения под оперативен лизинг актив в неговия отчет за финансовото състояние, като признава в текущите си разходи  неговата амортизация. Амортизационната политика за наетите активи е последователна с обичайната политика на лизингодателя за подобни активи, освен ако са налице специални условия в лизинговия договор.

Първоначалните преки разходи, възникнали при договарянето и организирането на лизинга се капитализират към стойността на актива и се признават като разход за срока на договора на същата база, както и приходите.

Приходът от лизинг се признава на линейна база за периода на лизинговия договор (дори ако той не се получава на такава база), освен ако друга систематична база не е по-представителна за ползите, произтичащи от наетия на лизинг актив.

Оповестявания

Финансов лизинг 

Оповестявания на самия IFRS 16 — „Leases“ са свързани с предоставяне на информация за:

• печалба от продажбата на актива;
• финансов (лихвен) приход от нетната инвестиция в лизинга;
• друг доход на база променливи лизингови плащания, невключени в измерването на нетната инвестиция;
• съществени промени в отчетната стойност на нетната инвестиция; и
• матуритетен анализ на лизинговите плащания – за всяка от годините от 1 до 5 и общо над 5, като се представи и равнение между недисконтираните плащания, намалени със сумата на нереализирания финансов приход – за равнение спрямо нетната инвестиция по лизинга.

Оповестяванията по реда на IFRS 7 (Повече информация в Приложение 4 на настоящата Част II на учебника, стр. 148) остават също валидни.

Допълнително, необходимо е да се правят оповестявания относно лизинговата дейност, както и за рисковете свързани с нея и лизинговите вземания.

Оперативен лизинг 

Оповестявания на самия IFRS 16 — „Leases“ са свързани с предоставяне на информация за:

• приходи от лизинг
• Приходи от променливи лизингови плащания, които не са обвързани с индекс или лихвен процент.
• Матуритетен анализ на лизинговите плащания – за всяко от годината от 1 до 5 години и общо над 5 години.

Оповестяванията съгласно изискванията на МСС 16, 38,40, 41 са също валидни.

Както при финансовия лизинг, и при оперативния лизинг се изискват оповестявания относно вида на лизинговата дейност, както и за рисковете свързани с нея и правата върху отдадените активи и как ръководството управлява тези права.

Продажба и обратен лизинг

Този тип операции включва продажбата от страна на предприятието-лизингополучател (продавач) на един актив и купувач- лизингодателя и  наемането му обратно на лизинг от предприятието-лизингополучателя. Счетоводното им третиране зависи от обстоятелството дали са налице изискванията за признаване на продажба на МСФО 15.

Ако критериите на МСФО 15 са изпълнени:

• Продавачът-лизингополучател отчита, в резултат на обратния лизинг, актив “право на ползване” пропорционално спрямо предишната балансова стойност на база частта от правото запазен у него при продажбата. Той отчита ефект от освобождаването на този актив в текущата печалба или загуба само относно частта прехвърлена към купувача-лизингодател; и

• Купувачът-лизингодател отчита покупката на актив съгласно релевантните стандарти МСС16, МСС38, МСС40, и при обратния лизинга – той отчита лизинга по изискванията на IFRS 16 — „Leases“.

При разлика между справедливата стойност на актива и/или на пазарните равнища на лизинговите вноски спрямо съответните договорени суми, разликите се отчитат като предплащания или допълнително финансиране.

Ако критериите на МСФО 15 не са изпълнени:

• Продавачът-лизингополучател продължава да отчита съответния актив и признава финансово задължение за получената сума от изпълнената операция; и

• Купувачът-лизингодател отчита финансов актив за получената сума по сделката.

И двете страни отчитат финансов пасив или респ. финансов актив по реда на МСС39 или на IFRS 9 (Повече информация в Приложение 3 на настоящата Част II на учебника, стр. 144), като прилагат правилата за признаване, оценяване, представяне и оповестяване, вкл. оповестяванията по реда и на IFRS 7 (Повече информация в Приложение 4 на настоящата Част II на учебника, стр. 148).

Ефекти от прилагането

Въвеждането на този стандарт ще доведе до съществени промени в структурата и ключови показатели както на отчета за финансовото състояние, така и на отчета за печалбите или загубите на определени лизингополучатели – особено търговци, хотели, молове, авиолинии и др. под). По-специално то ще доведе до:

• признаване на нови активи, и

• признаване на финансови задължения

на съществена стойност, със значителен ефект върху съотношение “дълг – собствен капитал” и ROCE;

• промяна на типа на разхода и разпределението му по периоди – от лизингова вноска (наемна плата) към разход за амортизация и лихвен разход, от равномерен разход по периоди към по-висок общ разход в първите години на общия период

със значителен ефект върху ключови показатели като EBIDTA, EPS.

Прилагане за първи път

В разпоредбите за преминаване към този стандарт са предвидени две възможности:

1. Пълно ретроспективно приложение, или
2. Модифицирано ретроспективно приложение, при което важното е, че се допуска:

• запазване на класификацията по стария стандарт на вече влезлите в сила договори към датата на преминаването;

• запазване на третирането на сделки по продажба и обратен лизинг, осъществени преди преминаването;

• оценката на актива ”право-на-ползване” и задълженията по лизинг (освобождаване от пълно ретроспективно преизчисление) към датата на преминаване.

При модифицираното ретроспективно приложение не се изисква преизчисление на сравнителните данни и целият кумулативен ефект се представя като корекция на началното салдо на натрупаните печалби или друг подходящ компонент на собствения капитал.

 

П Р И Л О Ж Е Н И Е   3

Източник: www.iasplus.com/en-us/standards/international/ifrs-en-us/ifrs9

 

НОВИЯТ IFRS 9 Financial Instruments (МСФО 9 „Финансови инструменти“)

МСФО 9 Финансови инструменти, обнародван на 24 юли 2014 г., заменя МСС 39 Финансови инструменти: признаване и оценяване. Стандартът включва изисквания за признаване и оценяване, обезценка, отписване и общо отчитане на хеджирането. СМСС приключи проекта си, за да замени МСС 39 във фази, добавяйки към стандарта, тъй като завършва всяка фаза. Версията на МСФО 9, обнародван през 2014 г., заменя всички предишни версии и е задължителен за периоди, започващи на или след 1 януари 2018 г., с разрешение за ранно прилагане (при спазване на изискванията за местно одобрение). МСФО 9 не заменя изискванията за отчитане на хеджирането на справедлива стойност за лихвен риск (често наричан „изискване за отчитане на макросредственото хеджиране“), тъй като тази фаза на проекта е била отделена от проекта по IFRS 9 поради дългосрочния характер на проекта за макро хеджиране, който понастоящем е на дискусионната фаза на процеса. През април 2014 г. СМСС публикува документ за дискусия за отчитане на динамичното управление на риска: подход за преоценка на портфейла за макрорегулирането. Следователно продължава да се прилага изключение в МСС 39 за хеджиране на справедлива стойност на лихвена експозиция на портфейл от финансови активи или финансови пасиви.

 

Резюме на МСФО 9

Всички финансови инструменти първоначално се оценяват по справедлива стойност плюс или минус, в случай на финансов актив или финансов пасив, който не се отчита по справедлива стойност в печалбата или загубата, транзакционни разходи. [МСФО 9, параграф 5.1.1] МСФО 9 разделя всички финансови активи, които понастоящем са в обхвата на МСС 39, в две класификации – тези, които се оценяват по амортизирана стойност, и тези, оценени по справедлива стойност. Когато активите се оценяват по справедлива стойност, печалбите и загубите се признават изцяло в печалбата или загубата (справедлива стойност в печалбата или загубата, FVTPL) или се признават в друг всеобхватен доход (справедлива стойност чрез друг всеобхватен доход FVTOCI). За дългови инструменти класификацията FVTOCI е задължителна за някои активи, освен ако не е избрана опцията за справедлива стойност. Докато за капиталови инвестиции класификацията FVTOCI е избор. Освен това изискванията за прекласифициране на печалби или загуби, признати в друг всеобхватен доход, са различни за дългови инструменти и капиталови инвестиции. Класификацията на финансов актив се прави към момента на първоначалното му признаване, а именно когато предприятието стане страна по договорните разпоредби на инструмента. [МСФО 9, параграф 4.1.1] Ако са изпълнени определени условия, класификацията на актив може впоследствие да бъде прекласифицирана.

Дългови инструменти

Дълговият инструмент, който отговаря на следните две условия, трябва да бъде оценен по амортизирана стойност (нетно от обезценка), освен ако активът не е посочен на FVTPL по опцията за справедлива стойност [МСФО 9, параграф 4.1.2].

Проверка на бизнес модела: Целта на бизнес модела на предприятието е да държи финансовия актив, за да събира договорните парични потоци (вместо да продава инструмента преди падежа си по договор, за да реализира промените в справедливата му стойност). Изследване на характеристиките на паричните потоци: Договорените условия на финансовия актив водят до определени дати за паричните потоци, които са единствено плащания на главницата и лихви върху неизплатената главница.

Оценката на характеристиките на паричните потоци също включва анализ на промените във времето или размера на плащанията. Необходимо е да се прецени дали паричните потоци преди и след промяната представляват само изплащане на номиналната сума и лихвен процент, основаващ се на тях.

Правото на прекратяване може, например, да бъде в съответствие с условието за паричните потоци, ако в случай на прекратяване единствените остатъчни плащания се състоят от главница и лихва върху размера на главницата и подходящо компенсационно плащане, където е приложимо. През октомври 2017 г. СМСС поясни, че компенсациите също могат да имат отрицателен знак. *

            (* Функции за предплащане с отрицателна компенсация (изменения в МСФО 9); да се прилага с обратна сила за финансовите години, започващи на или след 1 януари 2019 г.; ранното прилагане е разрешено).

Дълговият инструмент, който отговаря на следните две условия, трябва да бъде оценяван при FVTOCI, освен ако активът е определен на FVTPL по опцията за справедлива стойност [МСФО 9, параграф 4.1.2А]

Тест за бизнес модел: Финансовият актив се държи в рамките на бизнес модел, чиято цел се постига чрез събиране на договорни парични потоци и продажба на финансови активи. Изследване на характеристиките на паричните потоци: Договорените условия на финансовия актив водят до определени дати за паричните потоци, които са единствено плащания на главницата и лихви върху неизплатената главница.

Всички други дългови инструменти трябва да се оценяват по справедлива стойност в печалбата или загубата (FVTPL). [МСФО 9, параграф 4.1.4]

Опция за справедлива стойност

Дори ако даден инструмент отговаря на двете изисквания, които трябва да бъдат оценени по амортизирана стойност или FVTOCI, IFRS 9 съдържа опция за определяне при първоначално признаване на финансов актив, измерен при FVTPL, ако това елиминира или значително намали несъответствието в измерването или признаването наричано „счетоводно несъответствие“), което иначе би възникнало от измерване на активи или пасиви или признаване на печалбите и загубите от тях на различни основания. [МСФО 9, параграф 4.1.5]

Капиталови инструменти

Всички капиталови инвестиции в обхвата на МСФО 9 се оценяват по справедлива стойност в ОПР, като промените в стойността се признават в печалбата или загубата, с изключение на тези капиталови инвестиции, за които предприятието е избрало да представи промени в стойността в “ доход „. Няма „изключение за разходите“ за некотираните акции.

Опция „Други всеобхватни доходи“

Ако капиталовата инвестиция не е държана за търгуване, предприятието може да направи неотменимо избиране при първоначално признаване, за да го оцени на FVTOCI, като само приход от дивиденти, признат в печалбата или загубата. [МСФО 9, параграф 5.7.5]

Ръководство за измерване

Въпреки изискването за справедлива стойност за всички капиталови инвестиции, МСФО 9 съдържа насоки за това кога цената може да бъде най-добрата оценка на справедливата стойност и също така, когато тя може да не е представителна за справедливата стойност.

Последваща оценка на финансовите пасиви

МСФО 9 не променя основния счетоводен модел за финансови пасиви по МСС 39. Съществуват две категории на оценяване: FVTPL и амортизирана стойност. Финансовите пасиви, държани за търгуване, се оценяват по FVTPL, а всички други финансови пасиви се оценяват по амортизирана стойност, освен ако не се приложи опцията за справедлива стойност. [МСФО 9, параграф 4.2.1]

Опция за справедлива стойност

МСФО 9 съдържа опция за определяне на финансов пасив, измерен при FVTPL, ако [IFRS 9, параграф 4.2.2]: (понякога наричано „счетоводно несъответствие“), което иначе би възникнало от измерване на активи или пасиви или признаване на печалбите и загубите от тях на различни основания или задължението е част или група от финансови пасиви или финансови активи и финансови пасиви, които се управляват и резултатите от тях се оценяват на базата на справедлива стойност в съответствие с документирано управление на риска или инвестиционна стратегия и информация за групата се предоставя вътрешно на тази база на ключовото управленски персонал.

Финансов пасив, който не отговаря на никой от тези критерии, все още може да бъде определен като измерен при FVTPL, когато съдържа един или повече внедрени деривати, които променят в достатъчна степен паричните потоци на пасива и не са ясно близки. [МСФО 9, параграф 4.3.5]

МСФО 9 изисква печалбите и загубите от финансови пасиви, определени като при FVTPL, да се разделят на сумата на промените в справедливата стойност, дължаща се на промените в кредитния риск на пасива, представени в друг всеобхватен доход, а останалата сума, представена в печалбата или загубата. Новите насоки позволяват признаването на пълния размер на промяната в справедливата стойност в печалбата или загубата само ако представянето на промени в кредитния риск на пасива в другия всеобхватен доход би създало или увеличило счетоводно несъответствие в печалбата или загубата. Това определяне се прави при първоначалното признаване и не се преоценява. [МСФО 9, параграфи 5.7.7-5.7.8]. Сумите, представени в друг всеобхватен доход, не се прехвърлят впоследствие в печалбата или загубата, предприятието може да прехвърли кумулативната печалба или загуба само в собствения капитал.

Отписване на финансови активи

Основната предпоставка за модела на отписване в МСФО 9 (пренесен от МСС 39) е да се определи дали разглежданият актив за отписване е: [МСФО 9, параграф 3.2.2]

1). актив като цяло или конкретно идентифицирани парични потоци от актив (или група от подобни финансови активи) или напълно пропорционален (пропорционален) дял от паричните потоци от актив (или група от сходни финансови активи). или напълно пропорционален (пропорционален) дял от конкретно идентифицираните парични потоци от финансов актив (или група от подобни финансови активи). След като бъде определен активът за отписване, се прави оценка дали активът е прехвърлен и ако е така, дали прехвърлянето на този актив впоследствие е допустимо за отписване. Активът се прехвърля, ако предприятието е прехвърлило договорните си права, за да получи паричните потоци, или предприятието е запазило договорните права да получава паричните потоци от актива, но е поело договорно задължение да прехвърли тези парични потоци на която отговаря на следните три условия: [МСФО 9, параграфи 3.2.4-3.2.5]

2). предприятието не е задължено да плаща суми на евентуалния получател, освен ако не събира еквивалентни суми върху първоначалния актив на предприятието, който е забранен за проджба или за залагане (освен като обезпечение за евентуалния получател), предприятието има задължение да прехвърля тези парични потоци без значително забавяне.

След като предприятието е установило, че активът е бил прехвърлен, то определя дали е прехвърлило всички съществени рискове и ползи от собствеността върху актива. Ако всички съществени рискове и възнаграждения са прехвърлени, активът се отписва. Ако всички съществени рискове и възнаграждения са запазени, активът не се отписва. [МСФО 9, параграф 3.2.6, букви а) – б)]

Ако предприятието не е запазило или прехвърлило всички съществени рискове и ползи от актива, тогава предприятието трябва да прецени дали е отстъпило контрола върху актива или не. Ако предприятието не контролира актива, тогава отписването е подходящо; но ако предприятието запази контрола върху актива, предприятието продължава да признава актива до степен, в която той продължава да участва в активите. [МСФО 9, параграф 3.2.6 (в)] Тези различни етапи на отписване са обобщени в дървото за решения в параграф Б3.2.1.

Отписване на финансови пасиви

Финансовият пасив следва да бъде изваден от баланса, когато и само когато се погасява, т.е. когато задължението, посочено в договора, е или приключено, анулирано или изтекло. [МСФО 9, параграф 3.3.1] Когато е имало размяна между съществуващ кредитополучател и кредитор на дългови инструменти с съществено различни условия или е имало съществена промяна на условията на съществуващ финансов пасив, тази сделка се отчита като погасяване на първоначалния финансов пасив и признаване на нов финансов пасив. Печалба или загуба от погасяване на първоначалния финансов пасив се признава в печалбата или загубата. [МСФО 9, параграфи 3.3.2-3.3.3] ………………………..

………………………… Пълна информация за стандарта на www.iasplus.com/en-us/standards/international/ifrs-en-us/ifrs9 .

 

 

П Р И Л О Ж Е Н И Е   4

Източник: www.iasplus.com/en-us/standards/international/ifrs-en-us/ifrs7

 

IFRS 7 “Financial Instruments: Disclosures” (МСФО 7 „Финансови инструменти: Оповестявания“)

МСФО 7 “Финансови инструменти: Оповестявания“ изисква разкриване на информация относно значението на финансовите инструменти за предприятието, както и характера и степента на рисковете, произтичащи от тези финансови инструменти, както в качествено, така и в количествено отношение. Необходими са конкретни оповестявания във връзка с прехвърлените финансови активи и редица други въпроси. МСФО 7 е в сила за годишни периоди, започващи на или след 1 януари 2007 г.

Резюме на МСФО 7

Стандартът добавя някои нови оповестявания за финансови инструменти към тези, които преди това са били изисквани съгласно стария МСС 32 Финансови инструменти: оповестяване и представяне, замества оповестяванията, изисквани по-рано от МСС 30 Оповестявания във финансовите отчети на банки и сходни финансови институции. оповестяването на финансови инструменти заедно в нов стандарт за финансовите инструменти: оповестяване. Останалите части от МСС 32 разглеждат само въпроси, свързани с представянето на финансови инструменти.

Изисквания за оповестяване на МСФО 7

МСФО изисква определени оповестявания да се представят по категории инструменти въз основа на категориите за измерване в МСС 39. Някои други оповестявания се изискват по клас финансови инструменти. За тези оповестявания образуванието трябва да групира финансовите си инструменти в класове сходни инструменти, съобразно естеството на представената информация. [IFRS 7.6]

Двете основни категории оповестявания, изисквани съгласно МСФО 7, са:

• Информация за значението на финансовите инструменти.
• Информация за естеството и степента на рисковете, произтичащи от финансови инструменти.

Информация за значението на финансовите инструменти.

Отчет за финансовото състояние

Оповестява значението на финансовите инструменти за финансовото състояние и резултатите на предприятието. [IFRS 7.7] Това включва оповестявания за всяка от следните категории: [IFRS 7.8] финансови активи, отчитани по справедлива стойност в печалбата и загубата, като се посочват отделно тези, държани за търгуване, и тези, определени при първоначално признаване, инвестиции, държани до падеж, заеми и вземания активи за продажба, финансови пасиви, отчитани по справедлива стойност в печалбата и загубата, тези, държани за търгуване, и тези, определени при първоначалното признаване на финансови пасиви, оценени по амортизирана стойност.

Други оповестявания, свързани с баланса: специални оповестявания за финансови активи и финансови пасиви, предназначени да бъдат оценени по справедлива стойност в печалбата или загубата, включително оповестявания относно кредитния риск и пазарния риск, промените в справедливите стойности, свързани с тези рискове, и методите за измерване [IFRS 7,9-11] на финансови инструменти от една категория в друга (например от справедлива стойност до амортизирана стойност или обратно) [IFRS 7.12-12A] информация за финансови активи, заложени като обезпечение, и за финансови или нефинансови активи, държани като обезпечение [IFRS 7.14-15] (IFRS 7.16) информация за съставни финансови инструменти с множество внедрени деривати [IFRS 7.17] нарушения на условията на договорите за заем. [IFRS 7.18-19]

Отчет за всеобхватния доход

Приходи, разходи, печалби и загуби с отделно оповестяване на печалби и загуби от: [IFRS 7.20 (a)] финансови активи, отчитани по справедлива стойност в печалбата или загубата, като се посочват отделно тези, държани за търгуване, и тези, определени при първоначалното им признаване. държани до падеж; заеми и вземания; налични за продажба активи; финансови пасиви, отчитани по справедлива стойност в печалбата или загубата, като се посочват отделно тези, държани за търгуване, и тези, определени при първоначалното им признаване; финансови пасиви, оценени по амортизирана стойност.

Други оповестявания, свързани с отчетите за доходите:

Общ доход от лихви и общ разход за лихви за тези финансови инструменти, които не се отчитат по справедлива стойност в печалбата и загубата (МСФО 7.20 (б)) приходи и разходи от такси [IFRS 7.20 (в)] размер на загубите от обезценка по класове финансови активи [ МСФО 7.20 (д)] Приходи от лихви по обезценени финансови активи (МСФО 7.20 (г)).

Други оповестявания

Счетоводни политики за финансови инструменти [IFRS 7.21] и Информация относно отчитането на хеджирането, включително: [IFRS 7.22] описание на всяко хеджиране, хеджиращ инструмент и справедливи стойности на тези инструменти и естеството на рисковете, хеджирани за хеджиране на паричните потоци, периодите, в които се очаква да настъпят паричните потоци, когато се очаква те да влязат в определянето на печалбата или загуба и описание на всяка прогнозна транзакция, за която вече е използвано счетоводно отчитане на хеджиране, но не се очаква да възникне, ако печалба или загуба от хеджиращ инструмент при хеджиране на парични потоци е била призната в друг всеобхватен доход; оповестява следното: [МСС 7.23] сумата, която е била така отчетена в друг всеобхватен доход през периода, сумата, която е била отписана от собствения капитал и включена в печалбата или загубата за периода, сумата, която е била отписана от собствения капитал през периода и включена в първоначалното оценяване на цената на придобиване или друга отчетна стойност на нефинансов актив или нефинансов пасив в хеджирана много вероятна прогнозна транзакция.

Забележка: Когато се прилага МСФО 9 Финансови инструменти (2013), се прилагат ревизирани изисквания за оповестяване. Необходимото оповестяване на хеджирането се прилага, когато предприятието избере да приеме отчитането на хеджиране и изисква информацията да бъде предоставена в три широки категории: (1) стратегията на предприятието за управление на риска и начина, по който се прилага за управление на риска; влияят върху размера, времето и несигурността на бъдещите парични потоци и (3) ефекта, който отчитането на хеджирането има върху отчета за финансовото състояние на предприятието, отчета за всеобхватния доход и отчета за промените в собствения капитал. Оповестяванията се изисква да бъдат представени в отделна бележка или отделен раздел във финансовите отчети, въпреки че някои данни могат да бъдат включени чрез позоваване. За хеджирането на справедливата стойност, информация за промените в справедливата стойност на хеджиращия инструмент и хеджираната позиция (IFRS 7.24 (a)) Неефективност на хеджирането, призната в печалбата и загубата (отделно за хеджиране на паричните потоци и хеджиране на нетна инвестиция в чуждестранна дейност) [IFRS 7.24 (bc)].

Информация за справедливата стойност на всеки клас финансови активи и финансови пасиви, заедно с: [IFRS 7.25-30] сравнима балансова сума описание на това, как е определена справедливата стойност на нивото на вложените средства, използвани при определяне на повторенията на справедливата стойност на движенията между нивата на йерархията на измерване на справедливата стойност допълнителни оповестявания за финансови инструменти, чиято справедлива стойност е определена чрез вложения на ниво 3 включително въздействие върху печалбата и загубата, други сведения за цялостния доход и анализ на чувствителността, ако справедливата стойност не може да бъде надеждно измерена.

Йерархията на справедливата стойност въвежда 3 нива на входящите данни, базирани на най-ниското ниво на вложения, което е от значение за общата справедлива стойност (IFRS 7.27A-27B):

Ниво 1 – котирани цени за подобни инструменти; Ниво 2 – директно наблюдаеми пазарни входове, различни от входни нива 1; Ниво 3 – входове, които не се основават на наблюдаеми пазарни данни;

Оповестяването на справедливите стойности не се изисква, когато балансовата стойност е разумно приближение на справедливата стойност, като краткосрочни търговски вземания и задължения, или за инструменти, чиято справедлива стойност не може да бъде оценена надеждно. [МСФО 7.29 (а)].

Естество и степен на излагане на рискове, произтичащи от финансови инструменти.

Качествени оповестявания [IFRS 7.33], те описват: рискови експозиции за всеки вид цели, политики и процедури на мениджмънта на финансовите инструменти за управление на промените на тези рискове от предходния период.

Количествени оповестявания

Количествените оповестявания предоставят информация за степента, до която предприятието е изложено на риск въз основа на информация, предоставена вътрешно на ключовия управленски персонал на предприятието. Тези оповестявания включват: [IFRS 7.34] обобщени количествени данни за експозицията на всеки риск към датата на отчета за оповестяване на кредитен риск, ликвиден риск и пазарен риск и как се управляват тези рискове, както е описано по-долу, концентрациите на риск.

Кредитен риск

Кредитният риск е рискът една страна по даден финансов инструмент да причини загуба за другата страна, като не изпълни задължението си. [МСФО 7. Приложение А] Оповестяванията относно кредитния риск включват: [IFRS 7.36-38] максимално количество експозиция (преди приспадане на стойността на обезпечението), описание на обезпечението, информация за кредитното качество на финансови активи, които не са нито изтекъл, нито обезценени, и информация за кредитното качество на финансови активи, чиито срокове са предоговорени [IFRS 7.36] финансови активи, които са просрочени или обезценени, се изискват аналитични оповестявания [IFRS 7.37] информация за обезпечения или други кредитни подобрения, получени или наречени [IFRS 7.38].

 

Ликвиден риск

Ликвиден риск е рискът предприятието да изпитва затруднения при изплащането на финансовите си задължения. [МСФО 7. Допълнение А] Оповестяванията относно ликвидния риск включват: [МСФО 7.39] матуритетен анализ на финансовите пасиви описание на подхода към управлението на риска.

 

Пазарен риск [IFRS 7.40-42]

Пазарният риск е рискът, че справедливата стойност или паричните потоци на финансов инструмент ще се колебаят поради промени в пазарните цени. Пазарният риск отразява лихвения риск, валутния риск и други ценови рискове. [МСФО 7. Приложение A] Оповестяванията за пазарния риск включват: анализ на чувствителността за всеки вид пазарен риск, на който предприятието е изложено на допълнителна информация, ако анализът на чувствителността не е представителен за рисковата експозиция на предприятието (например защото експозициите през годината са различни от експозициите в края на годината). МСФО 7 предвижда, че ако предприятието подготви анализ на чувствителността, като например стойността под риск за целите на управлението, който отразява взаимозависимостите на повече от един компонент на пазарния риск (например лихвен риск и валутен риск, комбиниран), той може да оповести този анализ вместо отделен анализ на чувствителността за всеки вид пазарен риск.

 

Трансфери на финансови активи [IFRS 7.42A-H]

            Предприятието оповестява информация, която дава възможност на потребителите на неговите финансови отчети: да разберат връзката между прехвърлените финансови активи, които не са отписани в тяхната цялост, и свързаните с тях задължения; и да оцени характера и рисковете, свързани с продължаващото участие на предприятието в отписаните финансови активи. [IFRS 7 42B]

 

Прехвърлени финансови активи, които не са отписани в тяхната цялост

Необходимите оповестявания включват описание на естеството на прехвърлените активи, естеството на риска и наградите, както и описание на естеството и количественото оповестяване, които описват връзката между прехвърлените финансови активи и свързаните с тях задължения. [IFRS 7.42D]

 

Прехвърлени финансови активи, които са отписани в тяхната цялост

Необходимите оповестявания включват балансовата стойност на признатите активи и пасиви, справедливата стойност на активите и пасивите, които представляват продължаващо участие, максималната експозиция към загуба от продължаващото участие, както и падежният анализ на недисконтираните парични потоци за обратно изкупуване на отписаните финансови активи. [IFRS 7.42E] Допълнителни оповестявания се изискват за всяка печалба или загуба, признати към датата на прехвърляне на активите, приходите или разходите, признати от продължаващото участие на предприятието в отписаните финансови активи, както и подробности за неравномерното разпределение на приходите от трансферна дейност през отчетния период. [IFRS 7.42G]

 

 

П Р И Л О Ж Е Н И Е   5

 

МСС 37 „Провизии, Условни Пасиви и Условни Активи“ (IAS 37 „Provisions, Contingent Liabilities and Contingent Assets“)

 

ЦЕЛ

Целта на настоящия стандарт е да осигури подходящи критерии за признаване и бази за оценяване, които да се прилагат към провизиите, условните пасиви и условните активи, както и да осигури оповестяването на достатъчна информация в поясненията към счетоводния отчет, за да се даде възможност на потребителите му да разберат техния характер, разположение във времето и сума.

ОБХВАТ

1. Настоящият стандарт се прилага от всички предприятия при отчитането на провизии, условни пасиви и условни активи, с изключение на:

                    а) такива, които произтичат от подлежащи на изпълнение договори, освен ако договорите са обременяващи;

                    б) [заличена];

                    в) такива, покрити от друг стандарт.

2. Настоящият стандарт не се прилага за финансови инструменти (включително гаранции), които са в обхвата на МСС 39 Финансови инструменти: признаване и оценяване.
3. Подлежащи на изпълнение договори са такива договори, по които никоя от страните не е изпълнила нито едно от своите задължения или и двете страни са изпълнили своите задължения частично в еднаква степен. Настоящият стандарт не се отнася до подлежащи на изпълнение договори, освен ако не са обременяващи.
4. [Заличен]

               5.(Регламент (ЕО) № 495/2009, ОВ L 149, 12.06.2009) В случаите, когато определени провизии, условни задължения или условни активи се разглеждат от друг стандарт, предприятието следва да прилага този съответен стандарт, а не настоящия стандарт. Например някои видове провизии се разглеждат в стандартите за:

                    а) строителни договори (вж. МСС 11 Договори за строителство);

                    б) данъци върху доходите (вж. МСС 12 Данъци върху дохода);

                    в) лизинги (вж. МСС 17 Лизинг). Въпреки това МСС 17 не съдържа специфични изисквания за третиране на оперативните лизинги, които са станали обременяващи, в такива случаи се прилага настоящият стандарт;

                    г) доходи на наети лица (вж. МСС 19 Доходи на наети лица);

                    д) застрахователни договори (вж. МСФО 4 Застрахователни договори) Въпреки това настоящият стандарт се прилага за провизии, условни пасиви и условни активи, различни от тези, които възникват от договорни задължения и права по застрахователни договори в обхвата на МСФО 4.

6. Някои суми, третирани като провизии, може да се отнасят до признаването на приходи, например в случаите, когато предприятието дава гаранции срещу възнаграждение. Настоящи-ят стандарт не се отнася до признаването на приходи. МСС 18 Приходи определя обстоятелства-та, при които се признават приходите, и предоставя практическо ръководство за прилагане на критериите за признаване. Настоящият стандарт не отменя изискванията на МСС 18.
7. Настоящият стандарт определя провизиите като задължение с неопределена срочност или сума. В някои страни терминът „провизия“ се използва също и в контекста на такива статии като амортизация, обезценка на активи и съмнителни вземания: това са преизчисления на балансовите суми на активите и настоящият стандарт не се отнася до тях.
8. Други МСС определят дали разходването на средства да се третира като придобиване на активи или като разходи. Тези проблеми не се третират в настоящия стандарт. Съответно настоящият стандарт нито забранява, нито изисква капитализация на признатите разходи, когато е направена провизия.
9. Настоящият стандарт се отнася до провизиите за преструктуриране (включително преустановени дейности). Когато преструктурирането отговаря на определението за преустановена дейност, може да се изискват допълнителни оповестявания по силата на МСФО 5 Нетекущи активи, държани за продажба, и преустановени дейности.

ОПРЕДЕЛЕНИЯ

10. В настоящия стандарт са използвани следните термини с посоченото значение:

Провизия е задължение с неопределена срочност или сума.

Пасив е настоящо задължение на предприятието, произтичащо от минали събития, чието урежда-не се очаква да породи необходимост от изходящ поток от ресурси на предприятието, съдържащ икономически ползи.

Задължаващо събитие е събитие, което поражда правно или конструктивно задължение, което има за резултат липсата на реална алтернатива за уреждане на задължението.

Правно задължение е задължение, което произлиза от:

                    а) договор (според неговите изрични клаузи и по подразбиране);

                    б) законодателство; или

                    в) друго действие на закона.

Конструктивно задължение е задължение, което произлиза от действията на предприятието, кога-то:

                    а) на базата на установена тенденция на предходна практика, публикувани политики или достатъчно специфично текущо твърдение предприятието е показало на други страни, че е готово да приеме определени отговорности; и

                    б) като резултат предприятието създава у другите страни определено очакване, че ще изпълни тези отговорности.

Условен пасив е:

                    а) възможно задължение, възникнало като последствие от минали събития и чието съществуване може да се потвърди само от настъпването или ненастъпването на едно или повече несигурни бъдещи събития, които не могат да бъдат напълно контролирани от предприятието; или

                    б) настоящо задължение, произтичащо от минали събития, което не е било признато поради това, че:

1. i) не е вероятно да се появи необходимост от изходящ поток от ресурси, съдържащи икономически ползи, за погасяване на задължението; или
2. ii) сумата на задължението не подлежи на оценяване с необходимата надеждност.

Условен актив е възможен актив, възникващ като последствие от минали събития и чието съществуване може да се потвърди от настъпването или ненастъпването на едно или повече несигурни бъдещи събития, които не могат да бъдат напълно контролирани от предприятието.

Обременяващ договор е такъв договор, по силата на който разходите, направени за покриване на задълженията, превишават очакваните икономически ползи, произтичащи от договора.

Преструктуриране е програма, която е планирана и контролирана от ръководството на предприятието и която ще промени съществено:

                    а) обхвата на дейността на предприятието; или

                    б) начина на осъществяване на дейността на предприятието.

Провизии и други пасиви

11. Провизиите могат да бъдат разграничени от другите пасиви, като например търговски задължения и начислени разходи, тъй като съществува несигурност относно разположението във времето и сумата на бъдещите разходи, които ще бъдат необходими за уреждането му. Прави се следното разграничение:

                    а) търговските задължения представляват задължения да се заплати за получени стоки или услуги, които са били фактурирани или са били предмет на формално споразумение с доставчика; и

                    б) начислените разходи представляват задължения да се заплати за получени стоки или услуги, които все още не са платени, фактурирани или са предмет на формално споразумение с доставчика, включително суми, дължими на служители (например начислени суми за отпуски, дължими на служители); въпреки че понякога е необходимо да се направи преценка на сумите или на времето, за което се отнасят, степента на несигурност при начислените разходи обикновено е по-малка от тази, за която се изисква да се направи провизия.

Начислените разходи обикновено се отчитат като част от търговските и другите задължения, до-като провизиите се отчитат отделно.

Взаимовръзка между провизии и условни пасиви

12. В общия смисъл всички провизии са условни, тъй като те са неопределени като време на проявление и сума. Независимо от това в рамките на настоящия стандарт терминът „условен“ се използва за пасиви или активи, които не са признати, защото тяхното наличие може да се потвърди само от настъпването или ненастъпването на едно или повече несигурни бъдещи събития, които не могат да бъдат изцяло контролирани от предприятието. В допълнение терминът „условни пасиви“ се използва за пасиви, които не отговарят на критериите за признаване.
13. Настоящият стандарт прави разграничение между:

                    а) провизии — които се признават като пасиви (като се вземе предвид надеждността на оценката, която може да им бъде направена), тъй като те са настоящи задължения и е вероятно за тяхното погасяване да бъде необходим изходящ поток, съдържащ икономически ползи; и

                    б) условни пасиви — които не се признават като пасиви, защото са:

1. i) възможни задължения, тъй като все още не е потвърдено дали предприятието има налично задължение, което би могло да доведе до необходимост от поток ресурси, съдържащи икономически ползи; или
2. ii) настоящи задължения, които не отговарят на критериите за признаване, определени в настоящия стандарт (тъй като или не е вероятно да се появи необходимост от поток ресурси, съдържащи икономически ползи за погасяване на задължението, или не може да бъде направена достатъчно надеждна оценка на сумата на задължението).

ПРИЗНАВАНЕ

Провизии

14. Провизия се признава тогава, когато:

                    а) предприятието има настоящо задължение (правно или конструктивно) като резултат от минали събития;

                    б) има вероятност за погасяване на задължението да бъде необходим поток ресурси, съдържащ икономически ползи; и

                    в) може да бъде направена надеждна оценка на стойността на задължението.

Ако тези условия не са изпълнени, провизия не се признава.

Настоящо задължение

15. В редки случаи може да не е ясно дали съществува настоящо задължение. В такива случаи се предполага, че миналото събитие е породило настоящо задължение, ако предвид всички налични обстоятелства е по-вероятно такова настоящо задължение да съществува към края на от-четния период.
16. Почти във всички случаи обикновено е ясно дали определено минало събитие има за последствие настоящо задължение. В редки случаи, например при съдебен процес, може да се спори дали определени събития са настъпили, или дали тези събития ще имат за резултат настоящо задължение. В такъв случай предприятието определя дали настоящото задължение съществува към края на отчетния период , като се вземат предвид всички налични обстоятелства, включително например мнението на специалисти. Взетите предвид обстоятелства включват всички допълнителни обстоятелства, предоставени от събитията след края на отчетния период. На базата на тези обстоятелства:

                    а) когато е по-вероятно настоящото задължение да съществува към края на отчетния период, предприятието признава провизия (ако са изпълнени критериите за признаване); и

                    б) когато е по-вероятно настоящото задължение да не съществува към края на отчетния период, предприятието оповестява условно задължение, освен ако възможността за изходящ поток ресурси, съдържащ икономически ползи, за погасяването на задължението е отдалечена във времето (вж. параграф 86).

Минало събитие

17. Минало събитие, което води до настоящо задължение, се нарича задължаващо събитие. За да бъде едно събитие задължаващо, е необходимо предприятието да няма реална алтернатива за уреждане на задължението, произлизащо от същото събитие. Такива са случаите, когато:

                    а) уреждането на задължението е наложено от закона; или

                    б) когато съществува конструктивно задължение, при което породилото го събитие (което може да бъде действие на предприятието) създава реално очакване у други страни, че предприятието ще се освободи от това задължение.

18. Финансовите отчети се отнасят до финансовото състояние на предприятието към края на отчетния период, а не към неговото възможно състояние в бъдещето. Поради тази причина не се признават провизии за бъдещи разходи за дейността. Единствените задължения, които се признават в отчета за финансовото състояние на предприятието, са онези, които съществуват към края на отчетния период.
19. Като провизии се признават само онези задължения, които произлизат от минали съ-бития, съществуващи независимо от бъдещите действия на предприятието (т.е. бъдещото осъществяване на дейността). Примери за такива задължения са наказателните лихви или разходите за възстановяване на незаконно нанесени щети на околната среда, като и в двата случая се налага използването на изходящ поток от ресурси, съдържащ икономически ползи, за погасяване на задължението, независимо от бъдещите действия на предприятието. По същия начин едно предприятие признава провизия за разходите за демонтиране на нефтени инсталации или атомна електроцентрала до степента, до която предприятието е задължено да възстанови щетите, нанесени на околната среда. И обратно, поради търговски натиск или законови изисквания предприятието може да реши да отчете разходи за специфични бъдещи дейности (например за поставяне на филтри на заводските комини при определени видове предприятия). Тъй като предприятието може да избегне бъдещите разходи посредством бъдещи действия, например като промени начина си на работа, то няма да има настоящо задължение за извършване на тези бъдещи разходи и не признава провизия.
20. Задължението винаги включва друга страна, на която предприятието е задължено. Не е необходимо обаче да се знае идентичността на тази друга страна — всъщност задължението би могло да бъде към обществеността като цяло. Тъй като задължението винаги включва обвързване с друга страна, от това следва, че решението на ръководството или съвета на директорите не по-ражда конструктивно задължение към края на отчетния период, освен ако решението не е било обсъждано преди края на отчетния период с онези, които са засегнати от него, по достатъчно специфичен начин, за да се създаде у засегнатите реално очакване, че предприятието ще изпълни своите задължения.
21. Събитие, което не поражда задължение в момента на настъпването му, може да породи задължение с по-късна дата поради промени в законодателството или поради определено действие на предприятието, което поражда конструктивно задължение (например достатъчно специфично публично изявление). Например когато е нанесена вреда на околната среда, може да няма задължение за възстановяване на щетите. Независимо от това причиняването на вреда може да стане задължаващо събитие, когато влезе в сила нов закон, който да изисква възстановяване на вече нанесени щети, или когато предприятието направи публично изявление, че поема отговорността за възстановяване на щетите по начин, който създава конструктивно задължение.
22. Когато подробностите на предложен нов закон все още не са уточнени, задължението възниква само след приемането на закона. За целите на настоящия стандарт този вид задължение се третира като правно задължение. Различните обстоятелства, съпътстващи приемането на закон, дават възможност да се определи отделно събитие, което би направило сигурно евентуалното приемане на закона, докато той наистина бъде приет. В много случаи е невъзможно влизането в сила на закона да е напълно сигурно, докато той не влезе в сила.

Вероятен изходящ поток ресурси, съдържащи икономически ползи

23. За да може един пасив да се квалифицира за признаване, е необходимо да има не само настоящо задължение, но също и вероятност за погасяването му да бъде необходим изходящ поток ресурси, съдържащ икономически ползи. За целите на настоящия стандарт (1) изходящ по-ток от ресурси или друго събитие се считат за вероятни, ако има по-голяма вероятност да настъпят, отколкото да не настъпят. Когато няма вероятност да се появи настоящо задължение, предприятието оповестява условни пасиви, освен ако възможността за изходящ поток ресурси, съдържащ икономически ползи, за погасяване на задължението е отдалечена във времето (вж. параграф 86).
24. Когато съществуват редица подобни задължения (например продуктови гаранции или подобни договори), вероятната необходимост от изходящ поток за погасяване на задължението се определя, като се отчете класът на задълженията като цяло. Въпреки че вероятно необходимият изходящ поток за всяка отделна статия може да бъде малък, може също така да има вероятност някои изходящи потоци от ресурси да бъдат необходими за уреждане на целия клас задължения. В този случай се признава провизия (ако са изпълнени всички други критерии за признаване).

Надеждна приблизителна оценка на задължението

25. Използването на приблизителни оценки е съществена част от изготвянето на финансовите отчети и не омаловажава тяхната надеждност. Това важи специално при провизиите, които по своята същност са по-несигурни от повечето балансови статии. Освен в изключително редки случаи, предприятието е в състояние да определи обхвата на възможните резултати и поради това да направи приблизителна оценка на задължението, която да е достатъчно надеждна при признаване на провизия.
26. В изключително редки случаи, когато не може да бъде направена надеждна оценка, съществува задължение, което не може да бъде признато. Това задължение се оповестява като условно задължение (вж. параграф 86).

Условни пасиви

27. Предприятието не признава условни пасиви.
28. Условно задължение се оповестява според изискванията на параграф 86, освен ако вероятната необходимост от изходящ поток ресурси, съдържащ икономически ползи, за погасяване на задължението е отдалечена във времето.
29. Когато предприятието е отговорно заедно и поотделно за дадено задължение, частта от задължението, която се покрива от другите страни, се третира като условно задължение. Предприятието признава провизия за частта от задължението, за която съществува вероятна необходимост от изходящ поток ресурси, съдържащи икономически ползи, освен в изключително редките случаи, когато не може да бъде направена надеждна оценка.
30. Условните пасиви могат да се развият по неочакван начин. Поради това те се оценя-ват текущо, за да се определи дали се е появила вероятна необходимост от изходящ поток ресурси, съдържащ икономически ползи. Ако се е появила такава вероятна необходимост за статия, ко-ято преди е била третирана като условно задължение, провизията се признава във финансовите отчети за периода, през който е настъпила промяната (освен в изключително редките случаи, когато не може да бъде направена надеждна оценка).

Условни активи

31. Предприятието не признава условните активи.
32. Условните активи обикновено възникват от непланирани или други неочаквани събития, които пораждат възможност в предприятието да постъпи входящ поток икономически ползи. Например иск, предявен от предприятието посредством съдебен процес, изходът от който е несигурен.
33. Условните активи не се признават във финансовите отчети, тъй като това може да има за резултат признаването на доход, който може никога да не бъде реализиран. Независимо от това в случаите, когато реализацията на доходи е действително сигурна, свързаните с нея активи не са условни активи и се признават.
34. Условен актив се оповестява според изискванията на параграф 89, когато постъпване-то на входящ поток икономически ползи е вероятно.
35. Условните активи се оценяват текущо, за да се осигури правилно представяне на тяхното развитие във финансовите отчети. Ако постъпването на потока икономически ползи е станало практически сигурно, тогава активът и свързаните с него приходи се признават във финансовия отчет за периода, през който е настъпила промяната. Ако постъпването на поток икономически ползи е станало вероятно, предприятието го оповестява като условен актив (вж. параграф 89).

ОЦЕНЯВАНЕ

Най-добра приблизителна оценка

36. Сумата на признатата провизия е най-добрата приблизителна оценка на разходите, необходими за покриване на настоящото задължение към края на отчетния период.
37. Най-добрата оценка на разходите, необходими за покриване на настоящо задължение, е сумата, която предприятието би платило за погасяване на задължението към края на отчетния период или за да го прехвърли към трета страна по същото време. Често обаче е невъзможно или неоправдано скъпо да се погаси или прехвърли задължение към края на отчетния период. Въпреки това оценката на сумата, която предприятието би платило, за да погаси или прехвърли задължението, представлява най-добрата оценка на разходите, които биха били необходими за покриване на настоящо задължение към края на отчетния период.
38. Оценките на резултата и финансовия ефект се определят по преценка на ръководството на предприятието, като се вземат предвид и миналият опит с подобни операции, и в някои случаи — докладите на независими експерти. Взетите предвид обстоятелства включват всички допълнителни обстоятелства, предоставени от събитията след края на отчетния период.
39. Несигурността по отношение на сумата, която трябва да бъде призната като провизия, се третира по различни начини в зависимост от обстоятелствата. Когато оценяваната провизия включва голям брой отделни позиции, задължението се оценява посредством претегляне на всички възможни последствия заедно със свързаните с тях вероятности. Този статистически метод за оценка се нарича „очаквана стойност“. Поради това провизията ще бъде с различна стойност в зависимост от това, дали вероятността от загуба на определена сума е например 60 или 90 %. Кога-то съществува поредица от възможни резултати в някакъв обхват и всяка точка от този обхват има същата вероятност като останалите точки, се взема средната точка от обхвата.

Пример

Едно предприятие продава стоки с гаранция, по силата на която потребителите получават възстановяване на разходите, направени за ремонт на производствени дефекти, проявили се през първи-те 6 месеца от покупката на изделията. Ако във всички продадени изделия се проявят минимални дефекти, разходите за ремонт биха възлезли на 1 милион. Ако във всички продадени изделия се проявят сериозни дефекти, разходите за ремонт биха възлезли на 4 милиона. На базата на минал опит и бъдещи очаквания предприятието може да предвиди, че 75 % от продадените изделия ще бъдат без дефекти, 20 % от продадените изделия ще проявят минимални дефекти и 5 % от продадените изделия ще проявят сериозни дефекти. В съответствие с параграф 24 предприятието оценява вероятната сума на разходи за покриване на гаранции като цяло.

Очакваната стойност на разходите за ремонт е:

          (75 % от нула) + (20 % от 1 милион) + (5 % от 4 милиона) = 400000

40. Когато се оценява единично задължение, индивидуалният най- вероятен резултат може да представлява най-добрата оценка на задължението. Въпреки това дори и в такъв случай предприятието взема предвид и други възможни резултати. Когато другите възможни резултати са или много по-високи, или много по-ниски от най-вероятния резултат, най-добрата оценка ще бъде по-голяма или по-малка стойност. Например ако предприятието трябва да извърши ремонт на сериозна повреда в основно производство, което е установило за даден купувач, индивидуалният най-вероятен резултат може да бъде успешен ремонт още при първия опит, струващ 1000 единици, но следва да се направи провизия в по-голяма сума тогава, когато има съществена вероятност да са необходими по-нататъшни усилия за успешното извършване на ремонта.
41. Провизията се оценява преди облагане с данъци, като последствията от облагането с данъци и промените в провизията се третират в МСС 12 Данъци върху дохода.

Рискове и несигурности

42. Рисковете и несигурностите, които неотменимо съпътстват много събития и обстоятелства, се вземат предвид при постигането на най-добрата приблизителна оценка на провизията.
43. Рискът представлява разнообразие на последствията. Преизчислението за риск може да увеличи стойността на първоначалната оценка на задължението. Необходимо е повишено внимание при преценката на несигурни обстоятелства, с цел да се избегне преувеличеното отчитане на приходите или активите и подценяването на разходите или задълженията. Независимо от всичко обаче несигурността не е достатъчно основание за създаването на свръхпровизии или преднамереното свръхотчитане на пасиви. Например ако предвидените разходи за определен неблагоприятен резултат са оценени на една благоразумна база, този резултат не бива нарочно да се третира като по-вероятен, отколкото е всъщност. Необходимо е повишено внимание, за да се избегне дублирането на преизчисленията за риск и несигурност с последващото преувеличено отчитане на провизията.
44. Оповестяването на несигурностите по отношение на сумата на разходите се осъществява в съответствие с изискванията по параграф 85, буква б).

Настояща стойност

45. Когато ефектът от времевите разлики в стойността на парите е съществен, сумата на провизията представлява настоящата стойност на плащанията, които се очаква да бъдат направени за покриване на задължението.
46. Поради времевите разлики в стойността на парите провизиите, които се отнасят до изходящи парични потоци, възникнали скоро след края на отчетния период, са по-обременяващи от онези, които се отнасят до парични потоци със същата сума, възникнали по-късно. Поради тази причина провизиите се дисконтират, когато ефектът е съществен.
47. Дисконтовият процент е процентът преди облагане с данъци, който отразява текуща-та пазарна оценка на времевите разлики в стойността на парите и специфичните за задължението рискове. Дисконтовият процент не отразява рисковете, за които бъдещите парични потоци са вече преизчислени.

Бъдещи събития

48. Бъдещи събития, които могат да повлияят на сумата, необходима за погасяване на задължението, се отразяват в сумата на провизията тогава, когато има достатъчно обективни доказателства, че тези събития ще настъпят.
49. Очаквани бъдещи събития могат определено да бъдат важни при оценката на провизиите. Например предприятието може да смята, че цената на почистването на определен район в края на полезното му използване ще бъде намалена от бъдещи технологични промени. Призната-та стойност отразява едно разумно очакване на технически квалифицирани обективни наблюдатели, които взимат предвид всички налични доказателства, отнасящи се до технологията, която ще бъде на разположение по времето на почистването. В такъв случай е правилно да се отрази например очакваното намаление на разходите, свързано с нарасналия опит в използването на съществуващите технологии, или очакваната цена за прилагането на съществуващи технологии към по- големи или по-комплексни от изпълнените до момента операции за почистване. Въпреки това предприятието не очаква разработването на напълно нова технология за почистване, освен ако не съществуват достатъчно обективни доказателства за това.
50. Ефектът от възможни промени в законодателството се взема предвид при оценяване-то на настоящото задължение, когато съществуват достатъчно обективни доказателства, че новото законодателство ще бъде въведено на практика. Разнообразието от обстоятелства, възникващи в практиката, прави невъзможно да се определи единствено събитие, което би предоставило достатъчно обективни доказателства за всеки конкретен случай. Доказателствата се изискват както за това, какво ще гласи новият закон, така и за това, дали приемането и влизането му в сила ще се осъществи в очаквания срок. В много случаи не съществуват достатъчно обективни доказателства, докато новото законодателството не бъде прието в действителност.

Очаквано освобождаване от активи

51. Печалбите от очаквано освобождаване от активи не се вземат предвид при оценката на провизиите.
52. Печалбите от очаквано освобождаване от активи не се вземат предвид при оценката на провизиите дори когато очакваното освобождаване е тясно свързано със събитието, от което произтича провизията. Вместо това предприятието признава печалби от очаквани освобождавания от активи във времето, определено в други МСС, които се занимават с активите.

ВЪЗСТАНОВЯВАНИЯ

53. Когато се очаква, че някои или всички необходими за създаването на провизия разходи ще бъдат възстановени, възстановяването се признава тогава и само тогава, когато е практически сигурно, че тези разходи ще се възвърнат, ако предприятието уреди задължението си. Въз-върнатите средства се третират като отделен актив. Признатата сума на възвърнатите средства не надвишава сумата на провизията.
54. В отчета за всеобхватния доход разходите, отнасящи се за провизии, могат да бъдат представени, намалени със сумата на възстановените разходи.
55. Понякога предприятието може да очаква друга страна да заплати част или всички разходи, необходими за създаването на провизия (например посредством застрахователни договори, клаузи за обезщетение или гаранции на доставчиците). Другата страна може или да възстанови разходите, платени от предприятието, или да плати сумите директно.
56. В повечето случаи предприятието ще остане задължено за цялата въпросна сума, така че ако третата страна по някаква причина не извърши плащането, предприятието ще трябва да заплати пълната сума за уреждане на задължението. В такъв случай се признава провизия за пълната сума на задължението и отделен актив за средствата, които се очаква да бъдат възстановени, ако възстановяването е практически сигурно, в случай, че предприятието уреди задължението си.
57. В някои случаи предприятието не е задължено за въпросните разходи, ако третата страна не извърши плащането. В такъв случай предприятието няма задължение за тези разходи и те не се включват в провизията.
58. Както е посочено в параграф 29, задължение, за което предприятието е отговорно за-едно и поотделно, е условно задължение до степента, до която се очаква, че задължението ще бъде уредено от други страни.

ПРОМЕНИ В ПРОВИЗИИТЕ

59. Провизиите се преразглеждат на края на всеки отчетен период и преизчислявани с цел да се отрази най-добрата текуща оценка. Ако повече не съществува необходимост от изходящи потоци, съдържащи икономически ползи, за погасяването на задължения, провизията се отменя.
60. Когато се използва дисконт, отчетената сума на провизията се увеличава през всеки период с цел да се отрази изминалото време. Това увеличение се признава като разходи по заеми.

ИЗПОЛЗВАНЕ НА ПРОВИЗИИТЕ

61. Провизията се използва само за покриване на разходите, за които е създадена първоначално.
62. Само разходите, които се отнасят до първоначалната провизия, се записват срещу нея. Записването на разходи срещу провизия, която първоначално е била призната за други цели, би довело до скриване на ефекта от две различни събития.

ПРИЛАГАНЕ НА ПРАВИЛАТА ЗА ПРИЗНАВАНЕ И ОЦЕНКА. БЪДЕЩИ ЗАГУБИ ОТ ДЕЙНОСТТА

63. Провизии за бъдещи загуби от дейността не се признават.
64. Бъдещите загуби от дейността не отговарят на определението за задължение, дадено в параграф 10, и на общите критерии за признаване, описани в параграф 14.
65. Очакването на бъдещи загуби от дейността е индикация за това, че определени активи на дейността може да са обезценени. Предприятието прави тест за обезценка на тези активи в съответствие с изискванията на МСС 36 Обезценка на активи.

Обременяващи договори

66. Ако предприятието е сключило обременяващ договор, настоящите задължения според договора се признават и оценяват като провизия.
67. Много договори (например някои рутинни заявки за покупки) може да бъдат отменени, без да се плати компенсация на другата страна, и поради тази причина да не съществува задължение. Други договори установяват както права, така и задължения за всяка от договарящите се страни. Когато по силата на определени събития такъв договор стане обременяващ, той попада в обхвата на настоящия стандарт и съществува задължение, което се признава. Договори за изпълнение, които не са обременяващи, не влизат в обхвата на настоящия стандарт.
68. Настоящият стандарт определя обременяващия договор като договор, по силата на който разходите, направени за покриване на задълженията, превишават очакваните икономически ползи, произтичащи от договора. Неотменимите разходи по силата на договор отразяват най-малко нетната цена за излизане от договора, която е по-ниска от цената за изпълнението на за-дълженията по договора и която включва всички компенсации и наказателни лихви, произтичащи от неизпълнението му.
69. Преди да се създаде отделна провизия за обременяващ договор, предприятието признава всички разходи за обезценка на активи, които се отнасят до активи, свързани с договора (вж. МСС 36 Обезценка на активи).

Преструктуриране

70. Посочените примери се отнасят до събития, които могат да попаднат в определението за преструктуриране:

                    а) продажба или прекратяване на част от дейността;

                    б) затваряне на локални производства в държава или регион или пренасочване на бизнеса от една държава или регион в други;

                    в) промени в структурата на управлението, например премахване на определено ниво от управлението; и

                    г) фундаментални реорганизации, които имат съществен ефект върху характера и фокуса на дейността на предприятието.

71. Провизията за преструктуриране на разходи се признава само когато са изпълнени общите критерии за признаване на провизии, посочени в параграф 14. Параграфи 72— 83 определят как да се прилагат общите критерии за признаване в случите на преструктуриране.
72. Конструктивно задължение за преструктуриране възниква само когато предприятие-то:

                    а) има подробен формален план за преструктуриране, в който се посочват най-малко:

1. i) дейността или частта от нея, която ще бъде засегната;
2. ii) засегнатите основни териториални поделения;

iii) териториалното поделение, дейността и приблизителният брой служители, които ще бъдат компенсирани за прекратяването на тяхната работа;

1. iv) разходите, които ще трябва да бъдат посрещнати;
2. v) кога ще бъде внедрен планът;

                    б) се е погрижило засегнатите да получат валидно очакване, че преструктурирането ще бъде извършено, като се започне осъществяването на този план, или е обявило основните моменти на плана за преструктурирането пред засегнатите от него.

73. Доказателство, че предприятието е започнало внедряването на план за преструктуриране, може да бъде например разглобяването на производствени мощности или продажбата на активи, или публичното обявяване на основните характеристики на плана. Публичното обявяване на подробен план за преструктуриране поражда конструктивно задължение за преструктуриране само ако е направено с достатъчно подробности (т.е. посочени са основните характеристики на плана) и по начин, който създава у заинтересованите страни, като клиенти, доставчици и служи-тели (или техни представители), валидно очакване, че предприятието ще извърши преструктурирането.
74. За да бъде един план достатъчно основание за възникване на конструктивно задължение, когато засегнатите от него са информирани, неговото внедряване се планира да започне възможно най-скоро и да бъде завършено в предвидения срок, което би направило малко вероятна появата на значителни изменения. Ако се очаква началото на преструктурирането да се забави значително или ако преструктурирането ще отнеме неоправдано много време, няма голяма вероятност планът да създаде у заинтересованите страни реална представа за предстоящо преструктуриране, тъй като големият период от време създава предпоставки за промяна в плановете на предприятието.
75. Решението на ръководството или на съвета за преструктуриране, взето преди края на отчетния период, не е причина за появата на конструктивно задължение към края на отчетния период, освен ако преди края на отчетния период предприятието е:

                    а) започнало внедряването на плана за преструктуриране; или

                    б) разпространило плана за преструктуриране между засегнатите от него страни по достатъчно специфичен начин, за да се създаде у тях вярно очакване за предстоящото преструктуриране.

Ако предприятието започне да внедрява план за преструктуриране или обяви основните моменти на преструктурирането пред засегнатите от него, само след края на отчетния период се изисква оповестяване в съответствие с изискванията на МСС 10 Събития след края на отчетния период, ако преструктурирането е съществено и неоповестяването би могло да повлияе на икономически-те решения на потребителите му, взети на базата на финансовите отчети.

76. Въпреки че конструктивното задължение не може да бъде породено само от решение-то на ръководството, задължението може да бъде в резултат на други предходни събития заедно със самото решение. Например воденето на преговори с представители на служителите за плащания при прекратяване на договори или с купувачите за продажбата на дейност може да е приключено, като остава само да бъде одобрено от съвета на директорите. След като се получи одобрени-ето и другите страни бъдат известени за него, предприятието вече има конструктивно задължение за преструктуриране, ако са изпълнени условията по параграф 72.
77. В някои страни последната инстанция представлява съвет, в който са включени представители на интереси, различни от тези на ръководството (например служители), или може да се изисква уведомяването на такива представители, преди да бъде взето решението на съвета. Тъй като едно решение на такъв съвет включва комуникации с представителите, то може да има за резултат конструктивно задължение за преструктуриране.
78. Задължение за продажба на дейност не възниква, докато предприятието не е решило да продава, т.е. докато не съществува обвързващо споразумение за продажба.
79. Дори след като предприятието е взело публично решение за продажба на дейност, то все още не е предприело продажба, докато не бъде идентифициран купувач и не е сключено обвързващо споразумение за продажба. Преди да бъде сключено такова споразумение, предприятието е в състояние да промени решението си и в действителност ще трябва да предприеме друга линия на поведение, ако в рамките на разумен срок не може да се намери купувач. Когато продажбата на дейност се предвижда като част от преструктуриране, активите на дейността се проверяват за обезценки, както това се изисква съгласно МСС 36 Обезценка на активи. Когато продажбата е само част от преструктурирането, конструктивното задължение може да възникне от други части на преструктурирането, преди да се осъществи сключването на обвързващо споразумение за продажба.
80. Провизията за преструктуриране включва само непосредствените разходи, възникващи от преструктурирането, които отговарят на следните две условия:

                    а) да са породени по необходимост от преструктурирането; и

                    б) да не са свързани с продължаващата дейност на предприятието.

81. Провизията за преструктуриране не включва разходи, като:

                    а) преквалифициране или преместване на персонал;

                    б) маркетинг; или

                    в) инвестиции в нови системи и дистрибуторски мрежи.

Тези разходи се отнасят до бъдещо осъществяване на дейността и не са задължения за преструктуриране към края на отчетния период. Такива разходи се признават на същата база, както ако са произлезли независимо от преструктурирането.

82. Бъдещи загуби от дейността, които могат да се предвидят по времето на преструктурирането, не се включват в провизията, освен ако не се отнасят до обременяващите договори, описани в параграф 10.
83. Според изискванията на параграф 51 печалбите по очаквано освобождаване от активи не се вземат предвид при оценката на провизии за преструктуриране дори ако продажбата на активи се предвижда като част от преструктурирането.

ОПОВЕСТЯВАНЕ

84. За всеки клас провизии предприятието оповестява:

                    а) балансовата сума в началото и в края на периода;

                    б) допълнителни провизии, направени през периода, включително увеличенията в съществуващите провизии;

                    в) използваните суми (т.е. възникналите и отписаните разходи срещу провизии) през периода;

                    г) неизползвани суми, които са отменени през периода; и

                    д) увеличението през периода на дисконтираните суми, произлизащо от изминалото време, и ефекта от настъпили промени в дисконтовия процент.

Не се изисква сравнителна информация.

85. Предприятието оповестява следната информация за всеки клас провизии:

                    а) кратко описание на характера на задължението и очакваното разположение във времето на изходящите потоци икономически ползи;

                    б) посочване на елементите на несигурност относно разположението във времето и сумата на тези потоци; когато е необходимо да се предостави съответната информация, предприятието оповестява основните предположения, направени по отношение на бъдещи събития, във връзка с параграф 84; и

                    в) сумата на очакваните възстановени суми с отразяване на сумата на актива, който е бил признат за тези очаквани възстановени суми.

86. С изключение на случаите, в които вероятната необходимост от изходящи потоци от ресурси, съдържащи икономически ползи, е отдалечена във времето, предприятието оповестява кратко описание на характера на условните пасиви за всеки клас условни пасиви, а когато е практически възможно и:

                    а) оценка на техния финансов ефект, оценен в съответствие с изискванията на параграфи 36 – 52;

                    б) посочване на елементите на несигурност, отнасящи се до разположението във времето на потоците; и

                    в) вероятността да бъдат възстановени суми от трети лица.

87. Когато се определя кои провизии или условни пасиви принадлежат към един и същи клас, е необходимо да се вземе предвид дали характерът на съответните статии е достатъчно сходен, така че един самостоятелен отчет за тях да отговаря на изискванията по параграф 85, букви а) и б) и параграф 86, букви а) и б). На този принцип може да бъде необходимо като един клас провизии да се третират суми, отнасящи се до гаранции на различни продукти, но не би било пра-вилно да се третират като отделен клас суми, които се отнасят до обикновени гаранции, и суми, които са обект на съдебни процедури.
88. Когато провизия и условно задължение възникват поради един и същи набор от обстоятелства, предприятието извършва оповестяванията, изискващи се според параграфи 84 – 86, по начин, показващ връзката между провизията и условното задължение.
89. Когато има вероятност от постъпването на поток икономически ползи, предприятие-то оповестява кратко описание на характера на условните активи към края на отчетния период и, където е необходимо, преценка на техния финансов ефект, оценен според принципите, определени за провизии в параграфи 36 – 52.
90. От съществена важност е при оповестяването на условните активи да се избягва дава-нето на заблуждаващи индикации за вероятността да бъдат реализирани приходи.
91. Когато информацията, изискваща се по параграфи 86 и 89, не е оповестена поради практическа невъзможност, този факт също се оповестява.
92. В изключително редки случаи оповестяването на цялата информация, изискваща се по параграфи 84 – 89, или част от нея може да доведе до сериозно предубеждение към позицията на предприятието при спорове с други страни по въпросите на провизиите, условните пасиви или условните активи. В такива случаи не е необходимо предприятието да оповестява тази информация, но оповестява най-общо същността на спора заедно с факта, че информацията не е оповестена и причините за това.

Преходни разпоредби

93. Ефектът от въвеждането на настоящия стандарт на датата на влизането му в сила (или по-рано) се отчита като преизчисление на началните салда на неразпределената печалба за пери-ода, през който стандартът първоначално влиза в сила. Предприятията се насърчават, без да се задължават, да преизчисляват началните салда на неразпределената печалба за най-ранния отчетен период и да преобразуват сравнителната информация. Ако сравнителната информация не е преизчислена, този факт се оповестява.
94. [Заличен]

ДАТА НА ВЛИЗАНЕ В СИЛА

95. Настоящият стандарт влиза в сила за годишните финансови отчети, които обхващат периоди, започващи на или след 1 юли 1999 г. По-ранното му прилагане се насърчава. Ако едно предприятие прилага настоящия стандарт за период, започващ преди 1 юли 1999 г., то оповестява този факт.
96. [Заличен]

Забележка:

1. Интерпретацията на „вероятен“ в настоящия стандарт като „по-вероятно е да настъпи, отколкото да не настъпи“ не се прилага задължително в други МСС.

 

 

П Р И Л О Ж Е Н И Е   6

Източник: www.iasplus.com/en-us/standards/international/ifrs-en-us/ifrs5

 

IFRS 5 „Non-current Assets Held for Sale and Discontinued Operations“ (МСФО 5 Дълготрайни активи държани за продажба и преустановени дейности)

 

МСФО 5 „Дълготрайни активи държани за продажба и преустановени дейности“ описва как да се отчитат нетекущи активи, държани за продажба (или за разпределение на собствениците). По принцип активите (или групите за изваждане от употреба), държани за продажба, не се амортизират, се оценяват по по-ниската от балансовата стойност и справедливата стойност, намалена с разходите за продажба, и се представят отделно в отчета за финансовото състояние. Специфични оповестявания се изискват и за преустановени операции и за освобождаване от нетекущи активи. МСФО 5 е обнародван през март 2004 г. и се прилага за годишни периоди, започващи на или след 01.01.2005 г.

 

Резюме на МСФО 15

МСФО 5 постига съществена конвергенция с изискванията на US SFAS 144 „Отчитане обезценката или ликвидацията на дълготрайни активи по отношение на момента на класифициране на операциите като преустановени дейности и представянето на такива операции“. По отношение на дълготрайните активи, които не се продават, стандартите за признаване и оценка на обезценката в SFAS 144 са значително различни от тези в МСС 36 „Обезценка на активи“.

По принцип трябва да бъдат изпълнени следните условия за даден актив (или „група за отписване“) за да бъде класифициран той като държан за продажба: [IFRS 5.6-8]

А) Мениджмънтът се ангажира с план за продажба на актива, който е на разположение за незабавна продажба чрез активна програма за откриване на купувач в рамките на 12 месеца (например) от класифицирането на актива като държан за продажба (при ограничени изключения).

Б) Активите трябва да бъдат прехвърлени чрез продажба. Следователно операциите, с които се очаква активите да бъдат бракувани например, няма да отговарят на определението (но могат да бъдат класифицирани като „за бракуване“). [IFRS 5.13]

Предприятие, което е поело ангажимент за продажба, включващо загуба на контрол върху дъщерно предприятие, което отговаря на условията за класифициране за държане за продажба съгласно МСФО 5, класифицира всички активи и пасиви на това дъщерно предприятие като държани за продажба, дори ако предприятието запази не -контролиращ интерес към бившето дъщерно дружество след продажбата. [IFRS 5.8A]

Класифициране като държан за разпределение между съдружниците

Изискванията за класификация, представяне и измерване на МСФО 5 се прилагат и за нетекущ актив (или група за отписване), който се класифицира като държан за разпределение между съдружниците. [IFRS 5.5A и КРМСФО 17] Предприятието трябва да се ангажира с разпределението, активите трябва да са на разположение за незабавно разпространение и разпределението трябва да е много вероятно. [IFRS 5.12A]

Концепция на бракуването

„Група за бракуване“ е група от активи, евентуално с някои свързани пасиви, които предприятието възнамерява да се разпорежда в една и съща сделка. Базата, изисквана за нетекущите активи, класифицирани като държани за продажба, се прилага към групата като цяло и всяка загуба от обезценка, която е резултат от нея, намалява балансовата стойност на нетекущите активи в групата за отписване в реда на разпределение, изискван от IAS 36. [МСФО 5.4]

 

Измерване. Прилагат се следните принципи:

Към момента на класифицирането като държан за продажба: Непосредствено преди първоначалната класификация на актива като държан за продажба балансовата стойност на актива ще бъде измерена в съответствие с приложимите МСФО. Последващите корекции се признават и в съответствие с приложимите МСФО. [IFRS 5.18]

След класифициране като държан за продажба: Нетекущите активи или групи за отписване, които са класифицирани като държани за продажба, се оценяват по по-ниската от балансовата стойност и справедливата стойност, намалена с разходите за продажба (справедлива стойност, намалена с разходите за разпределение в случай на активи, класифицирани като държани за разпределение на собствениците). [IFRS 5.15-15A]

Обезценка: трябва да се измерва както по време на класифицирането като държано за продажба, така и впоследствие:

Към момента на класифицирането като държан за продажба. Непосредствено преди класифицирането на актив или група за отписване като държани за продажба обезценката се оценява и признава в съответствие с приложимите МСФО (по принцип МСС 16 Имоти, машини и съоръжения, МСС 36 Обезценка на активи, МСС 38 Нематериални активи и МСС 39 Финансови Инструменти: признаване и оценяване / МСФО 9 Финансови инструменти). Всяка загуба от обезценка се признава в печалбата или загубата, освен ако активът не е бил оценен по преоценена стойност съгласно МСС 16 или МСС 38, като в този случай обезценката се третира като намаление на преоценката.

След класифициране като държани за продажба. Изчислява се всяка загуба от обезценка въз основа на разликата между коригираните балансови стойности на актива / групата за отписване и справедливата стойност, намалена с разходите за продажба. Всяка загуба от обезценка, която възниква, като се използват принципите за измерване в МСФО 5, трябва да бъде отчетена в печалбата или загубата [IFRS 5.20], дори за активи, които преди това са пренесени по преоценени стойности. Това се подкрепя от МСФО 5 БК.47 и БК.48, които показват несъответствието с МСС 36.

Активи, отчитани по справедлива стойност преди първоначалната класификация. За тези активи изискването за приспадане на разходите за продажба от справедлива стойност може да доведе до данък върху печалбата или загубата.

Последващо увеличение на справедливата стойност. Печалба за всяко последващо увеличение на справедливата стойност, намалена с разходите за продажба на актив, може да бъде отчетена в печалбата или загубата, доколкото тя не надхвърля натрупаната загуба от обезценка, която е била призната в съответствие с МСФО 5 или преди това съгласно МСС 36. [IFRS 5.21-22]

Няма амортизация. Нетекущите активи или групи за отписване, които са класифицирани като държани за продажба, не се амортизират. [IFRS 5.25]

Мерките по МСФО 5 не се прилагат за отсрочени данъчни активи, активи, произтичащи от доходи на наети лица, финансови активи в обхвата на МСФО 9 Финансови инструменти, нетекущи активи, оценени по справедлива стойност съгласно МСС 41 Земеделие и договорни права по застрахователни договори. [IFRS 5.5]

Активите, класифицирани като държани за продажба, и активите и пасивите, включени в група за отписване, класифицирани като държани за продажба, трябва да бъдат представени отделно в отчета за финансовото състояние. [IFRS 5.38]

Оповестяване.

МСФО 5 изисква следните оповестявания за активи (или групи за отписване), които се държат за продажба: [IFRS 5.41] а) описание на нетекущия актив или група за изваждане от употреба; б) описание на фактите и обстоятелствата по продажбата (продажбата) и очакваните загуби от време и загуби от обезценка, ако има такива и където в отчета за всеобхватния доход те се признават, ако е приложимо, в които нетекущият актив (или група за отписване) е представен в съответствие с МСФО 8.

Оповестяването в други МСФО не се прилага за активи, държани за продажба, освен ако тези МСФО изискват конкретни оповестявания по отношение на тези активи или по отношение на някои оповестявания на оценки, когато активите и пасивите са извън обхвата на изискванията за измерване на МСФО 5. [IFRS 5.5B]

 

Ключови разпоредби на МСФО 5, свързани с преустановени дейности

Класирането е преустановено

Преустановената операция е компонент на образувание, което или е било прехвърлено, или е класифицирано като държано за продажба, и: [IFRS 5.32] а) представлява отделен основен предмет на дейност или географска област на дейност; б) е част от един координиран план за разполагане на отделна основна търговска или географска област на дейност или в) е дъщерно дружество, придобито изключително с цел препродажба и разпореждането включва загуба на контрол.

            МСФО 5 забранява класификацията със задна дата като преустановена дейност, когато преустановените критерии са изпълнени след края на отчетния период. [IFRS 5.12]

 

Оповестяване

Необходими са следните допълнителни оповестявания: а) направените през текущия период корекции към сумите, оповестени като преустановена операция в предходни периоди, трябва да бъдат оповестени поотделно [IFRS 5.35], ако дадено предприятие престане да класифицира компонент като държан за продажба, резултатите от този компонент, представени по-рано в преустановени дейности, трябва да бъдат прекласифицирани и включени в приходите от продължаващи операции за всички представени периоди [МСФО 5.36]

 

 

П Р И Л О Ж Е Н И Е   7

Източник: www.iasplus.com/en-us/standards/international/ifrs-en-us/ifrs-17

 

 

НОВИЯТ IFRS 17 „Insurance Contracts“ (МСФО 17 „Застрахователни договори“)

 

МСФО 17 установява принципите за признаване, оценяване, представяне и оповестяване на застрахователни договори в обхвата на стандарта. Целта на МСФО 17 е да гарантира, че предприятието предоставя съответна информация, която достоверно представя тези договори. Тази информация дава основание на ползвателите на финансови отчети да оценят ефекта от застрахователните договори върху финансовото състояние, финансовото състояние и паричните потоци на предприятието. МСФО 17 е обнародван през май 2017 г. и се прилага за годишни отчетни периоди, започващи на или след 1 януари 2021 г. МСФО 17 заменя следния стандарт: старият IFRS (МСФО) 4 „Застрахователни договори“.

 

Резюме на МСФО 17

Предприятието прилага МСФО 17 Застрахователни договори към: [IFRS 17: 3] Застрахователни договори, включително презастрахователни договори, които сключва; Презастрахователни договори, които притежава; и инвестиционни договори с опции за дискреционно участие, които тя издава, при условие че предприятието издава и застрахователни договори.

Някои договори отговарят на определението за застрахователен договор, но имат за основна цел предоставянето на услуги за фиксирана такса. Такива издадени договори са в обхвата на стандарта, освен ако предприятието не избере да приложи към тях МСФО 15 Приходи от договори с клиенти и при условие че са изпълнени следните условия: [IFRS 17: 8] а) предприятието не отразява оценка на риска, свързан с отделен клиент при определянето на цената на договора с този клиент; б) договорът компенсира клиента чрез предоставяне на услуга, а не чрез извършване на плащания в брой на клиента; и в) прехвърленият по договора застрахователен риск възниква главно от използването на услуги от страна на клиента, а не от несигурност по отношение на разходите за тези услуги.

 

Основни определения [МСФО 17: Приложение А]

Застрахователен договор

Договор, при който една страна (емитентът) приема значителни застрахователни рискове от друга страна (титуляра на полицата), като се съгласява да обезщети притежателя на полицата, ако определено несигурно бъдещо събитие (застрахователното събитие) окаже неблагоприятно въздействие върху притежателя на полицата.

 

Портфолио на застрахователни договори

Застрахователни договори, които са с предмет сходни рискове, които се управляват заедно.

 

Договорен марж на услугата

Компонент от балансовата стойност на актива или пасива за група застрахователни договори, представляващи непризнатата печалба, която предприятието ще признае, тъй като предоставя услуги по застрахователните договори в групата.

 

Застрахователен риск

Риск, различен от финансовия риск, прехвърлен от застрахования към застрахователя.

 

Извършване на парични плащания

Изрична, безпристрастна и претеглена спрямо вероятността оценка (т.е. очаквана стойност) на настоящата стойност на бъдещите парични изходящи плащания, намалена със сегашната стойност на бъдещите парични постъпления, които ще възникнат, тъй като предприятието сключва застрахователни договори, включително корекция на риска при нефинансови рискове.

 

Коригиране на нефинансов риск

Обезщетението, което предприятието изисква, за да носи риска относно размера и времето на паричните плащания, произтичащи от нефинансов риск, по сключени застрахователни договори.

Разделяне на компоненти от застрахователен договор

Застрахователният договор може да съдържа един или повече компоненти, които биха били в обхвата на друг стандарт, ако биха били в отделни договори. Например застрахователният договор може да включва инвестиционен компонент или компонент услугата (или и двете). [IFRS 17:10].

 

Ниво на агрегиране

МСФО 17 изисква от дружествата да идентифицират портфейли от застрахователни договори с подобни рискове и следва да се управляват заедно. Договорите в дадена продуктова линия се очаква да имат подобни рискове и следователно се очаква да бъдат в едно и също портфолио, ако бъдат управлявани заедно. [IFRS 17:14]

 

Всяко портфолио от застрахователни договори се разделя на минимум от: [IFRS 17:16]

Група от договори, които са обременителни при първоначалното им признаване, ако има такива; Група от договори, които при първоначално признаване нямат съществена възможност да бъдат натоварени впоследствие, ако има такива; и група от останалите договори в портфейла, ако има такива.

На предприятието не е разрешено да включва договори, издадени преди повече от една година в една и съща група. [IFRS 17:22]

Ако договорите в даден портфейл биха попадали в различни групи, само защото законът или регламентът конкретно ограничават практическата способност на предприятието да определя различна цена или ниво на обезщетения за титулярите на полици с различни характеристики, предприятието може да включи тези договори в същата група. [IFRS 17:20]

Предприятието признава група от застрахователни договори по най-ранната от следните дати: [IFRS 17:25]:  а) началото на периода на покритие на групата договори; б) датата, на която първото плащане от притежателя на полицата в групата стане дължимо; и в) за група от обременяващи договори, когато групата става обременителна.

При първоначалното признаване предприятието оценява група застрахователни договори на обща стойност от: [IFRS 17:32]

а) паричните плащания за изпълнение („FCF“), които включват:

1. i) оценки на бъдещите парични плащания; (ii) корекция за отразяване на времевата стойност на парите („TVM“) и финансовите рискове, свързани с бъдещите парични плащания; и (iii) корекция на риска за нефинансов риск; б) марж на договора за услуга („CSM“).

Предприятието включва всички бъдещи парични плащания в границите на всеки договор в групата. Предприятието може да оцени бъдещите парични потоци на по-високо ниво на агрегиране и след това да разпредели произтичащите от това парични плащания към отделни групи договори. [IFRS 17:33]

Прогнозите за бъдещи парични плащания трябва да бъдат текущи, изрични, безпристрастни и да отразяват цялата информация, с която предприятието разполага, без неоправдани разходи и усилия относно размера, времето и несигурността на тези бъдещи парични плащания. Те следва да отразяват перспективата на предприятието, при условие че оценките за всички съответни пазарни променливи съответстват на наблюдаваните пазарни цени. [IFRS 17:33]

Отстъпки

Сконтовите лихвени проценти, приложени към оценката на паричните плащания, са: [IFRS 17:36]: а) отразяват времевата стойност на парите (TVM), характеристиките на паричните плащания и ликвидните характеристики на застрахователните договори; б) да е в съответствие с наблюдаваните текущи пазарни цени (ако има такива) от тези финансови инструменти, чиито характеристики на паричните плащания са съвместими с тези на застрахователните договори; и в) изключват ефекта от факторите, които влияят върху подобни пазарни цени, но не оказват влияние върху бъдещите парични плащания на застрахователните договори.

Коригиране на оценката на нефинансов риск

Оценката на настоящата стойност на бъдещите парични плащания се коригира, за да отрази компенсацията, която предприятието изисква, за да носи риска относно размера и времето на бъдещите парични плащания, възникващи от нефинансовия риск. [IFRS 17:37]

 

Договорен марж за услуга (CSM)

CSM представлява нереализираната печалба от групата застрахователни договори, която предприятието ще признае, тъй като предоставя услуги в бъдеще. Това се измерва при първоначално признаване на група застрахователни договори в размер, който, ако групата от договори не е обременителна, не води до приходи или разходи, произтичащи от: [IFRS 17:38]: а) първоначалното признаване на сума за изпълнение на паричните потоци (FCF); б) отписването на дадена дата на всеки актив или пасив, признат за парично плащане от застрахователни придобивания; и в) всички парични плащания, произтичащи от договорите в групата към тази дата.

 

Последващо измерване

При последващо оценяване, балансовата стойност на група застрахователни договори в края на всеки отчетен период е сумата от: [IFRS 17:40]: а) задължението за оставащо покритие, което включва: (i) FCF, свързани с бъдещи услуги; (ii) CSM на групата към тази дата; б) задължението за възникнали вземания, включващо FCF, свързано с минал трудов стаж, разпределен на групата към тази дата.

 

Сложни договори

Застрахователният договор е обременяващ при първоначално признаване, ако общата сума на FCF, всички признати преди това парични плащания от придобиване и всички парични плащания, възникващи от договора към тази дата, са нетен изходящ поток. Предприятието признава загуба в печалбата или загубата за нетния изходящ поток, в резултат на което балансовата стойност на пасива за групата е равна на FCF и CSM от групата е нула. [IFRS 17:47]

При последващо измерване, ако група от застрахователни договори стане обременителна (или по-възмездие), това превишение се признава в печалбата или загубата. Освен това CSM не може да се увеличи и приходите не могат да бъдат признати, докато обременителната сума, която по-рано е била призната, е била върната в печалбата или загубата като част от разходите за услуги. [МСФО 17: 48-49]

 

Подход при премиите за разпределение (Premium Assignment Approach – „PAA“):

Предприятието може да опрости измерването на задължението за оставащо покритие на група застрахователни договори, използвайки PAA при условие, че в началото на групата: [IFRS 17:53] а) предприятието разумно очаква, че това ще бъде разумно приближение на общия модел или б) периодът на покритие за всеки договор в групата е една година или по-малко. Когато в началото предприятието очаква значителни разлики в FCF през периода, предхождащ предявяването на плащането, тези договори не могат да прилагат PAA. [IFRS 17:54]

Използвайки PAA, задължението за оставащо покритие първоначално се признава като премия, ако има такава, получена при първоначалното признаване, минус всички парични плащания по застрахователни обезщетения. В последствие балансовата сума на задължението е балансовата сума в началото на отчетния период плюс получените премии през периода минус паричните плащания по застрахователни обезщетения плюс амортизацията на паричните плащания по обезщетения минус сумата, призната като застрахователен приход за покритие и минус всеки инвестиционен компонент, платен или прехвърлен по възникнали вземания. [IFRS 17:55]

 

Практически услуги, налични в рамките на PAA:

Ако застрахователните договори в групата имат значителен финансов компонент, задължението за оставащо покритие трябва да бъде дисконтирано, но това не се изисква, ако при първоначалното признаване предприятието очаква, че времето между предоставянето на всяка част от дължимото и датата на съответната премия не е повече от една година. [IFRS 17:56]

При прилагането на PAA предприятието може да реши да признае всички парични плащания по застрахователни обезшетения като разход, когато възникнат тези разходи, при условие че периодът на покритие при първоначалното признаване не надвишава една година. [IFRS 17: 59а]

Опростяванията, произтичащи от PAA, не се прилагат при оценката на задължението на групата за възникнали вземания, измерени по общия модел. Не е необходимо обаче тези парични потоци да се намалят, ако салдото се очаква да бъде платено или получено за една година или по-малко от датата на възникване на претенциите. [IFRS 17: 59б]

Промяна и отписване

Промяна на застрахователен договор

Ако условията на застрахователния договор бъдат променени, предприятието трябва да отпише първоначалния договор и да признае изменения договор като нов договор, ако има съществена промяна въз основа на изпълнението на някой от посочените критерии. [IFRS 17:72] Промяната е съществена, ако е изпълнено някое от следните условия: а) ако променените условия бъдат включени в началото на договора, и това би довело до: i) изключване от обхвата на стандарта; ii) отделяне на различни внедрени деривати; (iii) предефиниране на границата на договора; или iv) преразпределението към друга група договори; или б) ако първоначалният договор отговаряше на определението за пряко застрахователно покриване, но измененият договор вече не отговаря на това определение или обратно; или в) предприятието първоначално приложи PAA, но измененията в договора го правят неприемлива за него.

 

Отписване

Предприятието трябва да отписва застрахователен договор, когато е погасен или е изпълнено някое от условията за съществено изменение на застрахователен договор. [IFRS 17:74]

Предприятието представя отделно в отчета за финансовото състояние балансовата стойност на групи от: [IFRS 17:78] а) сключени застрахователни договори, които представляват активи; б) сключени застрахователни договори, които представляват задължения; в) договорите за презастраховане, които са активи; и г) договорите за презастраховане, които са пасиви.

Предприятието деагрегира сумите, признати в отчета или финансовите отчети, в: [IFRS 17:80] а) резултат от застрахователна услуга, включващ разходи за застраховки и разходи за застрахователни услуги; и б) приходи или разходи от застрахователни финансови средства.

Доходите или разходите от държани презастрахователни договори се представят отделно от разходите или приходите от издадени застрахователни договори. [IFRS 17:82]

Резултат от застрахователната услуга

Предприятието представя в печалбата или загубата приходи, възникващи от групите на издадените застрахователни договори, и разходите за застрахователни услуги, произтичащи от група застрахователни договори, които емитира, включително вземания и други разходи за застрахователни услуги. Разходите за приходи и разходи за застрахователни услуги изключват всички инвестиционни компоненти. Предприятието не представя премии в печалбата или загубата, ако тази информация е несъвместима с представените приходи. [IFRS 17: 83-85]

 

Застрахователни финансови приходи или разходи

Приходите или разходите за застрахователни финансови средства включват промяната в балансовата стойност на групата застрахователни договори, произтичаща от: [IFRS 17:87] а) ефекта от времевата стойност на парите и промените във времевата стойност на парите; и б) ефекта от промените в допусканията, свързани с финансовия риск; но в) изключва такива промени за групи застрахователни договори с директни застрахователни договори, които вместо това ще коригират CSM.

Предприятието има избор на счетоводна политика, включващ включването на всички застрахователни финансови приходи или разходи за периода в печалбата или загубата или разбивката между сумата, представена в печалбата или загубата, и сумата, представена в друг всеобхватен доход („ДВД“). [IFRS 17: 88-90]

Съгласно общия модел дезагрегацията означава представяне в печалбата или загубата на сума, определена чрез систематично разпределение на очакваните общи приходи или разходи по застрахователни финанси за времетраенето на групата договори. При отписване на групите сумите, останали в ДВД, се прекласифицират в печалбата или загубата. [IFRS 17:88, 91а]

По смисъла на ЗПФ само за случаите, в които предприятието държи базисните позиции, разпределението означава представяне в печалбата или загубата като застрахователен финансов доход или разходи на сума, която елиминира счетоводните несъответствия с финансовите приходи или разходи, произтичащи от базовите елементи , При отписването на групите сумите, които преди това са признати в ДВД, остават там. [IFRS 17:89, 91b]

 

Оповестяване

Предприятието оповестява качествена и количествена информация относно: [IFRS 17:93] а) сумите, признати във финансовите отчети, които произтичат от застрахователни договори; б) значителните преценки и промените в тези преценки, направени при прилагане на МСФО 17; и в) естеството и степента на рисковете, произтичащи от застрахователните договори.

 

 

П Р И Л О Ж Е Н И Е   8

 

Пример за основни параметри на оценка на кредитен рейтинг:

 

A.1. Продължителност на отношенията с Финансовата институция (взаимоотношения от какъвто и да било вид, вкл. сметки);

A.2. Наличие на данни за клиента, свързани с погасяването/непогасяването на кредит от Финансовата институция или Финансовата институция;

A.3. Наличие на просрочени плащания или непогасяване на кредити към Финансовата институция или към друга Финансовата институция;

A.4. Репутация, свързана с изпълнението на финансовите задължения (напр. към държавата / към доставчици / към служители);

A.5. Управленски опит / познания;

A.6. Ноу-хау свързано с продукт, процеси, клиенти и конкуренция;

A.7. Възраст на собствениците / акционерите с най – голям дял или основния мениджмънт;

A.10. Дял от акционерния капитал на най – големия акционер;

Б.5. Години присъствие в бранша (независимо от географския район);

Б.8. Конкурентоспособност на продуктите / услугите в сравнение с конкурентите;

Б.9. Имидж (търговска марка) в сравнение с конкурентите;

Б.10. Други източници на доход, различни от основната дейност на фирмата;

Б.12. Приходи от продажби (за последните 3 години);

Б.13. Използване на технологичния прогрес;

Б.15. Качество на персонала;

Б.16. Организационна / Управленска структура;

Б.17. Мениджърски схеми за стимулиране;

Б.18. Взаимоотношения с доставчиците;

Б.19. Оценка на счетоводните системи;

В.2. Размер на пазара / Ръста;

В.3. Зрелост на пазара;

В.4. Сезонност на пазара;

В.5. Интензивност на конкуренцията;

В.6. Ефект на доставчиците (Влияние на доставчиците);

В.7. Ефект на купувачите (Влияние на купувачите);

В.8. Сегментация / концентрация на потребителите;

Р Е Ш Е Н И Е на В К С № 16 / София, 09.05.2017 г.

(Институтът на кратката погасителна давност, уредена в чл. 111 ЗЗД)

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в съдебно заседание на девети февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:

Председател:Маргарита Соколова

Членове:Гълъбина Генчева

Геника Михайлова

При секретаря Емилия Петрова, като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 50185/2016 г. /№ 185/2016 г. по описа на ІІ-ро т. о./, и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 290 ГПК.

С решение № 249 от 08.10.2015 г. по в. т. д. № 147/2015 г. Великотърновският апелативен съд потвърдил решение № 76 от 01.12.2014 г. по т. д. № 41/2013 г. на Ловешкия окръжен съд, в обжалваната част, с която са отхвърлени за разликата над уважения до пълния размер на претендираните суми, искове на [фирма] [населено място], предявени по реда на чл. 422 ГПК, за признаване на установено, че ответникът [фирма] [населено място] дължи главница, възнаградителна и мораторна лихва за процесните периоди по развален договор за финансов лизинг.

В касационната жалба, подадена от [фирма], се иска отмяна на въззивното решениие като необосновано и постановено при нарушение на материалния закон. Твърди се, че въззивният съд неправилно е приложил института на кратката погасителна давност, уредена в чл. 111, б. „в“ ЗЗД, към вземането за главница като част от лизинговите вноски, приемайки, че договорът за финансов лизинг е разновидност на договора за наем и плащанията по него са периодични. Решението, според касатора, е необосновано, поради неизлагане на мотиви от въззивния съд за отхвърляне на исковете за дължимост на възнаградителната и мораторната лихва по договора.

Ответната страна не изразява становище.

Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното:

Първоинстанционното производство по т. д. № 41/2013 г. на Ловешкия окръжен съд е образувано по искова молба на [фирма] срещу [фирма] като лизингополучател по договор за финансов лизинг на пътно превозно средство от 21.10.2008 г., и срещу Б. И. Д. в качеството й на поръчител по договора, за признаване на установено, че ответниците дължат на ищеца, всеки на собствено основание, суми за неизплатена главница в размер на 30 952.63 евро за периода 25.11.2009 г. – 25.12.2010 г., за възнаградителна лихва в размер на 2 505.58 евро за периода 25.08.2010 г. – 25.12.2010 г., за неустойка с оглед развалянето на договора в размер на 28 593.44 евро, за застрахователна премия от 13.11.2010 г. в размер на 1 749.67 евро, за законна лихва за забава върху първите четири вземания в размер на 11 509.53 евро за периода 15.01.2011 г. – 29.01.2013 г. и за разходи за нотариални такси и възстановяване на владението в размер на 485.73 евро, за които по реда на чл. 417 ГПК, по заявление от 28.02.2013 г., е издадена заповед за изпълнение за осъждането солидарно на двамата ответници да заплатят посочените суми.

Твърди се в исковата молба, че договорът е развален с нотариална покана, получена от лизингополучателя на 06.01.2011 г., считано от 14.01.2011 г., когато изтича определеният в нея семедневен срок за изпълнение.

С отговора на исковата молба и допълнителния отговор по чл. 373 ГПК ответниците са въвели: 1. възражение за недопустимост на процеса спрямо втория ответник – поръчител, поради предявяване на иска извън шестмесечния преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, и 2. възражение за погасяване на вземанията за главница, както и за лихвите върху тях, за месеците ноември и декември 2009 г. и месеците от януари до юли 2010 г., поради изтекла тригодишна давност към датата на завеждане на исковата молба. Направено е и възражение за унищожаемост на договора за лизинг поради скючването му без представителна власт, както и за нищожност на клаузата за удължаване на отговорността на поръчителя извън срока, посочен в чл. 147, ал. 1 ЗЗД.

С първоинстанционното решение исковете срещу [фирма] за главница, възнаградителна и мораторна лихва са уважени частично, а в останалата част са отхвърлени заради погасяване на вземанията по давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Исковете срещу [фирма] за неустойка, с оглед развалянето на договора и за застрахователна премия са уважени изцяло, а за разходи по развалянето и възстановяване на владението са отхвърлени, и в тези части първоинстанционното решение е влязло в сила. Исковете срещу Б. И. Д. са отхвърлени като неоснователни по аргумент от чл. 147, ал. 1 ЗЗД като предявени извън шестмесечния срок, изтекъл на 14.07.2011 г., броен от 14.01.2011 г. – датата на разваляне на процесния договор, като и в тази част решението на окръжния съд е влязло в сила.

За да потвърди първоинстанционното решение в отхвърлителната част по исковете за главница, възнаградителна и мораторна лихва срещу [фирма], апелативният съд приел, че договорът за финансов лизинг е договор с периодично изпълнение, като изходил от две основни съображения, а именно, че този договор е разновидност на договора за наем, към уредбата на който, съдържаща се в ЗЗД, препраща изрично чл. 347, ал. 2 ТЗ и, че плащанията на отделните лизингови вноски по своя характер са периодични плащания, тъй като са с общо основание, изначално определени са по размер и падежът им настъпва през предварително определени интервали от време, поради което към задълженията на лизингополучателя е приложима кратката тригодишна погасителна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД.

Касационното обжалване е допуснато с определение № 510 от 26.10.2016 г. по въпроса: какъв е приложимият давностен срок /обща или кратка погасителна давност/ по отношение вземането на кредитора по договор за финансов лизинг за заплащане на лизингови вноски /в частта им за главница/, както и имат ли последните характера на периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Основанието е чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК поради наличието на противоречиво разрешаван въпрос, илюстриран с решение № 1113 от 04.12.2013 г. по т. д. № 1046/2011 г. и решение № 1027 от 14.11.2013 г. по т. д. № 1048/2013 г., двете на Варненския окръжен съд.

В решение № 1113 от 04.12.2013 г. по т. д. № 1046/2011 г. е прието, че срокът на давността за лизинговата вноска е петгодишен. Според решение № 1027 от 14.11.2013 г. по т. д. № 1048/2013 г., към вноските по договор за финансов лизинг е приложима петгодишната, а не тригодишната давност по чл. 111, б. „в” ЗЗД, тъй като се касае до разсрочено плащане на едно възнаграждение, платимо на отделни лизингови вноски, и самият договор стои по-близо до договор за продажба със запазване на собствеността до пълно изплащане на цената.

В обжалваната част на въззивното решение за приложима е приета тригодишната погасителна давност.

Настоящият състав на Върховния касационен съд, І-во г. о., съобразно правомощията си по чл. 291, т. 1 ГПК, намира за правилна практиката, изразена в обжалваното въззивно решение.

Законът за задълженията и договорите /ЗЗД/ е установил различни срокове на погасителната давност. Съгласно чл. 110 ЗЗД общата погасителна давност е петгодишна. С изтичането й се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Такъв друг срок е например предвиденият в чл. 111, б. „в” ЗЗД, според който с изтичане на тригодишна давност се погасяват вземанията за наем, за лихви и за други периодични плащания. Съдържанието на понятието „периодични плащания“ по смисъла на чл. 111, б.“в“ ЗЗД и неговите основни и задължителни характеристики са изяснени в ТР № 3/18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС. Прието е, че това са повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В мотивите към тълкувателния акт е посочено, че правопораждащите юридически факти могат да бъдат различни, поради което не е възможно да бъдат изброени всички видове периодични плащания, като две от тях – вземанията за наем и лихви, законодателят е посочил примерно в разпоредбата на чл. 111, б.“в“ ЗЗД.

Поставя се въпросът дали вземането на лизингодателя по договор за финансов лизинг за заплащане на лизингови вноски /в частта им за главница/ има характера на периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД.

Финансовият лизинг е търговска сделка, институционализирана в глава X. ТЗ. Със сключването на този договор лизингодателят се задължава да придобие вещ от трето лице при условия, определени от лизингополучателя и да му я предостави за ползване срещу възнаграждение. Лизингополучателят се задължава да плати възнаграждението на определени вноски, платими по предварително уговорен погасителен план, на посочена дата. С всяка лизингова вноска той плаща част от цената на вещта като еквивалент на предоставеното ползване и лихва поради разсрочване на плащането на цената на вещта. По време на договора или след изтичане на неговия срок лизингополучателят може да придобие собствеността върху вещта, но при всяко положение рискът от случайното й погиване или повреждане е за него.

Договорът за финансов лизинг съчетава елементи на договора за поръчка /аргумент от сравнителен анализ на чл. 342, ал. 2 ТЗ и чл. 280 ЗЗД/ и на договора за наем /аргумент от препращащата разпоредба на чл. 345 ТЗ/. По своите правни последици той е близък до договора за продажба на изплащане срещу запазване на собствеността. И за двата договора е налице изключение от правилото, че собствеността и рискът се носят от едно и също лице /сравнителен анализ от чл. 343 ТЗ и чл. 205 ЗЗД/. Финансовият лизинг може да се разглежда и като форма на предоставяне на целево инвестиционно кредитиране. Вместо да придобие вещта и да плати цената за нея, лизингополучателят влиза в правоотношения с лизингодателя, който се съгласява да я купи и да му я предостави за ползване.

Тези специфики, които не се наблюдават при договора за оперативен лизинг, не изключват характеристиката на основното задължение на лизингополучателя за възнаграждение /лизингови вноски/ като периодично плащане. Задължението също намира своето основание в чл. 345, ал. 1 ТЗ, а разпоредбата изрично препраща към основното задължение на наемателя за наемна цена /чл. 232, ал. 2 ЗЗД/. Следователно при това основно задължение на лизингополучателя при финансовия лизинг се касае за повтарящо се, трайно изпълнение на парични задължения, които имат единен правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерът на плащанията е изначално определен.

Чл. 111, б. „в“ ЗЗД предвижда, че вземанията по периодични плащания се ползват с тригодишен срок на погасителната давност. Такъв е срокът на давността на вземанията за възнаграждение /вноски/ по договора за финансов лизинг. Характеристиката на тези вземания покрива дефинитивното тълкуване на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, извършено с ТР № 3/18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/ 2011 г. ОСГТК на ВКС.

По касационната жалба:

С оглед отговора на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, следва да се приеме, че въззивното решение е правилно, постановено в отсъствие на въведените с жалбата касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Институтът на кратката погасителна давност, уредена в чл. 111, б. „в“ ЗЗД, правилно е приложен към вземането за главница като част от лизинговите вноски, като е прието, че договорът за финансов лизинг е разновидност на договора за наем и плащанията по него са периодични. Отхвърлянето на иска за присъждане на вземания, съставляващи главница по договора, влече след себе си отхвърляне и на исковете за възнаградителна и мораторна лихва, поради което оплакванията на касатора за неправилност на въззивното решение и в тази част са неоснователни. Съобразно разпоредбата на чл. 293, ал. 1, предл. 1 ГПК обжалваният съдебен акт ще бъде оставен в сила.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение № 249 от 08.10.2015 г. по в. т. д. № 147/2015 г. на Великотърновския апелативен съд.

Решението е окончателно.

Р Е Ш Е Н И Е на С А С № 1606 / гр. София, 25.07.2016 г.

(„Ипотечното право на Финансова институция върху недвижим имот съществува и при придобиване на имота по давност“)

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, гражданско отделение, 4 състав, в публичното заседание на шести юни, през две хиляди и шестнадесета година, в състав:

Председател: И. А./ Членове: Н. К.

Я. В.

при секретаря В. К., като изслуша докладвано от съдията А. гр.д.№ 196 по описа за 2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

С решение № 5246 от 16.07.2015г. по гр.д. № 11523/2013г. І-7 състав на Софийска градски съд е признал за установено по отношение на [фирма] и [фирма], че М. М. З. е собственик на апартамент № 23 и гараж № 3, подробно описани. Със същото решение е отхвърлен предявеният от М. М. З. срещу [фирма] иск за признаване за установено, че ипотечното право на [фирма] върху недвижимия имот не съществува.

Решението в частта, с която е отхвърлен искът по чл.124 ГПК, вр.чл.179 ЗЗД за признаване за установено, че ипотечното право на [фирма] върху недвижимия имот не съществува, е обжалвано от ищцата М. М. З. с изложени съображения за неправилност и неза- коносъобразност.

Ответното дружество, страна по този иск – [фирма], де- позира отговор, с който оспорва въззивната жалба.

Софийски апелативен съд, след като обсъди възраженията на страните във връзка с атакувания съдебен акт и с оглед правомощията си по чл.269 от ГПК, намира следното:

Жалбата е допустима. Подадена е в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК и е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Предявеният иск, предмет на жалбата, е с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, вр. чл. 179 ЗЗД – да се установи несъществуването на ипотека, учредена върху недвижим имот, придобит от ищцата по давност. В частта, с която ищцата е призната за собственик по давност на имота, решението като необжалвано е влязло в сила.

За да отхвърли разглеждания иск съставът на окръжния съд е спо делил възприетото от доктрината разбиране, че ако върху имота са съществу- вали вещни права върху чужда вещ, същите продължават да съществуват и след като придобивната давност е завършена, тъй като завършването й няма обратно действие. По тези съображения доводът на ищцата, че с оглед харак- тера на осъществения от нея придобивен способ досежно процесните имоти, а именно упражняване на давностно владение, ипотечното право на ипотекар ния кредитор се е погасило, тъй като при оригинерните способи за придоби- ване на право на собственост вещното право се придобива самостоятелно и свободно от всякакви тежести и ограничения.

Решението е правилно.

Оплакванията в жалбата са за несъобразяване с принципа, че при оригинерните способи за придобиване право на собственост вещното право се придобива самостоятелно и свободно от всякакви вещни тежести и ограни чения, и че на владелеца са непротивопоставими права, производни от право- то на предишния собственик.

Релевантни за решаване на спора са следните надлежно установе- ни по делото факти:

В частта, с която първоинстанционното решение е влязло в сила, ищцата е призната за собственик на процесните имоти на основание упраж нявана фактическа власт върху същите, продължила над 10 години, начиная от нанасянето й в тях от м. декември, 2003г. Същите били закупени на 31.07. 2003г. от [фирма], представлявано от баща й М. З., с нотариални актове № 140 и 141. На 23.06.2009г. [фирма], в ка чеството на длъжник и собственик на недвижим имот, процесния апартамент № 23, е учредил в полза на [фирма] ипотека върху същия за обез- печаване на част от вземанията на [фирма] по Договор за сух лизинг на въздухоплавателно средство. Ипотечният договор е обективиран в нота- риален акт № 19, д.№ 17/2009г., представен по делото. Преди да изтече приз- натата в полза на ищцата придобивна давност, собственикът на имота е учре- дил ипотека за обезпечаване на дълг към ответното дружество [фирма].

За да обоснове претенцията си, ищцата се позовава на разбира- нето, че придобиването по давност е оригинерен способ за придобиване пра- во на собственост, поради което правото се придобива ”изчистено” от съще- ствуващи преди това тежести, и по-конкретно учредената в случая от пре дишния собственик на имота ипотека следва да се счита за погасена. Въззив- ният състав споделя становището на първостепенния съд за неоснователност на така развития довод, по следните съображения: Дали способът за придоби- ване право на собственост е оригинирен или деривативен е квалифициране с оглед на това дали правото произхожда или не от предишен собственик. Какъв е обаче обемът на правото, което се придобива, това следва да е в зави- симост от обема на съществуващото /досегашното/ право. Промяната в соб- ственика на имота е непротивопоставима на лицето, в полза на което надлежно е учредена действителна ипотека върху имота, и не води до погася- ване на ипотечното право. Последният не е длъжен, а и не винаги може да знае и да следи кой, на какво основание и с какво намерение владее имота, за да е гарантирано вземането му. Само при извършването на публична продан на имота, ипотеките се погасяват, съгласно разпоредбата на чл.175, ал.1 ЗЗД. По изключение имотът се придобива чист от тежести по силата на изрична законова разпоредба – чл.41, ал.3 ЗДС, съответно – чл.32, ал.3 ЗОС, при при добиване право на собственост от държавата, съответно общината. Логично е в такъв случай да се счита, че ако законодателят е искал при оригинерните способи правото да се придобива чисто от тежести, това да се уреди изрично. Поради липса на такава уредба и с оглед гореизложените съображения, на- стоящият състав също е на мнение, че с признатото в полза на ищцата право на собственост върху апартамента, придобито по силата на давностно владение, учреденото в полза на ответното дружество ипотечно право не се е погасило. Поради съвпадане изводите на двете инстанции, решението следва да се потвърди.

Поради непредставяне на доказателства за сторени в настоящото производство разноски, искането на въззиваемата страна за присъждане на такива е неоснователно.

Водим от горното Софийски апелативен съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 5246 от 16.07.2015г. по гр.д. № 11 523/2013г. І-7 състав на Софийска градски съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният от М. М. З. срещу [фирма] иск за признаване за установено, че ипотечното право на [фирма] върху недвижимия имот не съществува.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от изпращане на преписи от решението.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.

Р Е Ш Е Н И Е

гр. *****, 16.07.2015 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, І-во ГО, 7 състав, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти март две хиляди и петнадесета година, в състав:

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: Л. РУНЕВСКА

 при участието на секретаря Ю. Асенова, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 11523 по описа за 2013 г. на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:

С исковата молба /и съобразно последващите уточнителни молби/ на М.М.З. срещу „Е.С.”, представлявано от управителя М.Я.З., и „И.” ЕАД, представлявано от управителя А.Х.Б., са предявени установителни искове, както следва: субективно съединени искове за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищцата е собственик на подробно описаните в исковата молба недвижими имоти – апартамент с мазе и гараж, на основание давностно владение, упражнявано от 31.07.2003 г. до момента; иск срещу ответника „И.” ЕАД  за признаване за установено, че ипотечното право на този ответник, произтичащо от договор за ипотека, сключен с нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот № 19, том I, peг. № 5755, дело № 17 от 2009 г. на нотариус Л. Б., вписана в регистъра на НК под № 375, с район на действие Софийски районен съд, не съществува /по отношение на исковете с правно основание чл. 537, ал. 2 ГПК досежно нотариалните актове за покупко-продажба и този за учредяване на договорна ипотека производството по делото е прекратено с влязло в сила определение/. Твърди се в исковата молба, че на 31.07.2003 г. ответникът „Е.С.” ЕООД в качеството на купувач сключил два договора за покупко-продажба с трети неучастващи в делото лица с предмет описаните в исковата молба недвижими имоти. Имотите били купени за ищцата с парични средства на родителите й, т. к. управителят на дружеството-купувач бил неин баща. Непосредствено след покупката на апартамента ищцата предприела действия по неговото ремонтиране и обзавеждане, които приключила към м. декември 2003 г. и се преместила в имота като заживяла в него, а от 2006 г. в имота заживяло и трето лице на съпружески начала с ищцата, като там се родили и децата им. През годините имотът се ползвал като семейно жилище, а гаражът се ползвал за колата на ищцата. На 23.06.2009 г. между двамата ответници бил сключен договор за ипотека върху процесния апартамент за обезпечаване на част от задължение на „Е.С.” ЕООД в размер на 168000 евро по договор за сух лизинг на въздухоплавателно средство с опция за прехвърляне на правото на собственост. Съответно въз основа на изложеното се претендира, че с оглед придобиването на правото на собственост на процесните имоти по давност от страна на ищцата се е погасило правото на собственост на предишния собственик, както и правата, които произтичат от правата на предишния собственик, включително правата на ипотекарния кредитор.

Установителните искове за собственост са с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, а искът за установяване несъществуването на ипотечното право е с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 179, ал. 1 ЗЗД.

Ответниците оспорват исковете, не оспорват изложените факти относно сключването на договора за ипотека при сочените условия, не оспорват и факта на упражняването на фактическа власт от ищцата за сочения период и основават защитата си на правни доводи – ответникът „Е.С.” ЕООД излага доводи за това, че упражняваната от ищцата фактическа власт върху имотите не е погасила неговото право на собственост върху имотите, а ответникът „И.” ЕАД излага доводи за противопоставимост на ипотеката на ищцата.

            Съдът, след преценка на доказателствата по делото и доводите на страните, намира следното от фактическа и правна страна:

Исковете са процесуално допустими, а при разглеждането им по същество съдът намира следното:

По субективно съединените установителни искове за собственост:

Ответниците не оспорват факта на упражнявана от ищцата фактическа власт върху имотите за сочения период, а и от ангажираните от ищцата доказателства /писмени – протокол, квитанция, талон, гаранционни карти и др., свидетелски показания и заключение на СТЕ/ се установява, че за периода от сключване на договорите за покупко-продажба на имотите до момента ищцата е упражнявала фактическа власт върху имотите. Презумпцията на чл. 69 ЗС не е оборена по делото, ответниците и не твърдят да са се противопоставили на осъществяваната от ищцата фактическа власт, съответно съдът приема, че ищцата е упражнявала явно, необезпокоявано и непрекъснато в рамките на сочения период фактическата власт върху имотите с намерение за своене и доколкото същата е била недоборсъвестен владелец за придобиване на правото на собственост върху тях е следвало да изтече 10-годишната давност. Към датата на предявяване на исковата молба същата е изтекла и с предявяване на установителните искове за собственост ищцата се позовава на тази давност.

В теорията и практиката липсва единно становище относно същността на  ипотечното право – според някои ипотеката е абсолютно право, даващо на кредитора правото да иска от всекиго да се въздържа от действия, които биха увредили ипотекирания имот, което, според споделящите това мнение, е определящо за вещно-правния характер на ипотеката. Според други ипотеката е особено облигационно право със специфично обезпечително действие. Независимо от липсата на единно становище по въпроса за характера на ипотечното право настоящият съдебен състав приема, че в случая учредяването на договорна ипотека върху апартамента /с мазето/ не е прекъснало давността, течаща в полза на ищцата, т. к. макар и създаващ абсолютното право на ипотекарния кредитор да иска от всекиго въздържане от увреждащи ипотекирания имот действия, този вещен елемент на ипотеката има обслужващ, добавъчен характер, а не е част от същественото съдържание на ипотечното право. Същността на ипотечното право се състои именно в неговата обезпечителна функция, осигуряваща възможността на ипотекарния кредитор да се удовлетвори за вземането си от цената на ипотекирания имот при неговата публична продан, а не да установи свои собственически права над този имот, поради което именно съдът прави извода, че учредената ипотека не е прекъснала давността, течаща в полза на ищцата.

Съответно установителните искове за собственост са основателни и следва да бъдат уважени.

По иска за установяване несъществуването на ипотечното право в полза на втория ответник:

Ищцата е изложила подробни доводи в насока, че с оглед характера на осъществения от нея придобивен способ досежно процесните имоти, а именно упражнявано давностно владение, ипотечното право на ипотекарния кредитор се е погасило поради това, че при оригинерните способи за придобиване на право на собственост вещното право се придобива самостоятелно и свободно от всякакви тежести и ограничения.

Настоящият съдебен състав не споделя тези доводи. Вярно е, че в доктрината се среща разбирането, че при оригинерните способи за придобиване на право на собственост вещното право се придобива самостоятелно и свободно от всякакви тежести и ограничения, при което на владелеца са непротивопоставими     правата, производни от правото на предишния собственик /цитираното от ищцата становище, изложено във „Вещно право. Практически проблеми.” – М.Б. и К.В./, като в тази насока е налице и съдебна практика /цитираното решение № 2109/1965 г. на ВС, І ГО/. Съдебната практика, на която се позовава ищцата обаче, не е задължителна, а същевременно е налице и такава в обратния смисъл – решение № 993/1952 г. на ВС, І ГО. А в доктрината преобладаващото становището е, че ако върху имота са съществували вещни права върху чужда вещ, тези права продължават да съществуват и след като придобивната давност е завършена, тъй като завършването на придобивната давност няма обратно действие /в този см. – „Система на българското вещно право – „Действие на завършването на давността” – проф. П. В. и „Българско вещно право – Действие на изтеклата придобивна давност” – акад. Л. В./. Това становище споделя и настоящият съдебен състав, доколкото не намира законова опора за обратното, поради което приема, че ипотечното право на втория ответник, произтичащо от сключения договор за ипотека, е противопоставимо на ищцата.

Съответно искът за установяване несъществуването на ипотечното право е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

С оглед изхода на делото съдът намира следното по исканията на страните за присъждане на разноски:

Искането на ищцата за присъждане на разноски е частично основателно – съразмерно с уважените искове. Ищцата е направила разноски съобразно представения списък по чл. 80 ГПК и доказателствата по делото за това в размер на 3989 лв., относими към субективно съединените установителни искове за собственост, съответно ответниците следва да бъдат осъдени да й платят тези разноски. За останалите разноски, относими към установителния иск срещу втория ответник, разноски не следва да се присъждат на ищцата.

На ответника „Е.С.” ЕООД не следва да се присъждат разноски с оглед изхода на делото /липсват и доказателства за направени такива/.

На ответника „И.” ЕООД следва да се присъдят разноски в размер на 3775 лв. с оглед изхода на делото.

Воден от горното, съдът

Р  Е  Ш  И:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Е.С.” ЕООД с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, представлявано от управителя М.Я.З., и „И.” ЕАД с ЕИК **********, със седалище и адрес на управление:***, р-н „****************, представлявано от управителя А.Х.Б., че М.М.З. с ЕГН ********** *** е собственик на следните недвижими имоти: апартамент № 23, находящ се в гр. ****************, на шести етаж в жилищна сграда със застроена площ от 104.57 кв. м., състоящ се от две стаи, дневна с кухненски бокс, две санитарни помещения и килер при съседи: север – улица, юг – двор, изток – калкан, запад – стълбище, асансьор, коридор и апартамент № 24, заедно с мазе № 23 с площ 3.17 кв. м. при граници: север – коридор, юг – гаражни клетки, изток – мазе № 22, запад – мазе № 24,  заедно с 4.58 % идеални части от общите части на сградата и толкова идеални части от правото на строеж върху урегулиран поземлен имот, целият от 736 кв. м., съставляващ съгласно заповед № РД 09-50-389 от 15.08.1996 г. на главния архитект на ***** парцел X – 523 в квартал 173 по плана на гр. *****, м. „Лозенец”, при граници по скица: ул. „Кричим”, УПИ XI – 549, УПИ XIII – за трафопост и УПИ  IV – 344,345; гараж № 3, находящ се в гр. ****************, в партера на жилищна сграда със застроена площ от 23.99 кв. м., при съседи: север – магазин № 2, юг – вътрешен двор, изток – гараж № 4, запад – гараж № 2, заедно с 1.04 %  идеални части от общите части на сградата и толкова идеални части от правото на строеж върху урегулиран поземлен имот, целият от 736 кв. м., съставляващ съгласно заповед № РД 09-50-389 от 15.08.1996 г. на главния архитект на ***** парцел X – 523 в квартал 173 по плана на гр. *****, м. „Лозенец”, при граници по скица: ул. „Кричим”, УПИ XI – 549, УПИ XIII – за трафопост и УПИ IV – 344,345.

ОТХВЪРЛЯ предявения от М.М.З. с ЕГН ********** *** срещу „И.” ЕАД с ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***, р-н „****************, представлявано от управителя А.Х.Б., пасивно субективно съединени искове за признаване за установено, че ипотечното право на „И.” ЕАД, произтичащо от договор за ипотека, сключен с нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот № 19, том I, peг. № 5755, дело № 17 от 2009 г. на нотариус Л. Б., вписана в регистъра на НК под №375, с район на действие Софийски районен съд, не съществува.

            ОСЪЖДА „Е.С.” ЕООД с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, представлявано от управителя М.Я.З., и „И.” ЕАД с ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***, р-н „****************, представлявано от управителя А.Х.Б., да заплатят на М.М.З. с ЕГН ********** *** сумата от 3989 /три хиляди деветстотин осемдесет и девет/ лева, представляваща направени по делото разноски.

ОСЪЖДА М.М.З. с ЕГН ********** *** да заплати на „И.” ЕАД с ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***, р-н „****************, представлявано от управителя А.Х.Б., сумата от 3775 /три хиляди седемстотин седемдесет и пет/ лева, представляваща направени по делото разноски.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, с Решение 204/ 19.10.2017/ София, РЕШИ: Оставя в сила решението на САС!